ВЕЧЕ РАЗБИРАМ ЗАЩО ДОГАН НЯМА АНАЛОГ В БЪЛГАРИЯ. И ЗАЩО ЩЕ ОСТАНЕ ЗАВИНАГИ НЕРАЗБРАН, А ДУМИТЕ МУ ЩЕ СЕ ИНТЕРПРЕТИРАТ ПО ВСЕВЪЗМОЖНИ НАЧИНИ ОТ НЕРАЗБРАЛИТЕ

Направих си труда и аз да я прочета, речта на Доган от 19.01.2013. Търсех в нея противоречия и конфликтни тези, които „да се бият“ с тезите от тазгодишната му новогодишна реч. Ако бях намерила, щях да се съглася с подозренията за нечисти мотиви или някакъв евтин опортюнизъм, породен от геополитически размествания. Но не намерих. Напротив, изненадах се от дълбокия философски преглед, както на тогавашната действителност, така и на последвалите събития в България и света.

Дълга е, визионерска, в нея отново има критики относно властовите структури в ЕС и съмнения в неговото оцеляване, засегнати са управлението на Борисов и близките му още тогава връзки с турските власти, и дори отново се говори за колективно тяло и портали. Вече разбирам защо политикът Доган няма аналог в България, разбирам и защо изпълва с еднакво страхопочитание както враговете си, така и приятелите си. Разбирам също и защо ще остане завинаги неразбран, а думите му ще се интерпретират по всевъзможни начини от неразбралите. /http://www.dnevnik.bg/…/1987188_rechta_na_lidera_na_dps_ah…/

Ето няколко абзаца, които ми направиха силно впечатление за онези, които няма да я прочетат, само защото е речта на Доган:

„- ако гражданското общество е силно, националната държава не само се съобразява, но се и принуждава да коригира Властовата система;
– ако гражданското общество е слабо, условията и предпоставките за подмяна на Демокрацията с Диктатура се превръщат в обективна възможност.

За да бъде силно едно гражданско общество, то трябва да има адекватно представителство на социалната структура в партии и движения, като либерали, социалисти, консерватори и т.н., със съответните им идеологеми и визии за развитие на обществото и държавата.

При положение, че в България подобни партии са някъде към 400, е сигурен знак, че структурата на обществото не съответства на партийния ландшафт. Политическият пазар на идеологемите може да се измерва само със самофиксирането им във Властовата система като самоцел и като трамплин за лично облагодетелстване от властовия инструментариум на Националната държава.

Навярно тепърва ще се анализира „случаят ГЕРБ и Бойко Борисов“ в най-новата история на България. Най-вече от гледна точка на въпроса:

– Защо след близо 20-годишен преход към пазарна икономика и демокрация Властовата система на държавата беше обсебена от идентифицирани „летящи обекти“ от подземния свят?

Уважаеми дами и господа,

Скъпи фенове на Демокрацията!

С ваше позволение бих искал да се изповядам пред вас като човек, който е преживял катарзиса на Подмяната на Демокрацията с Диктатура.

Демокрацията не е веднъж завинаги зададена обективна реалност като ценностна система.

Демокрацията се оказа много уязвима, с перманентна потребност от грижи за утвърждаване и развитие.

Инерцията в нашите модели на поведение и рутинността във възприемането на нейните ценности се заплащат с много висока морална цена.

До такава степен се объркваш, че дори не можеш да си обясниш какво се е случило!

И защо си бездействал, когато всичко е ставало пред очите ти?!

Когато осъзнаваш какво си допуснал като част от политическия елит на страната, вместо търсене на рационално обяснение, се стъписваш още повече. Защото започваш да проумяваш за какво става въпрос.

Виждайки как реагира медията и обществото на поведението на един мачо като Герой-спасител, ти става тъжно и мъчно…..Но чувството на вина от политическо бездействие не те утешава, а те тормози дълбинно и вертикално….

Когато за пореден път преживяваш спектъра от възможности на Демокрацията и разбираш своя дял от общата вина, който превръща възможността за Диктатура в действителност, вече си готов да отсъдиш, че това е най-важният урок на Демокрацията, който обаче не трябва да се повтаря. Защото политик, който не е бил в час на този урок, не знае цената на Демокрацията. Такъв политик е станал жертва на рутината и инерцията…

Страхотен урок. Неповторим, драматичен дори. Диктаторите не разбират от базови ценности, политическо целеполагане и стратегия за развитие на страната. Но Те по-добре от нас усещат инстинктивната сила на Властовата система и нейните инструменти. Особено микрофона, камерата и силовите инструменти. И всичко, което може да служи за принуда и рекет.

Могат да ти вземат бизнеса, но ти трябва да се чувстваш благодарен.

Могат да те фалират, но ти трябва да мълчиш и да се страхуваш. Защото може да последва и нещо много по-лошо.

Могат да те компрометират чрез медията до такава степен, че гледайки се в огледалото, да не се познаеш.

Могат да фалират и държавата, стига това да им гарантира собствено оцеляване и житейска сигурност.

Но диктаторите, като нашия Герой-спасител, са странни хора. Колкото и да са суетни и арогантни пред камерата, в същата степен са неуверени и страхливи в бъдещата посока на времето. Затова тях изключително много ги интересува Оцеляването. Дори го трансформират в политическа стратегия на държавата и обществото.

Неслучайно основният предизборен трик на нашия Герой-Спасител не е някаква програма или модел за развитие на България, а „събуждането на инстинкта на българина за оцеляване“. Разбира се, това внушение задължително се свързва с виртуалната турска опасност и с ДПС като продукт на Османското културно наследство на Балканите.

Дотук добре. Машината на страха е конструирана по „свой образ и подобие“ и пусната в действие. И тя започва да произвежда необходимия за събуждането на инстинкта за оцеляване продукт – Страха. Но въпреки всичко, нашият Герой-спасител не се чувства сигурен, той иска да бъде презастрахован и затова решава в приятелски порядък да се обърне към турския си колега от Анкара да му се притече на помощ с каквото може. И естествено колегата му от Анкара откликва положително…

Не искам да коментирам поведението на чужди премиери от коректност, въпреки че имам морални основания за това.

Искам само да припомня на нашия Герой-спасител, тъй като не обича да чете и хабер си няма от История, че няма нищо ново под слънцето на Историята. Затова той вероятно не знае, че така влиза в странни отношения, които имат аналогични модели в историята на Балканите…

Стремежът на диктаторите към абсолютната власт е без граници. Те обикновено започват с показна прилежност, за да се харесат на публиката. Достигат своя апо­гей с популизъм и демагогия на тема Справедливст. И накрая стават жертва на същата машина на властта, която са създали.

Но пакостите, които правят, са толкова големи, че след тях са необходими години за нормализиране на света, който са командвали…

ВТОРИЯТ ПРОБЛЕМ, върху който бих искал да фокусирам вашето внимание, е изходът от кризата и стратегията за икономическо развитие на България.

Когато възстановяването на Демокрацията се поставя като условие за изход от кризата, на езика на политиката това означава твърде много. Най-вече това твърдение отчита реалния факт, че българският бизнес е на колене и няма сигурност и предприемаческа мотивация. Твърде много са случаите, когато, щом една значима фирма се появи на хоризонта с реални инвестиционни намерения, веднага се образува опашка от директората на Героя-спасител, „плачеща“ за формално участие или пък направо с намерения за изземване на бизнеса.

Ситуацията е стигнала дотам, че чужди бизнесмени очакват резултатите от предстоящите ПИ-2013 с не по-малък интерес от партиите. Явно при несигурна инвестиционна среда да се мисли за преки инвестиции и реален икономически растеж, за бизнеса изглежда наивно и рисковано.

Икономическото състояние на България не е просто лошо, а много зле. Ние сме на последно място по БВП на глава от населението по паритет на покупателна способност. Разликата между първата страна (Люксенбург) и последната, която сме ние, е близо 5.5 пъти.

Реалният икономически растеж дава индикации, че страната се намира в депресия, която вероятно ще продължи още няколко години.

Безработицата расте и вече достига 13%, с респектиращите за мащабите на България около половин милион души.

В политиката на доходите намаляването на номиналните доходи на заетите и пенсионерите в началото на кризата е гаф, който очевидно ще се отрази твърде негативно на изхода от кризата. Тази недалновидна политика парализира потреблението и възможностите за растеж.

Освен това прави впечатление, че разминаването между прогнозите, планирането и отчетите е няколко пъти, което е най-точна индикация за равнището науправленческия и експертен капацитет на централната власт в търсенето на изход от кризата. Това обстоятелство директно означава, че управляващите не познават реалната икономика на страната и буквално бездействат.
Дори нещо повече. При това управление поставянето на знак за равенство на изхода от кризата с избора на стратегия за ускорено догонващо развитие е невъзможно. Това обстоятелство още веднъж потвърждава генералната оценка, че сегашното статукво на Властовата система е неспособно да изведе страната от кризата с работеща стратегия за развитие. Просто икономиката на страната е на самотек. А основните властови субекти на страната заблуждават незнайните врагове, като режат лентички и се наслаждават на благоговеенето на своите любимци.“

Ани Ангелс