ОБЩЕНИЕ. ЧЕРЕШИ ЗА МЪРТВИТЕ

Усърдно трие с кърпа мрамора. Отпред. Отзад. Бордюрите. Паметника. Подпетени избелели платнени обувки. Сухи очи. Трие кърпата. Трие. Трие. Мъката. Изтляла като струйки пушек. Сухо огнище е душата и.
Набраздени пръсти ми подават хлебче и корава бисквита. Бог да прости!

Щъкат като че чистят къщите си. Чевръсто. С пресъхнали клепки. Живите почистват домовете на мъртвите. Общение. Дори не си разговарят. Живите с мъртвите. Жестоките въпроси са затулени от тежкото перде на приемането, което трудно, през сухо гърло, наричат понякога смирение.
Носят торбички, туби с вода, вода, вода, вода, вода, за да овлажни набраздените езици от пръст. На мъртвите. Пъплят бавничко. И докато пристъпят в територията на своите гробове, отчуждено си говорят по алеите един с друг – за съседа, за тока, за парното, за скапаната държава и доматите, дето, кой ги купува, бе толкова скъпи… Живите.
Общение – несъстояло се. Или прозряно несъзнателно. И въпреки.
Бог шета между метличките им. Не го усеща живата, която хладнокръвно се оплаква, че четвърти път оставя метла и все я крадат… Бог присмехулно и шепне, че метлата никога не е толкова значима, колкото минутата общение, и затова той дърпа пръстите на метло-апашите…
Суетня. Мила като майчин вопъл. Милозлива като детски плач. Отстранена като мъжки очи върху черен гранит.
Съботно почистване на къщичките на мъртвите. Съботното упорито забравяне да почистиш душичката си, която наричаш жива, докато си плътно жив, оставяйки я на неразгаданата мистерия смърт, с която егото ти никога не е. В Общение.
Въздухът е плътен. Всички ТЕ се реят Тук. Само в този миг на пламъчето, защото никога не е задължително да си редом до гроб, или до олтар, за да протегнеш ръка към „мъртвия“. В Общение. Замръзналите снимки, избледнели в живата памет и в камъка, не са ТЕ. Докато коленичиш да запалиш свещичката, докато късаш троскота, докато поливаш виното, докато водата погълва пръстта и обратното, полъх те приласкава, дъх внезапен те бодва.
Търсиш някакви знаци, за да оправдаеш натрапената религиозност, и докато се туткаш и взираш да те споходят, изтърваш късия път на божата кравичка, която се покатерва върху буцата с пръст, за секунда спира, поглежда те – сигурно е това с погледа и! – и тромавичко божата кравичка продължава по пътеката. Към Общението. Дала ти е код. Кой разбрал – разбрал.
Общението.
Три тъжно-кървави череши се откъсват от пластмасовата чинийка и бавничко – на каданс – политат надолу, надолу, надолу към бездната не на земята, а на душищата ни. Които ни душат. Докато не ги отворим към Общението.
Тази сутрин мъртвите бяха с нас. Кой усетил – усетил.
Толкова.

Веселина Томова