Устат професор оприличи Борисов и Дянков на Батман и Робин

Според материалът му, публикуван в 24 часа, професорът с папийонката смята, че тройната коалиция също не е можала да направи кой знае какво в това отношение. По повърхността на нейната публична реч се носеха отломъци от вече разпадналия се социален разказ, съчетани с откровения за икономизирането на политиката в духа на "обръчите от фирми". И с отказа от каквато и да е политическа принципност, представен като грижа за влизането ни в ЕС.

Така че ГЕРБ нямаше конкурент в лансирането на новото политическо говорене. А партиите, останали без език, от само себе си се превърнаха в негова хранителна среда – БСП като опонент, СДС и ДСБ като съюзници. И в двата случая обаче тръгнали към изчезване.

Езикът, възприет от ГЕРБ (и по-точно лидера му), беше този на масовия консуматор на политически послания. Съвсем като при появата на независимата преса, която твърдеше, че ще заговори на езика на своите читатели, и за хубаво или за лошо спази обещанието си.

Моделът, който тогава се наложи в медиите, сега се възпроизведе в политиката.
Каква е формулата на това говорене? Изчезва рампата между говорещите и слушащите. Което прави публичното общуване фамилиарно, каквото то е между близки. Определящи стават непосредствеността, емоциите, съучастието, безкритичността…

Никой на никого не може да се сърди, защото всеки се чувства приобщен, въвлечен, ангажиран.
А и защото се чувства заплашен от общ посочен враг, заради когото всички страдат и който трябва да бъде победен (Станишев прекалено дълго, а и прекалено самотно се закрепи в тази роля, но това е друга тема).
Това говорене носи на Бойко – много рядко "Борисов" в устата на хората, поне две привилегии:

– усещането за пределна прозрачност на политиката;
– риторическо измъкване от компрометирания политически елит.
Така независимо че е стъпил на върха на държавата, той си остава "долу", при потърпевшите. Действително тук има аналогия с Живков, но обратна на просторечието – в първия случай се четеше като знак за простотия, а във втория – за откровеност.

Има и рискове.
Най-големият е, че то може да срине отвътре самото политическо и ГЕРБ, вместо победител сред другите, да се окаже сам срещу себе си. Каквито сигнални лампички светнаха на последните избори в София.
Тогава, за да не стане аналогията с Живков и пряка, Бойко ще трябва да се направи на Луканов и да си създава опозиция.

Но на какъв език да проговорят публичните персони до Бойко – на Бойковия ли, или на свой собствен? В първия случай ще могат ли да придобият автентичен имидж с взет назаем език? А във втория ще продължат ли да бъдат разпознавани като принадлежащи към ГЕРБ, след като се отказват от най-големия му дивидент?

Първият опит за публично еманципиране, а оттам и за търсене на възможните демократични баланси в партията, по право се пада на Цветан Цветанов. Той не го направи демонстративно. А от "второ аз" на генерала се превърна в първия човек до него с почти равностойна претенция за власт.

Помогна му придържането към професионалния език на поста, който заема като шеф на МВР. Език, който Цветанов познава, а и който чисто имиджово му пасва като ръкавица. Така хем никой не очаква от него да е цветист като Бойко, хем не може да го обвини, че излъчва административна скука – просто такива са правилата на неговия "мълчалив занаят".

А и доколкото всички важни сюжети в държавата са повече или по-малко криминални и ГЕРБ е поел ангажимент да се пребори с това, Цветанов има думата, трупа влияние и присъствие по целия терен на публичността.
Вторият опит за публична еманципация в ГЕРБ е на другия вицепремиер – Симеон Дянков. Той обаче се движи в обратната посока на колегата си. Дянков в отделни свои изказвания бие по фриволност началника си, който дори после трябва да ги заглажда. Той вече си е извоювал правото да бъде палавникът в правителството под благосклонния поглед на генерала. Това вероятно се дължи на скритото желание на всеки, средоточил голяма власт в ръцете си, да позволява на някого да си позволява повече от него.

Впрочем веселите отблясъци от ролята на шута или на хер Флик върху лицето на Дянков повече пречат то да бъде видяно, отколкото го осветяват. Образът му е сложно конструиран, като на дъното стои познатата ни матрица на юпито. Само че не лондонското, като тези, които царят доведе, а по-скоро американското – с по-голяма директност.
Иначе и в двата случая юпитата са трудно съчетание на експертност, трезвост и услужливост с преглътнато желание за скок отвъд здравия разум. Никога не може да си абсолютно сигурен, че докато всички спят, няма да заложат държавата.

За да спечелят две държави, разбира се, нищо че по-вероятно е да я загубят.
При Дянков върху тази напрегната матрица е насложена склонност към откровеничене с аудиторията. Това е и продължение на маниера на шефа му, само че съобразено със собствените му теми, лексика и чувство за хумор.
Тъкмо хуморът сякаш е трети пласт в образа му. Ключовите му скандални жестове и изказвания са направени така, че при добро желание да минат и за шеги.

Функцията им изглежда банална – да отклонят съпротивата от лошите новини, които има да съобщи. Така всякакви там феодални старци, пици и моркови започват на приличат на балони, вързани върху предстоящите съкращения в БАН, бюджетните ограничения за всички или рестрикциите срещу пушачите. Дянков с нищо не се издава, че се шегува, но за комика това е качество.

Неговият образ, ако отчасти изключим този на Каролев, за първи път в нашата политика може да се причисли към постмодерната вълна на крах на сериозността. Тя е свързана с големи процеси в историята като края на идеологиите след падането на Берлинската стена, а оттам и на героите. Как да ги има тях, като вече няма нищо, заради което си заслужава да се жертват.

Въпросът е обаче, че напук на световните тенденции, Бойко Борисов си създаде образ на спасител на нацията, на героя на прехода. Така че предстои да наблюдаваме уникален експеримент – как героят и не-героят се бият рамо до рамо.

До месеци ще знаем доколко това въобще е възможно.

Георги Лозанов, в. "24 часа"