РОЗОВ ДОМАТ. СТРАСТТА НА ПЛЕВНЕЛИЕВ

Тия дни доста хора се подразниха от едно интервю на президента Плевнелиев, в което той сподели с публиката най-съкровеното си въжделение – да си хапва салатка от розов домат с малко сиренце и зехтин.
Мнозина намериха признанието му за смехотворно в устатата на един президент, за еснафско, дребнаво, направо невъзпитано дори. Получаваш заплата като временен баща на нацията, погледът ти трябва да е вперен в бъдещето, в небесата, трябва да надзърташ дори зад Слънцето- а ти си мечтаеш като някой преуморен хамалин от Сточна гара.

Трябва да сме справедливи обаче: това бе едно от най-проникновените изявления на Плевнелиев досега – една съкровена изповед, каквато рядко се среща в нашите меркантилни времена.

Може тайно да са му били една инжекцийка със серум на истината, но все едно – Плевнелиев ни каза честно, каква е представата му за самия себе си.

А тя, тази представа, е за един малък, скромен човек, който изнемогва под товара на задължения, стоварени върху крехките му плещи внезапно един ден от Него – от Бойко; един обикновен човечец, който навсякъде далеч от салатката се чувства самотен, смутен и безпомощен.
Това е фундаментално признание, каквото аз не съм срещал през всичките години на налудния

Преход, когато всякакви идиоти се упражняваха с държавата, а в същото време – за разлика от Плевнелиев – не мечтаеха за салатка, а на едно сядане нагъваха цели печени волове.

За разлика от тях обаче, Плевнелиев се оказа достоен мъж, макар и дребен на ръст, но много по-достолепен от всякакви други лакоми екземпляри. Да си признаеш по толкова човешки и непринуден начин страстта си се изисква наистина много кураж. Това бе едно от големите потресения на Прехода. На мен дори и в момента очите ми се навлажниха от това признание.
Представям си, каква гигантска битка се води всяка минута в душата на този скромен мъж, когато трябва да се насилва с държавните дела; да не говорим за моментите, когато трябва да говори врели-некипели – а в това отношение той е направо вълшебен; а единствената му претенция е да го оставят на мира с един розов домат.
Човек се преценява по неговите мечти, това е добре известно, той струва толкова, колкото тежи най-съкровеното му желание.

С признанието си Плевнелиев направо ни допуска в скромната боксониера на своята душевност. И ние трябва да сме благодарни за гостоприемството му.

Когато човек е в плен на толкова семпло желание, той не е опасен. Разбира се, той не е способен да върши и велики дела, може би дори никакви дела не е в състояние да върши – обаче и не може особено да навреди. Какво ще ти навреди някой, който мечтае за салатка от розов домат?
Това признание е много важно, то е ключът към психографията на нашия Прекрасен президент, както го нарече тия дни Бойко – може би и той е бил повлиян от изповедта му, де да знам, не съм им светил, но нищо чудно и Бойко да е пролял една сълзица, поне едно влажно петънце със сигурност е отделил в ъгъла на лявото си око заради розовия домат.
Понеже сме били свидетели на всякакви карагьозлъци в нашата политика – на артистични номера от най-долна проба – бихме могли за момент и да се усъмним в казаното от Прекрасния, да открием зад думите му нещо коварно. И тогава, ако се разколебаем в митичната роля на салатката в живота на Плевнелиев, можем и да се попитаме: Случайно ли е че изповедта на президента за салатката се появи няколко дни след като пък неговият Повелител Бойко сподели, че много обича да си хапва; как така Повелителят ти обича да си хапва, а пък твоята страст, твоята съкровеност е съсредоточена и събрана в една салатка?

Какво иска да ни каже по този начин Плевнелиев – дали не извайва своя скромен образ на салаткоконсуматор на фона на един Гаргантюа, какъвто си призна, че е Бойко?
Дали това не е бунтът на Розовия Домат?

Можем ли да подозираме в подобно коварство Плевнелиев – коварство със салатка някаква? Не, не , не – хиляда пъти не. Тъй че, нека бъдем справедливи, пък и в края на краищата справедливостта нищо не струва, особено българската – тя просто не съществува, отдавна е погребана в Бакърената фабрика – и да приемем страстта му по розовия домат като стон, изтръгнат направо от душата му. За мен това е напълно сигурно.
Стопанинът на „Дондуков“ 1 е напълно откровен и безкористен, това не е някаква игра, с която той се заиграва с простолюдието, това не е мента за леваците, това е съкровена изповед. Точка.

Момент, че очите ми отново се навлажниха.

Такъв се усеща той – малък, обикновен, дребен – можем да го наречем Великия Дребосък, когото вятърът е издухал един ден – и къде, къде – хайде в президентската канцеларийка.

Всеки друг би подскачал до небето от тази този джакпот, сякаш връчен му от самия Захари Бахаров – само не и Плевнелиев. Той не само не подскача, ами се опитва да остане верен на същността си – и така ще си бъде и до края, стига и розовият домат да не изчезне някой ден, както много други неща изчезнаха от животеца ни.
Това е той – напълно автентичен, това е истината за него. Другото са празни приказки без никаква стойност, в това число и неговите собствени приказки – за Русия, за комунизма, за Живков, и всичко останало.

А и, всъщност, Прекрасният сега сам ни подсказва, че това са плямпотения от репертоара на Великата Измама, наречена Власт: говоря ви едно или друго, но, всъщност, ви казвам съвсем друго, понеже вътре в себе си бленувам единствено за салатка от розовия български домат, за нищо друго не ме е еня.

Розовият домат е моето знаме – розовият, а не червеният, нека да направим това уточнение, за да не се дразнят излишно ония лисунгери в Брюксел.
Такъв човек не е в състояние да хитрува, той е целият в този домат.

Ама говорел срещу Русия и Путин, заради което руските туристи ще бойкотират нашето Черноморие; ама правел се на Петко – онзи Петко, дето все се навърта около юнаците, колкото да си настъпва навущата – важното е, че е верен и предан на българския розов домат, това е важното, другото са фалшивите апликации на властта – нещо като гайтаните по униформите на гвардейците пред президентството, които пък само мислят как да не изтърват пушките си.

Но тия неща не се схващат лесно от публиката – а за жалост, накрая те се изписват с най-дребния шрифт в Историята, отиват под чертата в нейния разказ – там, където всъщност им е мястото и на дребосъците.
Но това – че ще бъде пратен под чертата – няма да подразни нашия Прекрасен президент, той не очаква и нищо друго, щом неговият хоризонт е в обсега на една чиния със салатка, когато Неговото Слънце е Розовия домат, и пр.
Гледам отново и отново интервюто му за розовия домат – ненаситно се вглеждам в лицето му, когато тъй прочувствено изразява своята голяма любов: това лице не лъже, искреността и тъгата, изписани там, са изтръгнати направо от душата на този човек; вгледайте се в навлажнените му очи – той страда, това е вън от съмнение.
И не страда само по розовия домат, това също е очевидно – страда още и заради себе си, заради жертвите, които трябва да прави в името на Народа; страда заради шегата на Съдбата, която го е натоварила с този кръст – да носи държавните дела, дори цялата държава на немощния си гръб, вместо да се радва на простото човешко щастие, с което го дарява един най-обикновен розов домат. Това е страданието на Малкия човек, хвърлен във въртопа на голямата политика, но останал предан на истинското начало в себе си.
Народът – рано или късно – ще оцени тази жертвоготовност.
Тия дни на Женския пазар розовия домат бил изчезнал светкавично. И това е само началото.

Други публикации на автора можете да намерите в сайта www.kevorkkevorkian.com.

Кеворк Кеворкян

В. Уикенд