Ще цъфне ли марката “СДС” върху шапката-капутка на Борисов?
По лъскавите релси на властта за десните партии вече профучава бързият влак на гражданското безразличие. Тази марка може да украси любимите шапки на премиера Бойко Борисов. “Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно по своему.” С тези думи Лев Толстой започва трагичният разказ за Анна Каренина. А пък семейството на нашите десни партии е толкова уникално нещастно, че дори перото на класика би пресъхнало пред драмата му.
Особено след като десетина обединени около СДС партии събраха под 5% на самотния остров на дясната местна власт – София. А една отделно взета – ДСБ, спечели 17% на същото място, но това не й стигна, за да отиде на финалите на кметската надпревара.”
Така започва един коментар, писан веднага след поредните местни избори, когато СДС и ДСБ се явиха отделно и издигнаха в бастиона на десницата – София, съответно Минко Герджиков и Светослав Гаврийски. Това се случи преди 7 години – през 2005-а. Още нямаше членство в Европейския съюз (ЕС), нямаше световна финансова и икономическа криза, нямаше Синя коалиция, нямаше я дробсърмата от претендиращи за дясна ориентация РЗС-та, ЛИДЕР-и, ЕНП-та. И ГЕРБ го нямаше даже. Всъщност имаше го в латентната му фаза на неговия образ и подобие Бойко Борисов, който току-що беше станал кмет за пръв път и вече стягаше редиците на бъдещата си партия,
превъзмогнал погнусата си от участта да бъде “лайно в целофан”,както само 4 години по-рано бе нарекъл политиците.
Година по-късно Белият брат в лицето на вече обединените СДС и ДСБ около една кандидатура за президент – тази на Неделчо Беронов, за втори път настъпи мотиката. Достолепният конституционен съдия с брилянтна биография и брилянтно семейство се класира трети след Георги Първанов и Волен Сидеров. А самостоятелното явяване на първите избори за евродепутати на СДС, чиято листа водеше експрезидентът и тогавашен лидер на светлосините Петър Стоянов, и ДСБ оставиха и двете партии без представители в Брюксел. Затова опитите за съюзяване продължиха през есента на същата година, когато отново събрани около една кандидатура – този път за кмет на София в лицето на Мартин Заимов, СДС и ДСБ се изкачиха до втора позиция и заговориха за пробив и шанс пред обединението си. Но пръв беше Бойко Борисов. За втори път от поредицата свои изборни победи в течение на следващите 5 години. И ГЕРБ го имаше вече.
Имаше го и разделението на стара и нова десница
Имаше го и членството в ЕС с неговите десни и леви семейства и с отвращаващата фарисейщина да припознават за свои партньори само победителите, с чиито постове да кичат реверите си. Имаше я и Тройната коалиция с участието на разлагащото цялостната политическа структура на страната НДСВ – политическата сила, която сложи край на идейната политика. Като я превърна в терен на сделки за личен просперитет и уби партиите в класическия им смисъл, обръщайки ги в нечии проекти за консумиране на власт в брутално материалистичния й вариант.
А когато Белият брат настъпи мотиката за трети път – този път във вид на Синя коалиция на парламентарните избори през 2009 година, и вкара едва 15 депутата вече беше късно и да се обединява, и да се разединява. Беше късно да се обръща за поуки назад и да гледа за перспективи напред. Не защото няма идеи как от кочина се прави държава (виж 1997-а) и не защото няма представа как се управлява страна в криза (пак тогава). А защото
пълзящото нашествие на ГЕРБ във властта обезсмисли всякакви идеи за каквото и да било,
тъй като то не почива на възвишени размисли за пътя и посоката, а на дълбоко вкоренения манталитет на родните потребители на политиката, именувани високопарно политици и описани гениално от Алеко Константинов. Онези хорица, чиито принципи, кредо и символ-верую се коренят в една-единствена дума – келепирец. Неслучайно още при създаването си ГЕРБ се самообяви за дясна партия, защото можеше да се захранва кадрово и електорално от разпадналото се дясно политическо пространство. Ако по това време в разпад беше лявото, ГЕРБ щеше да се обяви за лява партия.
Така подредени фактите от хронологията на десния залез, осъществен на принципа “колкото повече, толкова по-малко”, обаче не дават отговор на въпроса защо загива старата десница. А отговорът е един – заради дребни предателства на дребнави хора с дребни сметки за голямото си добруване. Но колкото и да са незначителни и безлични за историята, имената им фигурират в партийните анали и, може би, само в такива моменти на равносметка си струва да бъдат назовани, за да престанем дълбокомислено да се чешем по главите и да търсим под вола теле, обяснявайки какво се случва в политиката на България и как така една партия, скована от нищото, просперира необезпокоявана от каквато и да било алтернатива.
Причините са няколко.
Първо, ГЕРБ награждава предателите, особено ако са знакови
Виж бившия член на Националния изпълнителен съвет (НИС) и говорител на СДС Николай Младенов, днешен външен министър. Виж бившия кмет на СДС в Русе и бивш член на НИС Елеонора Николова, днешен и.д. шеф на БОРКОР. Виж най-успешният кмет на ГЕРБ в Бургас Димитър Николов, бивш привърженик на СДС. Виж Димитър Абаджиев, бивш член на НИС на СДС, депутат от ДСБ и днешен представител в компанията за “Набуко” (такава компания има, въпреки че газопровод може да няма), изпратен там от ГЕРБ. Виж Стоян Мавродиев, бивш активист на ДСБ, но сетне депутат от ГЕРБ и днешен шеф на финансовия надзор. Виж бившата шефка на ДСБ-София Евдокия Манева и днешен зам.-министър на екологията. Виж бившия евродепутат на ДСБ Константин Димитров, по-сетнешен зам.-външен министър и днешен посланик в Лондон. Виж позицията на бившия президент и лидер на СДС Петър Стоянов за Синята коалиция и на неговия брат – Емил Стоянов, днешен евродепутат от ГЕРБ. Че дори и на жена му – говорителката от телевизията на по-малкия брат Маргарита Ралчева, днешен шеф на кабинета на вицепремиера Маргарита Попова. Както и на племенника на същия този експрезидент, който пък стана зам.-кмет на Пловдив. Та чак до смехотворното овъзмездяване на незнайната изхвърлена от новата преброителна система депутатка от СДС Мариана Даракчиева, която заради енергичната си работа в полза на ГЕРБ в Габрово наскоро получи пост в Комисията по досиетата. Както и онези 19 чевръсти младежи, напуснали ДСБ по посока на ГЕРБ и формацията на Меглена Кунева, където силно им намирисва на консумация на власт, за разлика от остърганите електорални нощви на досегашната им партия-кърмилница по общинските постове. И т.н., и т.н. Както се казва, тяхното име е легион.
Второ,предателствата прокараха пътя на ГЕРБ до европейското признание, че е десница
Особено усърдие положиха именно Николай Младенов и Димитър Абаджиев с енергичната подкрепа на Мария Капон, още докато тя беше част от ОДС на Надежда Михайлова.
Трето, яростното отричане, преминало в дискретен флирт на старата десница с Бойко Борисов отблъсна праволинейните привърженици на двете партии и извади знакови лица от редиците им.
И четвърто, някой внуши на покорителя на рейтинги и оголени политически пространства, че СДС е марка, която си струва да се зашие на новото творение ГЕРБ за по-голяма автентичност.
Нещо като избродиран надпис Adidas върху шапките-капутки, към които премиерът има слабост
Стратезите на този план за персонално оцеляване или връщане в политиката мотивираха внушенията с признака “романтика”. Но подло скриха, че тя изобщо не важи за т.нар. “марка”, а за хората, които виждаха в СДС изразител на своите представи за начин на живот.
А самата “марка СДС” беше символ на братоубийствена война – на скандали (перманентни още от създаването си), разцепления (т.нар. мравки), опозоряване на хора (Петър Берон и цялата кохорта от ранната демокрация, вкарвана в т.нар. политически фризери), пропъждане на лидери (Петър Дертлиев и водачите на старите партии, възстановени след 1989 година), предателства (по всички линии и спрямо всички ярки личности в тогавашната коалиция, а след това и партия), загуби на избори (всички с изключение на два – през 1991 и през 1997 година), самосваляне на правителства (на Филип Димитров под ръководството на Желю Желев), опити за събаряне на собствено правителство (на Иван Костов под ръководството на Петър Стоянов и Христо Бисеров), заклеймявания (кой когото и където хване), аутодафета (книгата на Желю Желев) и какви ли още не грозни актове и сцени.
Ако във всичко това има някаква “марка”, това е марката на позора и провала
А ако някой се съмнява в това, нека преброи избирателите на СДС, още повече, че с днешна дата това няма да отнеме кой знае колко време. Нищо, че стратезите по лично оцеляване все напомнят за онзи митинг от 1990 година, пропускайки малката подробност, че хората тогава дори не подозираха в какво им предстои да ги въвлекат самопосочилите се лидери на десницата. И още повече, че за разлика от старата десница поне през последните 22 година избирателите избягват да настъпват по два пъти мотиката.
Затова от 2009-а насам потребителите на политиката свиха романтичните знамена и преминаха през прагматично превземане на СДС отвътре. Кохортата обидени и оскърбени бивши седесари, предвождани от днешния депутат от ДПС Христо Бисеров и сподвижника му Пламен Радонов, внедриха никому неизвестния Пламен Юруков за лидер на партията. Битката му да изиграе заучената роля докрай остави СДС без регистрация за евровота през 2009 година и на косъм не го изхвърли от парламентарните избори, проведени месец по-късно. В тази завера участва и съветникът на Петър Стоянов и бъдещ кандидат-президент на СДС Румен Христов. СДС оцеля благодарение на Синята коалиция, в която си партнираше с ДСБ. И колкото и странно да звучи, причината за това не беше нито в различните хора, нито в различните идеи. А в това, че десните избиратели за пръв път видяха две десни партии да не се избиват, а да се спасяват взаимно. По-късно сразените на плана с обратен знак нарекоха това “битка за лично оцеляване на няколко души и най-вече на Иван Костов”. Истината е обаче, че рухна техният план за лично оцеляване.
Заради продължилото 3 години затишие на този фронт, някои си помислиха, че това е завинаги. Но се оказа, че затишието е пред буря. А бурята на изборите наближава със страшна сила и същите тези стратези възкресиха опитите си да овладеят марката СДС отвътре. Само че екзекуторите им този път изглеждат изключително жалко – софийската организация на СДС начело с Иван Сотиров, Борислав Бориславов и Стефан Иванов, отдавна заличила партията от политическата карта на столицата. И няколко местни структури, изгубили тежко всички избори след 2001 година. Както и кохорта напуснали отдавна СДС
поборници за малко властчица и много келепирец,които срещу тях искат да боцнат марката на капутката на премиера, убеждавайки го, че тя носи късмет във вид на избиратели, а не кутцуз във вид на провал.
Всъщност, и тази сметка е без кръчмаря. Дори да сложат СДС в краката на Бойко Борисов, той отдавна вече няма нужда от това жертвоприношение. Или поне отсега го презира, защото сам е казвал, че който е предал веднъж, ще предаде и втори път (за днешните т.нар. “независими” депутати). Така че единственото, което могат да му предложат с днешна дата е 1-2 – добре, нека да са 3.5%. Като този път му внушават, че така ще получи абсолютното мнозинство на следващия вот, което на предишните избори не успя да спечели.
Друг е въпросът как ще погледне на този пореден братоубийствен акт избирателят. Най-вероятно както досега. Понеже и тази мотика вече я е настъпвал. За последен път, когато кандидат за президент на СДС и компания беше Румен Христов с неговите 1.8%.
За сведение на всички, които провиждат универсалното зло на целия преход в Иван Костов – това се случи без неговото участие. Макар след това да го обвиниха, че резултатите на злополучния кандидат на новопокръстеното СДС са такива, понеже не го подкрепил, забравяйки, че според първоначалните им твърдения Костов и ДСБ нямат електорална тежест и само отблъскват избирателите.
Тъй или иначе, новите орисници на СДС, които всъщност са неговите стари съсипници, продължават недовършената пиеса за предателства и падения отвън и отвътре, която отдавна вече излезе от жанра на политиката и заприлича на турска сапунка.
А най-късно след година всичко това ще завърши с финала на същия онзи коментар отпреди 7 години: “Това е история. Хората не само са я прочели, но са я живели. И вече не се вълнуват от нея. Изглежда единствените, които не осъзнават това, са изброените хора. И продължават да живеят в миналото, докато хората се интересуват от настоящето и бъдещето си. В настоящето те виждат как Костов поглъща децата си като Кронос. И как децата му са готови да бъдат изядени от всеки друг, само не и от него. Всъщност това е спецификата на нещастието в дясното политическо семейство. Драмата вече отива към края си. А по лъскавите релси на властта за десните партии вече профучава бързият влак на гражданското безразличие, решил всички проблеми дори и на семейството Каренини.”
Може би, само с една добавка, която засега е само наблюдение – Костов изглежда доволен, верните му избиратели потриват ръце, а разочарованите – от досегашния му брак по сметка… Ето, кой ще реши има ли бъдеще за старата десница. И как ще се нарича тогава новата.
Ива Николова