Алексей: Ти що ми го прасна този въпрос?

До четири сутринта сами си пиехме и си говорихме.

Обсъждахме много неща, той никога не ми бе казвал в прав текст какво точно цели и иска, но знаеше, че някак си го знам и много внимателно изслушваше теориите ми кога трябва да се появи на осветената сцена, че още е рано, че не бива рязко да дърпа завесата пред мистериозния образ, който докосваха хората, че това трябва да става плавно и полекичка… За първи път ролите ни се бяха обърнали. Аз бях тази, която го учеше на търпение.

– Аз съм див и много крив… – отрони Алексей. Прозвуча ми някак оправдателно. Маската му се свличаше. И двамата бяхме горди и не падахме на гърба си, но онази вечер нещо се носеше във въздуха. Нещото, което ни направи по-близки. Изумително си беше отвсякъде да наблюдаваш две дърлещи се дечурлига, непримирими един към друг, тихичко и почти съзаклятнически да си говорят цяла нощ, склонили глави.

– Мога ли да ти задам един личен въпрос? Ако искаш ми отговаряй…. – честно, внезапно го измислих.- Има ли нещо общо Бойко със стрелбата срещу теб?

Алексей мигновено се стегна. За част от секундата цялото му същество влезе в боен ритъм. Ако някой го видише посреднощ точно в този момент, никога не би предположил, че е пил, или че часове наред е седял на тази маса.

-Ти що ми го прасна този въпрос? – рязко ме попита.

-Винаги съм искала да те питам. Нищо преднамерено…

-Косвена връзка може и да се търси, но не това, което се пише и се говори… Ако започна да говоря за това, много интересни неща ще станат ясни. Следващия път като се видим, обещавам ти, ще ти кажа и някои други неща за това, което се случва сега…

Алексей спази това обещание. Но – шшшшт! – има неща, които ще си останат завинаги само помежду ни.

В сутрешния блок на една от телевизите, когато отворих очи, се вихреше кметът на Рибново Ахмед Башев. Напомпан разказваше как Алексей Петров го бил, как го мачкал да стане агент на ДАНС и изобщо как Башев бил непорочна жертва на гадния диктат на Агенцията за сигурност. До призори да си с Алексей, отваряш очи – и гледаш пак Алексей, нямаше отърване.

Докато смучех фреш след фреш и нервничех, че трябва бързо да се изнасяме към Варна, защото вечерта имах снимки за премиерата на ”Бандитска Варна”, уредени от Иван Иванов – Дядо, в ресторанта цъфна Алексей.

-Телевизиите пак почнаха с тебе… – взирайки се в екрана на лаптопа, го поздравих.

-Верно ли бе? Какво?

-Ахмед Башев… Бил ли си го? Мачкал си го да става агент на ДАНС. Добър повод да ми дадеш едно интервю. – усмихнато му намигнах.

-Аз ли съм го мачкал, или той сам настояваше да сътрудничи?! –се разсмя Алексей, но моментално промени позата и ме загледа втренчено. – Ти имаш нюх, какво мислиш, че трябва да направя? По-добре е да изчакам да видим дали ще извикат Башев в комисията за ДАНС, трябва да го поканят…

– Наистина е по-добре да говори пред Комисията и тогава да даваш някакви интервюта…Само не се появявай при Бареков, моля те!

– Ако някога дам телевизионно интервю ще е при Милен Цветков от Нова телевизия. Харесва ми, че се заяжда… – отбеляза Алексей и тоя път, като по чудо, бяхме на една и съща позиция.

Малко преди да излезем с Лъки от София, ми звънна кореспондентката на БНР във Варна Даниела Стойнова:

-Веси, ти какъв вестник издаваш?

По нелепа тъпотия скоро не бях чувала:

-Какъв вестник, бе, Даниела? Никакъв вестник не издавам.Знаеш много добре, че правя сайт.

– Защото тук ми се обаждат много хора, пуснала си в твоя вестник някаква гнусна публикация – Даниела говореше объркано и я срязах, мислейки, че това е някаква безумна интрига:

– Нищо не съм писала във вестник, за какво изобщо става дума?

– Ще ти се обадя след малко. – отсече Даниела и наистина го направи след минута. Оказа се, че вестника е „Галерия”, а вътре имало публикация, подписана от мен, че детето на варненския кмет Кирил Йарданов не било от него, като дори било посочено името на някакъв друг мъж, който бил бащата.

Вледених се.

Започнаха да ми звънят всякакви хора от Варна – Веси, как можа, Веси, това е отвратително, не го очаквахме от теб… „Спирай някъде веднага да купя „Галерия”!, изкрещях на Лъки и той направи куп чудеса и нарушения за да залепи пред първата будка за вестници. Прочитайки дописката: „Кметът на Варна гледал чуждо дете?”, подписана с името Веска Томова, се срутих. Материалът бе толкова гнусен, клеветнически и отвратителен, че ми спря дишането.

Умът ми обаче бе последното, което бих позволила да аварира. Блестящо активно мероприятие – материалът бе подписан с Веска Томова за да не мога да съдя „Галерия”, защото името ми е Веселина Томова. Внушението обаче бе изпипано до ювелирност – аз съм написала тази помия, уж подписала се с псевдонима Веска Томова, но така че да лъщи, че точно Томова е гилотинирала детето на кмета. Пачаврата – дописка, сътворена в иначе прокламираният като разследващ вестник „Галерия”, правеше опит да удари не само по мен, но и по сайта afera.bg

Трескаво подреждах мозайката – ако вчера вечерта бях купила „Галерия”, който в столицата вече бе отпечатан, на вечерята с Алексей, щях да съм прочела тази блатна статия. Моментално в главата ми изскочи онзи „разговор, който не се беше състоял” във фойаето на хотела на „Спартак”, в който Алексей ми подсказваше, че нервничели, и че може да получа удар…Защо беше целия онзи спектакъл, се питах тогава. Ето ти отговора, тъпоъгълнице!

Бях съкрушена. Плачех като ранена сърна. Не, сърните не хлипат. Като дете се тресях, болката ми трещеше като водопад, а сълзите стопиха за секунди онази Томова, която всички си представяха като железния войник. Внезапно погледнах вляво към Лъки, който шофираше и видях, че той мълчаливо плаче. Сълзите му се стичаха по лицето – без стон и без звук.

-Ти защо плачеш? – хлипайки попитах тъпо.

-Не мога да те гледам така… – Лъки бе стиснал волана на живот и смърт и не искаше да ме погледне в очите. Малкия мъжкар, който някак се свенеше от слабостта си, но по мъжки, от който и да е гладиатор, не я криеше.

И тогава побеснях, както само аз мога.

Стисках зъби и си казвах – само не с рогата напред, изработи го майсторски. Набрах Алексей. Той, естествено, не вдигаше телефона. От Варна продължаваха да звънят всякакви, батерията ми падаше, а това допълнително ме влудяваше. Не преставах да плача. Бях забравила колко, всъщност недопусимо ранима съм. Написах на Алексей един SMS:

„ Благодаря ти, Слънчице, за гнусната мръсна врътка, публикувана от мое име в „Галерия”. По мръсен номер, да ме подпишете под публикация, че детето на кмета не е от него, не съм чела. Признавам те, Слънчице. Сега е мой ред”.

Алексей не реагира. След 45 минути разбрах защо у нас най-точната поговорка е „Бий, за да те уважават!” и му написах втори SMS:

„Ще те смачкам гадно, коварно чудовище! Кълна се!”

След две минути Алексей ми се обади не от неговия номер:

– Получих ти съобщенията… – гласът му бе абсолютно равен.

– Как можа да ми причиниш това? – се давех от сълзи – Как можа да го направиш, гадно чудовище? Нищо ли свято няма за вас, бе?

– Кажи ми какво точно е станало… – в гласа на Алексей разпознавах вече тревожност. Той никога не ме бе чувал такава. Никога не ме бе виждал строполена и оголена като охлювче. И бе стъписан. Накъсано му разказвах какво се е случило и продължавах натрапчиво да забивам:

– Как ти даде сърце да го направиш?

– Дай ми половин час! Само ми дай половин час! Ако всичко това, което ми казваш е истина, дърпам Зоя моментално от там!

Веселина Томова

Откъс от книгата „БГ АФЕРИ. АЛЕКСЕЙ И ОСТАНАЛИТЕ”