Царят казал на бат`Бойко: „От обикновена мутра те направих най-силният човек“
Срещам се с инкасатора на небезизвестния Злати Златев – Златистия – Тихомир Петров, по повод излезлите му спомени за кървавото минало от зората на демокрацията "Овладяване". Петров от 1994 г. е в инвалидна количка след зверски инцидент, оставил го без крака и без ръце. Става ми ясно защо си е сложил главата в торбата със своите мемоари – той просто няма какво да губи. Единственото, което му е останало, е да разкаже – за живота си сред босовете на подземния свят.
– Как пишеш?
– С палеца на дясната ръка. Всъщност, не със самия пръст, а с кокалчето. По-рано се опитвах на машина, но беше трудно. Сега имам компютър. Научих се. Доста бързо пиша, с компютърната клавиатура е по-лесно.
– Какво точно стана през 1994-та, та осакатя?
– Катастрофа. Забихме се челно в една цистерна. Бях два месеца в реанимация, но се оправих. Чувствам се добре. Само не мога да ходя.
(Всъщност, той е на легло, най-страшно впечатление ми правят ръцете му – сякаш нямат кости. Липс
ва и една става от безименния пръст на лявата му ръка. Поглеждам към края на леглото му, струва ми се, че и краката му не са цели, но не – по-късно ми разказва, че е имал надежда да проходи.)
– За кого работеше?
– За Златистия, той държеше "Петрол" тогава – обикаляхме бензиностанциите, събирахме оборота и му го носехме. Но иначе фирмата се казваше "Нестор Нисторов", по онова време този бизнес беше легален.
– И сте имали много пари в себе си? Не е ли бил инцидентът опит за убийство заради оборота?
– Виж, имаше такива опити, действително, но оцелявахме. Пробвали са неведнъж да ни откраднат парите. Трябваше винаги да се пазим да не ни засекат на пътя. Помня, че се наведох да включа касетофона, километражът показваше 110. Пуснах музиката и се облегнах назад. След това нищо не помня. Събудих се в болницата. Нямах дори спомен за инкасото.
– Как влезе в ъндърграунда?
– Завършил съм спортно училище, бях джудист. Състезавах се на републикански първенства, международни турнири. Всички бяхме в тоя бизнес, тъмния, защото като си свършил спортно училище – такова беше времето, там отиваш. Не че се оправдавам.
– Инцидентът те извади от играта, така ли?
– Да, стана на 14 януари, 94-та, Васильовден беше, сутринта 9 или 10 часа някъде, шофьорът, дето ме возеше, бе засечен точно на излизане от Монтана, пътя за Чипровци при неправилно изпреварване и сме се блъснали челно в камион, в млековоз. Бях два месеца в централна реанимация в "Пирогов" – четири прешлена имам на врата счупени, пети, шести и седми, като седмият е напълно размазан и оттогава съм така, както ме виждаш. Когато ходих на физиотерапия в Павел баня, шефът на клиниката беше удивен, че съм оцелял.
– Има ли надежда да се оправиш?
– Едва ли. Правих си операция на стволови клетки, но травмата е много голяма. След първата операция имаше подобрение – ръцете ми станаха по-силни, имаше трептене в мускулите на краката и аз очаквах, виках си: "А, може и да стане нещо!", но са минали толкова години и вероятността за възстановяване е минимална. След девет месеца направих втора операция и след нея нищо не почувствах, казаха, че това е нормално. Но трябва трета, четвърта, пета, шеста, няма как да стане…
– Защо няма как? Колко струва операцията?
– За двете операции дадох 6 хиляди лева – по три за всяка. Събра ги градът, помогнаха депутатите Борислав Великов и Маргарита Кънева – от НДСВ. После свършиха парите и това е.
– В книгата ти има много подробности – за Киро Японеца, как изнасилва момиче, за навиците и маниерите на Васил Божков, за кабинета му. Откъде черпиш информация.
– Да не го обсъждаме, но… чичо ми е висш полицай. Георги Велчев се казва, ама не го бъркай с брата на Милен Велчев. Вече е пенсионер.
– Работил ли си с Васил Божков? В романа ти той е кръстен Гошо Главата.
– Не, конкретно не. Освен това Гошо Главата е събирателен образ. Имах предвид Емил Кюлев. Просто силните хора в България.
– И те са, които правят поръчкови убийства, а не дребните риби?
– Такава е версията ми. .jpg)
– Борко Бориков от книгата ти е интересен персонаж. Той създава наказателна група, за да избива босовете на мафията. Той положителен герой ли е?
– Не е положителен, нито отрицателен. Просто намира начин да промени положението в България в своя полза. Убива босовете и им превзема бизнеса, но е, да кажем, по-морален.
– Нали не твърдиш, че има морална престъпност?
– Донякъде го твърдя. Нали си прочела, царят го вика и му казва: "Аз от обикновена мутра те направих най-силният човек в държавата. Защо не оправдаваш доверието ми?" И той се решава на тази стъпка – събира досиетата на шестима уволнени стари кримки от полицията и им възлага да изтрепят мутрите. Но след това изкушението е голямо – трябва някой да поеме нещата в свои ръце и това, естествено, е той – този мой герой, Бориков. Във втората част на книгата ми той става кмет, а в третата – премиер. Третата я пиша в момента.
– Кажи ми повече за версията си за стрелбата срещу Киро Японеца. Кръстил си го Янко Мазния, но очевидно става дума за него.
– Според книгата ми, стреляли са го полицаи. Преди това го били заварили да изнасилва момиче заедно с още един. Полицаят, който е бил дежурен и е отишъл на сигнала, му е имал зъб отдавна – Мазния му бил пратил по-рано хора с бухалки да му отмъщават.
– Защо?
– Полицаят го бил пребил пред една дискотека, когато влачел едно дрогирано момиче нанякъде. Виж, честните полицаи ги има, не се шегувам. И животът им хич не е лесен.
– Не те ли е страх да пишеш за тези неща?
– Казал съм още на първа страница – съвпаденията в моята книга са случайни. Ако някой се разпознае, това ще е въпрос на гузна съвест.
Даниела Младенова