ЧУДОТО НА ХРАБРИТЕ „НЕДОНОСЕНИ“ НА ТЕГЛО, НО НАЙ-СИЛНИ ПО ДУХ
Разбирам, че днес бил Денят на недоносените деца.
Когато някога мама ми разказваше моята история, не осъзнавах съвсем колко специална е тя и за нея, и за татко, но с времето, осъзнавайки, че няма нищо случайно на този свят, удивено съзирах Божествения план.
Родена съм на един 5 декември след близо 40-часови мъки на мама, на всичкото отгоре със седалищно раждане, демек, излизам със задника напред в този свят, тежейки … 1,800 кг.
На седмия месец.
Аз съм била последната надежда на мама и татко да имат деца след пет-шест спонтанни аборта на мама – всичките на петия-шести месец, след които в продължение на две години спира да може да забременява, а един столичен „мастит“ тогава професор цинично в очите и казва: „Колкото аз ще забременея, моето момиче, толкова и ти!“.
Мама се качва на влака, плачейки, и отпътува към Варна, където баща ми е на „режим“ като треньор на ФК „Спартак“ – Варна в „Ривиера“-та в курорта „Дружба“ /сега „Св. Св. Константин и Елена“/. И точно, когато отчаянието е пълно у мама, у баща ми -не!, той е бил уверен, че ще имат дете, съм създадена аз май баш там. По-късно се майтапех, когато ми се караха, че не излизам от дискотеките по варненските курорти, че нямам вина – там са ме сътворили…
След като забременява, за да „не ме изтърве и мен“ мама ляга от първия ден на легло и не става докато започва раждането. Не е смеела дори да се обърне наляво или надясно, за да не си отида и аз. И въпреки това аз, припряната, издържам едва до … седмия месец.
В лютата декемврийска зима се раждам кило и осемстотин. Напълно оформена, с никакви здравословни проблеми, но толкова ужасно мъничка, че и безспорният гинеколог корифей по онова време във Варна д-р Пасков не смее да даде категорична надежда…
Баща ми затваря ресторант – бар „България“ и черпи всеки, който влезе, защото: „Аз може и един ден да съм баща, но ще празнувам дъщеря си!“, докато мама умира от страх и притеснение в Стария Родилен дом, а аз съм увита цялата в памуци за още повече топлина…
След това започва ужаса. Започвам да падам от 1,800 кг. до… 1,500 кг.!
Мама я изписват, аз оставам в болницата, а татко търчи всеки ден с изцедена кърма, докато кърмата на мама се пресича и се налага родилка /“втората ми майка“/ в Родилния дом да дава кърма и за мен…
В какъв ад се е тресяла мама, далеч от мен, никога няма да успея да си представя истински, докато баща ми отсича: „Ако е инат като мене, ще оживее!“.
И… от кило и петстотин започвам полека лека да наддавам точно тогава, когато почти лекарите са ме отписали.
След първия грам нагоре от кило и петстотин д-р Пасков казва на баща ми, че вече може да го поздрави като баща на дъщеря си Веселина, толкова са чакали тоя грам наддаване на теглото…
Същият инат излязох като него, че и в повече. Нататък във времето мама след всяка моя „виртуозност“ на характера вдигаше ръце: „Същият гръцки инат като баща ти!“ /Гръцки, защото по бащина линия имам гръцка жилка./
Сега вече разбирам, че всичко е свързано и Бог е навързал нишките на общото ни изпитание с мама и татко. И Бог ми е дал Силата, както и Бог е дал Силата на родителите ми, за да премина през портата на този живот.
Недоносените деца са онзи знак, че Духът, дарен ни от Бог, е по-силен от всичко. А най-силна е Любовта.
Днес е денят на храбрите мънички „недоносени“ на тегло, но най-силни по дух, на техните родители, износили това страдание с любов и вяра, и на лекарите без чиито добри ръце и сърца, чудото е нямало как да се случи.
Веселина Томова