СИМЕОН ПРЕЗИДЕНТ?
Зловещо ми звучи новината, че България пак се кани да гласува за Симеон. Този път – за президент. Толкова зловещо, тъпо, глухо и страшно като гръм и дрънкане на окови. Демократично избрани окови, доброволно нахлузен хомот. Рендосана с 45 тъпи тоталитарни рендета, демократично изпрана, преплакната, изстискана и простряна да съхне на брюкселски и мадридски тезгях, паметта на народа ли окъся, или просто същият този великодушно опрощаващ дори робската си орисия български народ престъпно забрави, че негова елитна депутация в края на ХIХ век мазмантийски събу потурите, изу цървулите, смъкна поясоците, тръшна калпаците, тури лакейски фракове, нахлупи лондонски цилиндри, надяна лъснати калдъръм-чепици и дружно ръшна по кралските кьошета на Европа, за да дири и калеса цар на България?
И го намери във Виена. Според мълвата – седнал в една долна кръчма с шафрантии. Аз питам. Толкова ли бързо изсъхна горчивата народна сълза, толкова ли безутешно отехтя в насечените сънища на живите безсънният вдовишки вой, изпратил в небитието стотиците хиляди жертви, паднали курбан заради кефа на върволицата от Кобурги, натресени да управляват България?
Нима Българинът и днес в своето отчаяние е готов с еднакъв плам да целува ръката както на своите освободители, така и десницата, която царски му поднася купичка кървава попара за сърбане? Нали от надеждата, с която Фердинанд Максимилиан Карл Леополд Мария Заксен унд Кобург унд Гота бе докаран в България и насила венчан за нея преди 128 години, до отчаянието подир Ньойския диктат в кръвнишката 1919 година и абдикацията му лежи една крачка? Крачката на чистокръвния сатрап, вдигнал сатъра над вратните жили на своята жертва.
Ако преди години основаването на националното движение „Симеон Втори“, прераснало година по-късно с родилни мъки и щедро афиширана спонтанност в партия, не беше и не е прекрасен лакейски сън в лятна нощ за тайни и явни монархисти, изтръгнати насила от българския политически нафталин, ако не е поредният кошмарен политически цирк, питам пак. Нима стародавният и мъдър български народ си е изпил и малкия мозък, нима тотално е оглупял от умиление пред сянката на този исторически хилав кобургски калем, хашладисан насила като морков на слива върху якия български корен?
Нима е забравил, че от същия този дръвник, наречен преди повече от една дяволска дузина столетия България, който 14 петилетки подир историческия референдум, плюл в сурата на Кобургите, бе оприличаван на човешка длан, именно с благословията и по прищевката на Кобургите се търкулнаха главите на стотици величави българи? Няма да ги изброявам всичките. Нека спомена само Стефан Стамболов, Александър Стамболийски, Алеко Константинов, Димчо Дебелянов, Гео Милев, Никола Вапцаров.
Вярно е, че никой син не носи отговорности за действията и бездействията на своите бащи и деди. Още по-малко можем да говорим за поемането на отговорност, когато върви реч за Кобургите. Исторически е доказано, че тази династия е оперирана от чувството за отговорност и вина. Справка – абдикацията на Фердинанд след катастрофалните погроми на България и писмата на тази зловеща Лисица до виночерпеца на Сатаната Адолф Хитлер.
Колкото до отговорността, която Симеон Втори преди години пое с влизането си в българската политика, позволете ми да се съмнявам. Неговата мечта не беше за 800 дни да оправи дереджето на България. Неговата мечта беше за 800 дни да реабилитира пред света компрометираната династия на Кобургите.
Крушата не пада по-далече от корена. Не случайно кривият Кобургски нос продължава да виси като страшна въпросителна, като кървав ченгел върху озлочестената снага на майка България. Отчаяна от 26-годишното ялово и бездарно управление в условията на опасен демократичен рецидив, България отново дири спасение в кървавите кунки на своите зловещи палачи – Кобургите. И отново е на път сама да залюлее своята робска люлка.
Ако това стане, аз просто ще абдикирам.
Валери Станков