Цветанов, стиска ли ти още за „достойния офицер”?

„Обаждането на шефа на варненската вътрешна дирекция комисар Митко Димитров ме завари у Стамови. На третия ден след ареста на Весо.

Късно вечерта, към 21,30 часа, мобилният ми телефон изтрещя, а името на дисплея ме стъписа: „Митко”:

– Трябва да те видя спешно!

– Не съм в града… – нямах никакво желание да се срещам с него

и изненадана се, дърпайки се, лъжех.

– Къде си? Спешно е! Трябва да говоря с теб на всяка цена за петнайсет минути…

– Амии, аз съм във Виница…

– Тръгвам за там. – изстреля Митко.

Нямаше отърване.

– Виж, в Приселци съм. Като тръгна ще ти звънна.

– Само не казвай на Стамов, че разговяряш с мен.

Изобщо не бях споменала, че съм при Стамов.

Половин час преди полунощ, от спирката на Чаталджа ме взе служебния тъмносин опел на Митко с тъмните стъкла. Бях по анцунг и със спортна чанта. Не носех магнитофона си и още в тях Стамов ми даде своя.

Седнах на предната седалка, стиснала здраво в скута си чантата. Митко бе неузнаваем. Брадясал, спортно облечен, с вид като че току що е погребал някого. Гоореше бавно, тихо, пресичайки думите с тежки въздишки. Въртяхме се из града, докато не спряхме в една тъмна уличка. Митко се изпъна назад на седалката. Избягваше да ме гледа в очите. Погледът му бе вперен напред и лицето му изразяваше такава печал, че чак ме изби на смях. Или играеше ролята си по Станиславски, или наистина си мислеше, че съм толкова шантава, на каквато се правех. Мисълта ми изцяло бе насочена към пуснатото радио, по което звучеше музика за любов, а не за активни мероприятия, и се ядосвах, че записът няма да стане чист.

Сигурно същото си е мислил Митко за неговата лента.

– Кой го накара Весо да влезе в това активно мероприятие, бе? Кой? – брадясал и умърлушен Митко изглеждаше като че се връща от погребение. – Искам само да знам кой го вкара да влезе в това? Това е най-важния въпрос, който ще разплете кълбото.

– Знаеш, че Весо никой не може да го накара да прави, или да не прави нещо. Никой не го е накарал, или поне аз не знам. – бях се извъртяла, облягайки се на вратата и гледах Митко от упор. Той продължаваше да се взира напред и бягаше от очите ми.

– Не е така… Някой го е накарал, дал му е сигурност да влезе в това активно мероприятие, което беше срещу Иван Славков… И Весо влезе в него като …. – Митко изпъшка драматично. – Това сега е най-важния въпрос за мен.

– Ти знаеше ли за акцията?

– Аз трябва да я разпиша в качеството си на директор. Иначе съм в отпуск… – тихичко направи плах опит да се дистанцира Митко.

– И като сте толкова големи ченгета, що се насрахте така? Защо не го изчакахте месец – два да се набълбочи и да го заковете наистина като бос? Защо бързахте като малоумни? За да го изкарате бос на организирана престъпна група за три дни ли? Защо беше това бързане? – настъпвах.

– Ами той трябваше да замине за Турция.

– Е, и? Пет дена екскурзия с жена си и семейни приятели до Анталия… Какво щеше да се случи? Нали се връща след пет дни? – пресирах все по-джелатски.

– Ами той Лъки трябваше да го замества. – както уж беше в отпуск Митко ми показваше, че знае всичко за разработката, която всъщност наистина е траела едва пет дни.

– И кой е Лъки?! – изсмях се аз, прекрасно знаейки кой всъщност е Лъки.

– Амиии…. Лъки. – отрони Митко.

– Ами, Лъки! – иронично се подсмихнах. – Ами ако Лъки излезе съвсем неслучаен Лъки?

И двамата знаехме за какво говорим с недомлъвки. И се цакахме един друг.

– Пак ти казвам, за мен най-важния въпрос е кой набута Весо в това активно мероприятие. Отговорът на този въпрос ще ми изясни цялата картина. Кой, го набута, бе? Улицата беше негова! – ядосано през зъби извика Митко.

Това наистина ме втрещи, но журналистката в мен умираше последна. Виждах вече тлъстото заглавие: „Шефът на полицията: Улицата беше негова!”. Това обаче беше само миг репортерска суета:

– Не знам да е искал улицата. Весо може да е всякакъв, знам му всички олигофренски черти на характера, но изобщо не ме е срам, че съм му приятел. И сега ти казвам, знаеш, че водя отдавна война с твойте мръсни корумпирани ченгенца, сега обаче започвам тотална война с цялата ви корумпирана пасмина от мръсни продажни ченгета, и ако нещо се случи с мен – вие ще сте го направили! Искам добре да ме чуеш – ако утре нещо се случи с мен, и го казвам на теб, директорът на вътрешната дирекция, нито Славков, нито Жеков, нито която и да тъпа мутра няма да ме е поръчала, вие ще сте тези, които ще ме затриете!

Митко мълчеше. Мълчание като след изпита супена лъжица разтворен хинин. Нелепо от радиото звучеше: „Странници в нощта”.

– Много ги раздразни…Много ги уплаши! – Митко говореше за

бопаджиите, чиито кирливи ризи изнасях непрекъснато. – Целеха теб и теб искаха да те вкарат…

Значи Сашко изобщо не говореше глупости, трескаво мислех и не можех да повярвам, че тези типове бяха готови да стигнат до там:

– Да ме арестуват? И за какво да ме арестуват мен, бе Митко? Вие луди ли сте бе?

– Не намериха за какво … За това взеха компютъра… – Митко не спомена името на Сашко, но то беше ясно и за двамата.

Започнах да се вбесявам:

– Казах ти, колко пъти те предупреждавах да разкарате тези престъпници! Ти знаеш много по-добре от мен, че са такива. Ти допусна тези хора да дерибействат и пак ти казвам, искам да знаеш, че ако с мен нещо се случи, ако ме пребият, или ме очистят…Искам като висш офицер да знаеш, че това няма да са мутрите. Физически ще ме смачкат единствено ченгетата!…Това вече е война.

– Аз не съм я искал тази война – примирено се обади Митко. – Лошото е, че имам около себе си враг, а не му знам лицето, не му знам името. Той е до мен и това е най-лошото, че не го виждам кой е. За това ти казвам, че най-важния отговор, е на въпроса кой вкара Весо в това мероприятие. Защото от три месеца върви активно мероприятие срещу Иван Славков, а Весо скочи вътре и сега всичко трябва да започне отначало… – Митко продължаваше да гледа през стъклото и да не се обръща към мен. Защо толкова се пазеше от очите ми? Какво не искаше да видя в неговите?

По-късно щях да разбера, че това е евтин трик и че едното активно мероприятие не пречи изобщо на другото, за да започва пак отначало, както се тюхкаше Митко. Той натрапчиво търсеше отговор на някакъв въпрос, който да открие врага му с неизясненото лице. Отговорът, който Митко искаше да изрови от това кой е набутал Весо, търсейки този някой сред своите среди, просто не съществуваше. Митко играеше сценка, в която му трябваше някакво мое потвърждение.

– ДАНС? – въпросително извих вежди.

Той не отговори. Но отрицателно, някак нехайно махна с ръка.

– Това е много важно за мен, ако можеш да разбереш нещо… Знам,

че сигурно не ми вярваш, ние не сме познаваме от дълго време…

– Не ти вярвам! – отрязах го хладнокръвно. – А и нямам връзка с Весо за да го питам…

– Аз мога да вляза при него, но не искам, защото ще бъде много явно, но имам една шантава идея, сега няма да ти я кажа… – Митко се усмихна за първи път – наистина идеята е шантава и ако стане…”

–––––––––––––

X: v 19, 15 4asa mi zvaniat mitko i stefka i mi vikat vednaga triabva da se vidim, vikam ok, aide. otivam na sre6tata i mi vikat bita karta sme, triabva da ni spasi6. estestveno, 4e 6te vi spasia, kakvo triabva da napravia. o6te ne znaem, ako niakoi doide 6te ti kajem. kakvi gluposti mi govorite. na6 4ovek ni kaza – kakvo pravite, be xora, v tazi varna, vie ne ste dobre, kak moje. nali znae6, 4e gi zapisvam i te sami se vkarvat v zatvora. tozi zapis 6te go dam na glavnia prokuror da 4ue kak negovata prokoratura pravi nezakoni ne6ta i posle ogovariat xorata da im opraviat problemite. biаxa mnogo opla6eni. Razdeliami se i tоgava panaiot val4ev mi zvani i mi vika – kakvo prai6. ni6to mo vikam. ia mi kaji niakoga karali li sme te ne6to nezakono da prai6 s direktora i iakimova. Ne, pan4o, ti lud li si be, 4ovek, kakvi raboti mi govori6. i nego zapisax, a te tapite ne podozirat, 4e gi zapisvam. niamam dumi. az ako biax na tiaxno miasto niama6e da se vijdam s nikoi, a te sami se vkarvat v zatvora. otnovo sa pratili 4oveka da govori s jekov, no jekov e otkazal tazi ve4er da se vidiat i otlojil za utre…”

Откъс от книгата „Бандитска Варна” на Веселина Томова

Главният прокурор Борис Велчев, шефът на ДАНС Цветлин Йовчев и вътрешният министър Цветан Цветанов обещаха спецекипи срещу корупцията и организираната престъпност. Новият главен секретар на МВР пък чистосърдечно призна, че нямало схема, в която като бръкнел да не излизало ченге.

Цветлин Йовчев употреби термина, че ДАНС щяла да бъде „тайното оръжие” на властта. Какво ще премълчава от тези тайни властта за себе си , е друг въпрос.

Сега питаме вътрешния министър, който нарече във Варна шефът на ОДП – Варна комисар Митко Димитров „достоен офицер, защото бил заловил Веселин Данов”, стиска му ли да се запознае с цялата работа на ДАНС по „мега” дознанието във Варна. Стиска ли му да прочете докладите на ДАНС до главния прокурор Борис Велчев. Стиска ли да чуе записите, на които звънти гласът на комисар Митко Димитров.

Защото се получава нещо като с нескопосаното му изявление за случая „Чората”. Не можеш да кажеш, че един офицер е достоен, защото бил заловил само едно име – Веселин Данов, при положение, че има мега” дознание от 24 човека.

И още нещо: стиска ли му на Цветанов да забрави евтиния пиар, че това е най – успешното „мега” дознание пред Европа, понеже 19 се сключили споразумения с признаване навина, защото ако успее да чуе истината от ДАНС и главния прокурор, ще разбере, че това е най-мръсното разследване, в което „достойния му офицер” спаси истинските мафиоти на Варна.

Стиска ли му на вътрешния министър, при положение, че комисар Митко Димитров е приятел на гербаджия №1 на Варна. Нищо, че успешно се котира и при Румен Петков, и Михаил Миков.

И не на последно място – точно комисар Димитров първи застана на амбразурата, че кортежът на премиера не е предизвикал катастрофата от Обзор към Варна.

Afera.bg