Яжте – не яжте – осигурете. Виж мълнията

Расмусен беше под носа им, но телевизиите го подминаха и така пропуснаха един голям шанс. А можеха да оставят за Времето едно ценно свидетелство: как гледа на нас един европейски чиновник, и то доста влиятелен. Но телевизиите предпочитат тъпата игра „Развален телефон“ – преди години тя беше любимото развлечение на скучаещите провинциални момичета. Предават си от предаване на предаване едни и същи хора, а отгоре на всичко сякаш са се наговорили да ги питат и едно и също. Може би се надяват, че ако зададат на Х десет пъти някакъв празен въпрос, накрая той ще отговори нещо умно.

Повечето водещи сякаш четат от някакъв наръчник за тъпи въпроси, рядко ще попитат нещо, което да проблесне като мълния – и без да обижда или наранява човека отсреща, просто да го хвърли в дълбокото, да го накара да разсъждава истински, и пр. В „Развален телефон“ нямат нюх за хора като Расмусен, те дори не подозират до какви прозрения могат да стигнат с негова помощ.
Както ви е известно, той е датчанин, но също и заместник-началник на отдел „България“ в главна дирекция „Регионална политика“ на Европейската комисия. Известно ви е също, че тия дни, докато бил в Шумен, посъветвал домакините си да изядат местните врани, понеже така правели и в Дания. По-късно дори уточнил, че това се случвало най-вече в град Одар. Този привидно банален съвет раздра като мълния мрачното българско небе – и сигурно ще накара много хора да си купят глобус, за да видят къде, по дяволите, се намира Дания. 

Расмусен е от новите ни божества, за куневици и куневци той сигурно е някакъв месия – представям си как го гледат с възторг, направо ще го удавят в широко отворените си очи, попиват ненаситно думите му, мъдростта им ги извисява до небесата, и пр.

 И с основание – думите на подобни хора са нашето упование, а може би и последният знак от полуфалиралата европейска Фабрика за Надежди. Трябва да се вслушаме в тези думи – за да прозрем по-дълбокия им смисъл, а и мъдростта, която се е утаила в дъното им, без да се подвеждаме от онова, което е на повърхността. Изобщо – тряс! Виж мълнията.
Да успокоя подозренията ви. Не съм в никакъв случай от ония гадни типове, как им казват – евроскептици. Ето защо.
Едно от най-тягостните неща, които съм виждал през живота си, е гледката през капандурата на една скромна триетажна къща край Чек пойнт Чарли, в която до 1989 година бе устроен музеят на Берлинската стена. На първия етаж бяха показали как са се измъквали от Източен (комунистически) Берлин в Западен – хитроумните, но и не по-малко драматични изобретения на неспокойния човек. Спомням си например два куфара с изрязани странични стени, сложени един до друг върху багажника на автобус – със скрито в тях дете, което трябва по този начин да стигне до Свободата. Ей такива неща. Но гледката от капандурата на третия етаж беше над всичко останало: оттам се виждаше буренясалата полоса край стената откъм източната зона, заредена с невидими картечници, които понякога и пред деня се задействаха автоматично при раздвижването на някое животинче. Този спомен и досега ме хваща за гърлото.
Но пък и фрази като тази за шуменските гарвани ми звучат като откосите на ония картечници. Точно за читателите на „Стандарт“ не е нужно да пояснявам защо.
Да отидем при черната дъска за равносметки, където си записваме ценни евросъвети. Ето някои по-скорошни.
Първо: Изяжте враните, ако вредят на парковете ви.
Второ: Не яжте кучетата, макар че ви убиват.
Трето: Осигурете на кокошките достатъчно площ в клетките им.

Да спрем дотук. Отдавна съм научил, че авторът не бива да разсъждава вместо читателите си.

***
През януари 2003 година разговарях с една одиозна личност – наричаше се Емил Рателбанд, холандец, и беше наговорил куп глупости за българите. Намерих го с телевизионен мост в град Гауда. По-късно писаха, че съм се държал като лисицата с гарвана от баснята на Лафонтен. Рателбанд беше хлебар, но от 8 седмици вече правеше кампания, за да влезе в холандския парламент. Накрая май и влезе, но сега не ми се проверява, дали успя или не. Стана голямо зрелище – питах го дали е идвал в нашата столица Букурещ, ей такива неща. Хлебарят политик беше идвал, дори се зарадвал, че и ние имаме тролеи, като в родния му град. Букурещ – това, Букурещ – онова, обаче онзи ни ненавиждаше, дори по някое време заяви, че си е научил урока – знаеше например, че руските войски са напуснали България едва през 1989 година, знаеше, че царят станал президент, знаеше всичко. Тряс! – мълния след мълния.
Е, да, обаче аз познавам поне двама български евродепутати, които се държат в Брюксел като въпросния хлебар, че и още по-зле. Колко зле обаче, трудно можем да си представим.
Какво всъщност научава „Европа“ от тях? Какво ние научаваме от „Европа“ е ясно – можете пак да погледнете към черната дъска.

Но нашите рателбандовци, нашите хлебари устати – те какви ги мелят за нас самите?

Дали любимото им ястие вече не е печени гарвани с кестени?    

***
В разговорите си с Андре Малро Дьо Гол споменава следното: „Помпиду смяташе, че хората винаги трябва да бъдат събирани на закуски. Прав ли беше? Поканих Аденауер, когото изобщо не познавах: поднасяте един и същи печен овнешки бут на хора, които се мразят, понеже не се познават, и това ги превръща в овце.“
(Бел. ред.: Жорж Помпиду – съветник на Дьо Гол, след оставката му е избран за президент; Конрад Аденауер – канцлер на Западна Германия.)
Вероятно трябва да продължа с печените гарвани.
Дори да започнем да ги предпочитаме пред всичко друго, дали това ще стане причина датчаните (примерно) да ни познават повече? И да ни обичат повече?
За 22 години успяхме поне в едно: изградихме могъщо чувство на подозрителност и дори на неприязън към нас. И за това трябва да сме благодарни на нашите цигани – те бяха първите ни посланици в Европа, те бяха и първите ни евродепутати. Европроектите им в подлезите, където най-активно върви просията, или в мръснишките улички, където се продава плът, свършиха забележителна работа. В Италия те станаха причина италианците да забравят, че българинът Асен Пейков е автор на паметника на Леонардо да Винчи край римското летище. За Франция да не говорим – ние никога не свързваме две неща в едно, иначе щяхме да се сетим, че Саркози ни върна либийските сестри, а след това последва и една обемиста пратка с цигани.

По-късно подозрителността на европейците усърдно бе подхранвана от някои от евродепутатите ни – понеже за тях доста често България е някакво заварениче, а партийните им интереси са над всичко друго.

Шушукането и сплетниченето им са толкова полезни за страната ни, колкото и нахалното бутане на някоя костинбродска циганка просякиня в парижкото метро. Ядат с пълни уста овнешко по брюкселски, ако там го правят, разбира се, но си остават все същите агънца.
Тия дни Румен Овчаров направо щеше да ме разплаче – навремето дремели със Станишев повече от два часа пред кабинета на секретаря на Лейбъристката партия в Лондон, а оня пет пари не давал за тях. Ама сега щяло да е друго – особено ако Станишев станел постоянен шеф на партията на европейските социалисти.
И по-малко гарвани ли ще ядем тогава?

***
Един писател казваше така: „Къде отиваме, зависи от това, какво знаем – а какво знаем, зависи от това, къде отиваме!“

Е, да, тази иначе мъдра фраза е голяма бъркотия, човек с усилие може да я изгази. И все остава с усещането, че има и още нещо в нея.
Но понеже все още съм под впечатлението от датската мъдрост, се питам – отнася ли се тази фраза и за ония, които идват към нас?

Други публикации на автора можете да намерите в сайта
www.kevorkkevorkian.com, както и в сайта vsyakanedelya.blitz.bg,
който представя звездни моменти от легендарната програма „Всяка неделя“.

Кеворк Кеворкян

В. Стандарт