Ъндърграундът вече е по високите етажи

– Стана модерно понятието “изгубено поколение”, г-н Даверов. Загубиха ли се героите на “Вчера” в дългия преход?
– Не бих казал. Едно време дори командваха.

– Кого имате предвид?
– Много хора, минали през езиковата гимназия в Ловеч, като започнем от Нора Ананиева, Андрей Луканов, Огнян Дойнов… И от седесарската вълна имаше мнозина. Поетесата Федя Филкова, например, стана служител на външно министерство. По времето на Желю Желев Бриго Аспарухов беше шеф на разузнаването, Константин Тилев – банкер. Тези, които бяха заварени от събитията като търговски аташета, приватизираха търговските представителства. Директорите на големи предприятия също ги лапнаха. Има доста милионерчета между тях. Но нищо от оня хъс, с който сме тръгнали навремето, не е останало. И сега децата им са наред.

– Дали това не е причина продължението (“Праймтайм”) на романа “Вчера”, станал после култов филм, да мине по-безшумно сега?
– Не бих казал, че е минал съвсем безшумно. Интересът към литературата е нисък. А и който е разбрал защо прескачам всичките тези години и проследявам развитието само на основния герой, не е разочарован. Следя разговорите по интернет и 90% от отзивите са ласкателни за мен.

– Защо оставихте само главния герой?
– Защото другите просто изчезнаха. Както изчезнаха и моите колеги писатели. Няма ги, физически не съществуват, другата част духовно отдавна отсъстват. Не пишат. И се нароиха нови, които не бих казал, че са по-добри от тях. Във всички случаи ново поколение, по-обвързано с днешните реалности. И по-адаптивно.

– Да не говорите пак за прословутата битка между поколенията?
– Битката между поколенията не е измислена нито отсега, нито от вчера. Мога да цитирам известни римски императори, които хулят младото поколение и хвалят миналото. Изобщо реакционният романтизъм е характерен за всяко време. Миналото ни изглежда по-светло, защото сме били по-млади, пък и защото лошото се забравя, остава само хубавото. Настоящето изглежда отвратително, а бъдещето (понеже няма да участваме в него) – обявяваме за безнадеждно от чисто егоистични подбуди. Това е моделът, по който се развива обществото от край време.

– Забелязвате ли някои нови общи тенденции в българската литература? Каква диагноза бихте поставил на литература, разделена по приятелски кръгове, групички, поколения?
– Аз мисля, че общи виждания за нещата се раждат обикновено след крупни обществени трусове. Примерно, след Втората световна война “Група 47” в Германия, която ражда Хайнрих Бьол, Волфган Кьопен, Херман Хесе. Или екзистенциализмът във Франция, който имаше своя вожд в лицето на Сартър и своя гениален изпълнител в лицето на Камю. Имаше и своята феминистка Симон дьо Бовоар. Това е в объркана, колаборационистка Франция след Втората световна война.

– Оценка ли е това за нашата “нежна революция”, че промяната тук не е била така крупна?
– Надявах се, че след “нежната революция” в България ще се получи някакво литературно течение, без да бъде измислено като “априлското поколение”, например. Но не. Просто не се намериха достатъчно свободни хора. Което е проблем на целия свят. И затова отиваме на майната си. Всички са зависими от нещо – политически, финансово, сексуално.

– Изчезващ вид ли е писателят у нас, имайки предвид, че за да издаде книга, авторът често трябва да си плати сам? Пари за книги тук се намират все по-трудно.
– Не мисля, че е изчезващ. Просто ще се редуцира. Народ и духовност не се затриват. Доказателствата са налице, ето колко пъти погребахме българския народ – ще се затрием, ще намалеем… Пък днес слушам по радиото, че миналата година са се родили 84 000 бебета, най-много в Европа на глава от населението.

Причините са и в ин витро системата, тази яка битка с безплодието. Пък и колкото и да е странно, стана модерно да се ражда. Фолкпевиците раждат, защото така правят Анджелина Джоли и Мадона. Но във всички случаи ще има редуциране на авторитети, ще бъдат уважавани 10-ина, чиято дума тежи. Защото сега писателската дума не тежи.

– Кой е вашият личен “праймтайм” досега, най-успешният, най-резултатният ви период?
– Като творчество най-резултатният ми период е от 1990 до 2000 година. Тогава написах най-хубавите си романи.

– Преди да излезе “Праймтайм”, заявихте, че искате да го филмирате. Мислили ли сте за режисьор?
– Не, не съм мислил, но много исках да филмирам “Г-н директорът на пристанището”. Тази книга ценя високо. Три пъти кандидатствах за субсидия, последния загубих с… шейсет и седем стотни. Удиви ме злобата, защото получих протоколите. Един юнак, когото не познавам и не съм чувал, не знам как е попаднал в тази комисия, Георгиев, първото име не го запомних, който след като другите са дали оценки – 10, 8, 7 по десетобалната система, е писал само единици. И една двойка да беше дал, щяхме да снимаме този филм. Единицата вече говори за преднамереност, за типично българското: “Този няма да го пуснем.” Не се отчита това, което предлагаш, а личността.

– Има ли наистина ренесанс в българското кино, както говорят в гилдията?
– Смятам, че има. Спокойно мога да кажа това за “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”. Още като прочетох книгата на Илия Троянов, я харесах. И филмът, без да е гениален, е една добре разказана история. Което липсваше на следдесетоноемврийското време у нас.

Тогава всички искаха да кажат колко са нещастни, колко са неразбрани, колко психологически дълбини има в тях. И ни побъркаха с филмите си, изгониха хората от салоните. Този може вече да върне някои. И “Източни пиеси” е много хубав филм, харесва се и на младите. А те са ми контролна група.

Да не говорим за “Шивачки” на Людмил Тодоров. Изобщо всичко, което прави той, е блестящо. Сравнително млад, на 57, той просто стана класик на българското кино.

– Като човек, отговарял доскоро за телевизионното филмово творчество, как оценявате днес киното за малкия екран?
– Българските филми?

– Да.
– Нула им давам.

– А на фона на нашествието на турските сериали?
– Не мога да си обясня това безумие – как две национални телевизии в праймтайма дават по две турски серии – освен с битката за реклама.

– Можем ли да отвърнем на удара със “Забранена любов” или с рекламирания сега “Стъклен дом”?
– Не съм гледал “Стъклен дом”, нямам отношение. Но гледах част от “Забранена любов”, доколкото може да изтърпи човек, и съм покрусен от мащабите на мисленето, от сюжета и от всичко. Навремето, когато работех в Националната телевизия, също имах такива идеи, да се купуват готови сценарии, проиграни вече в Швеция, в Норвегия, и да се побългаряват. То и “Забранена любов” е чужд формат.

Но нямам представа защо са се спрели точно на тази боза. Да не говорим, че сапунките също имат чалъм, да използвам и аз турцизъм, защото явно живеем в турска държава, както каза Брегович “вси сме турци”. Те се снимат ден за ден. Почти като в театъра има едри планове и пр. Нашите актьори не умеят да правят това, както и много други неща. Това също трябва да им се каже, защото гледаме и чуждо кино.

– Преди време похвалихте министър Дянков, който също е минал през езиковата гимназия в Ловеч. Сега ревизирахте ли си мнението за финансист номер едно?
– Не, не съм.

– Май сте от малкото му фенове?
– Знам, но съм много обнадежден изобщо от действията на това правителство. Виждам го, че прави грешки, че се държи неадекватно понякога. Но все пак той 20 години не е бил в България, свикнал е на американския начин на живот. Те са наистина много по-открити и по-директни. Византийските пинизи на нашите управници тук и на т. нар. партии, парламентаристи и пр., и пр. той не ги владее. Видимо е, че не може да се справи и с агресивната ни преса. Не умее човекът, учи се.

– Това може ли да бъде ефективно за нашата икономика?
– Разбира се, че не. Но той си върши добре работата в тази жестока криза. Освен това Дянков е част от първото правителство, което, имам усещане, разговаря постоянно с хората.

– А това, че сутринта казват едно, а на другия ден го отменят?
– Променят го, защото хората не възприемат това, което се предлага. Хората не го възприемат. А може да не ги послушат, както досега – кой ни е слушал. Сега обаче има т. нар. чуваемост.

– Като автор и редактор, който нагази в родния ъндърграунд, как оценявате променя ли се той в различните периоди от прехода?
– Разбира се, че се променя. Той върви към по-високите етажи. Ъндърграундът се качва нагоре. И сумите се качват нагоре. Просто се забавлявам искрено на изказвания от рода на “Аз ли съм най-големият крадец в държавата?” Цитирам Емилия Масларова. Само 11 милиона съм взела. Както Николай Цонев, той пък бил отклонил 21 милиона.

– Това се доказва в съда, а не в екшън филми-арести. Вие как ги оценявате?
– Не ги осъждам, мисля, че задължително трябва да се филмират, защото утре ще започнат да казват, че са ги били.

– Значи ви харесват показните арести? Казано от един писател, това звучи страшно.
– Начинът, по който се държа прокурорът Роман Василев, е под всякаква критика. Агресията е недопустима. Но арестът трябва да се филмира целият. И да се покаже на хората, че са арестувани. Прекрачи ли се, оттам се отива към откровена диктатура.

– Коя е бъдещата ви книга?
– Казва се “Ягодови полета”, вечните ягодови полета там, на небето. Искам да разкажа за всичките си, вече мъртви приятели, писатели – Христо Фотев, Христо Калчев, Виктор Пасков , за времето, в което съм живял. Започвам с Джама (Борислав Джамджиев – б. р). Вплетен е разказ за една студентска група от моето време. Нищо няма да ровя, за да документирам на тази дата ли е или не е. Искам да се запази автентичност на разказа.

Ива Йолова
в. Труд