Веселина Томова: Трън съм в очите на властта!

– На кого най-вече си трън в очите?  Защо?

– Аз винаги съм трън в очите на някого. Смятам, че журналистиката трябва да е опозиция на всяка власт и това, разбира се, ме прави автоматически неудобна мишена. Не ме обичат, обявяват ме за скандална, което е толкова абсурдно и смешно, че дори не ми се коментира. Наричат ме луда и сигурно са прави, защото човек наистина трябва да е луд, за да се рови в най-лайняните бакии на държавата. Трън съм в очите винаги на властта. На онези, които прекрасно знаят с гузните си душички, че съм ги хванала в крачка, нищо, че гърмят по телевизиите и вестниците колко честни борци са срещу мафията. Не ме обичат корумпираните ченгета, прокурори, съдии, политици и управленци. Парадоксално е, но с мутрите нямам никакви проблеми и никога не съм имала. Непосветените и хората, които никога не са се докосвали до такива лица считат, че това е заради това, че съм техен човек, или че са ме купили. Само този, който никога не ял попарата на мутрата, не знае, че те не понасят купените. Ползват ги по веднъж, но ги презират. Подземниците вътре в себе си уважават журналистите, но се дразнят само, когато за тях се пишат лъжи. Дори да изкараш най-голямата им далавера, ще скърцат със зъби, но ще те признаят, както те казват. Напишеш ли обаче тъпоумия и глупости, тогава освирепяват от яд. Тези хора са безценни като източници на информация и да запазиш доверието им, да ги накараш да ти се доверят, това е най-мъчителната битка, но и най-сладкото удоволствие, ако я спечелиш.

– Как успяваш да се информираш за мафията и нейните дела, при положение, че си следена и подслушвана?

– Ами забавлявам се. Тия ченгета, които всеки ден ми гледат разпечатките на телефоните, просто ги пращам там, където не трябва. Свикнала съм да съм подслушвана и това даже вече не ме гнуси. Има някакъв чар в това да изиграеш „умниците”, които никога не могат да разберат откъде черпя информация. Никой не ме е обучавал, но човек се учи в движение. Не се впечатлявам, обръгнала съм. Понякога ми писва и откровено ги псувам в слушалката.

– Кога изпитваш удовлетворение от работата?

– Тогава, когато има практически резултат от това, за което съм се борила. Защото е много лесно да напишеш „дописката” и да започнеш другата, забравяйки първата. При разследванията нещата са по-сложни. Изживяваш ги, страдаш, влизаш толкова навътре, че си вече абсолютна част от цялото и работата ти не е само да напишеш истината, а да направиш така, че някой освен да те чуе и да промени нещо. В България това се случва изключително рядко, защото всички се правят, че те няма. Но когато видиш, дори и след години воюване, че този за когото си се борила, е излязъл невинен, защото си го знаела от самото начало, удоволетворението е страхотно. Понякога е много смешно – вместо да пиша статии, защото знам, че няма смисъл, направо почвам да действам и се обаждам за някой драстичен случай по институциите, гледам да помогна практически, защото журналистиката трябва да служи не на властта, а на обществото.

-Разкажи за „Бандитска Варна“, как се стигна до там да я напишеш?

– Просто и дойде времето. Това е книга „партизанин”, както я наричам. Никоя институция не се самосезира, мълчат като …, да не казвам нецензурната дума. Нито една голяма медия не обели два лафа за книгата, беше спусната неписана директива за това. Единствена Венета Райкова се осмели да ме покани. Бандитска Варна е изстрадания ми вик за истина. Сега готвя нова, втора книга, която ще е още по-брутално откровена. Кой чул – чул, кой – чел – чел. Истината винаги си пробива път. Аз вярвам в Господ, а той си знае работата.

– Има ли дела срещу тебе от някого, за когото си писала в книгата?

– Не. Тези хора се правят, че не съществувам, въпреки че четат книгата под лупа. Знаят и най-важното, не са толкова глупави – ако заведат дела, аз имам още козове в ръкава, и тогава ще им лъснат още по-страшно грозните задници.

– Как получаваш това, което искаш да научиш от своите информатори? Какво даваш в замяна?

 – Не знам как се получава. Това си е дарба някаква, да умееш да общуваш както с долнопробния бараба, така и с префинения политик с обувки от 3 000 евро. Наистина нямам конкретно обяснение. Умението да общуваш е истинския талант за разследващия журналист. Какво давам в замяна? Това никога не е сделка, за да даваш нещо. Тук номера да е създадеш доверие. Разбира се, в разследващата журналистика има и случаи, когато директно се дават пари за информация. Ако ги имах, бих го правила, но само в случаи, които не изискват траен сериозен контакт. Абе, на майтап, ще ти го кажа – омайвам ги!

– Имала ли си любовна авантюра с някой от източниците си?

– Никога. Ако го вкарам в леглото си, ще започнат едни съмнения, едни подозения, едни съжаления… Източникът в определен етап ти става партньор, а един истински партньор не бива да допуска да му трепери ръката, само защото е спал с някого. В разузнаването този прийом се използва, но там ги обучават да са безскрупулни. Аз към източниците си съм ужасно чувствителна и първото ми правило с тях, е никога да не ги предавам. При каквито и да е обстоятелства. Дори и пред съд.

– Разкажи повече за мъжете в живота си?

– Мъжете се страхуват от мен по абсолютно непонятни причини от моя гледна точка. В личния си живот аз нямам нищо общо с това, което съм в професията си. Ужасно съм ранима, роматична, изобщо оголено охлювче. Очевидно обаче сигналите, които изпращам, покрай воинската си професия, са пагубни. Мъжете в моя живот са късметлии, че са ме имали. Аз харесвам силни мъже, диви, брадясали, по възможност небръснати на четири – пет дни, широкоскроени, бохеми, умни и сърцати. Имах един брак, в който не успях да се вместя, просто защото нямахме какво да си говорим, а това за мен е ужасно важно. Аз съм си властна, но в същото време винаги давам свободата на другия, защото знам, че това е онова, което и аз искам. Мъжете, които са били с мен са мой избор. Надявам се да съм им оставила белег за цял живот и тайничко да си тъгуват за мен.

– Имаш ли връзка сега?

– В момента не. Нямам никакво време. Разкъсана съм от работа, а аз когато се влюбя съм ужасно всеотдайна. Препускам от Варна до София, пиша, пъхам се там, където не ми е работа, кой мъж ще ме изтърпи? Не страдам от това, защото съм отдавна на онова ниво, в което осъзнаваш, че всеки е с кармата си – на някои не е писано да са обгрижвани лигли.

-Каква истина и за кого не би разкрила никога?

– Не бих написала никога нещо, което касае нещо интимно за някого. Знам, че професията ни е лешоядска, но тази граница не мога да я прекрача. Покрай работата си знам страхотно пикантни неща за значими фигури във властта и политиката, свързани с личния им живот. Знам, че това е важно, защото изтъкава комплекси, но не съм от онази порода, които ще направят новина от това. Страшно се ядосвам например като хукнат журналистите след някое убийство, или самоубийство, или пък арест да гонят съседите и близките, завирайки им микрофоните – ама, какво мислите, ама как го познавате тоя човек. Това е лешоядство. Вместо да се завират там, през това време истинските журналисти вече трябва тихо да ровят защо се е случило това и да търсят достоверните източници, които никога не са сред комшиите.

– За какво мечтаеш?

– Мечтая да се влюбя безпаметно и да потъна в нечии очи. Отдавна не ми се е случвало, а това е толкова неземно усещане! Аз живея за мига, но понякога се отплесвам и си мечтая да стоя пред една огромна стъклена стена с изглед към планината, с чаша зелен чай с мед в ръка. И докато потъвам в планината, един мъж, нищо да не казва, просто да ме докосне по гърба. Да не се обръщам, но да знам, че присъствието му е точно зад мен. Защото ме е приел такава, каквато съм. Дивачка, от която всички са бягали. А той е най-силният, защото е останал.

Надежда Тодорова

В. Супер 19’