Някой ден, ако и на теб ти се случи такава несправедливост, по същия начин ще те защитя!

По Великден Христос възкръсна, а аз окончателно разпнах илюзията си, че някой в тази държава ще успее да шутира по продажните задници „мега” прокурорите и висшите ченгета във Варна. Агент Купър бе направил всичко, но знамената му се вееха тъжно след като главният прокурор скри в чекмеджето си всичко онова, което иначе го втрещи по разследването на „мега” дознанието.

Всички във властта си чукаха яйцата, а аз дори не бях Мария Магдалена. А и нямаше на кого.

С Алексей престанах да говоря по темата след като хладнокръвно за пореден път бе изслушал една моя яростна пледоария какви мишки са се нахакали в правителството, прокуратурата, ДАНС и МВР. Бавно повдигна поглед от чинията с плодове и ме отрови:

– Ти май не се отказваш, а?

– Някой ден, ако и на теб ти се случи такава несправедливост, по същия начин ще те защитя – приключих, отхапвайки канибалски зрънце грозде с цвят на патладжан.

Такива пророчества ги плещя понякога дори и когато ям.

Месеци по-рано, докато с Алексей се изучавахме като диви животни – внимателно, бавно, надушвайки породата си, вярвайки, че няма нищо случайно и не вярвайки, че един от нас ще оцелее, ако станем на кълбо, респектирани един от друг, но знаейки цената, че в такава схватка не можеш вечно да играеш роли – поисках съвет от един човек, който го познава извън маската.

През годините са изяли заедно една торба сол и от време на време шепа ягоди, наръсени с пудра захар. Исках да знам дали мога да разчитам на Алексей в моята битка да закова мръсниците, облечени във власт.

„Колкото до въпросният човек, можеш да разчиташ на него, но ти е необходимо невероятно търпение и разбира се, не трябва да навлизаш в неговите интереси. Не знам като какъв източник ти е необходим. Познавам го много добре, а също и манталитета му. Знам откъде е тръгнал и затова внимавай, защото не е безобиден. Ти си умна, но тук не поемай никакъв риск. Необходимо ти е търпение. Аз съжалявам, че го нямах на времето. Всичко, което ми беше казал, че ще стане го направи, но мина доста време. Много от нещата не зависят изцяло от него, но ако се е ангажирал, то можеш да разчиташ.”, беше едно от посланията на човека, на когото имах доверие.

Това беше мое раздаване като в покера – „на тъмно”.

Човекът не знаеше изобщо защо и за какво питам, бе далеч от тук, нямаше идея за моите кални журналистически пътеки, нито как и защо съдбата ми бе преплела стъпките с тези на Алексей. Исках просто нюанса. Цветът на оценката, на прима виста – не толкова, защото бях ахмашки наивна, за да не подредя парченцата руда, които бях изкопала, а поради удивителното ми понякога любопитство. Все да се набута отвъд нещата.

Една вечер Алексей внезапно ме просна по гръб с обаждането си. В общуването си с мен той бе удивително предпазлив. До степен на виц. Нямам идея защо го правеше по този начин, но щедро се забавлявах на маниера му – никога не ми звънеше директно по телефона, ако искаше нещо да ми предаде го правеше чрез посредници, а посланията бяха винаги като в стихотворение – пълни с метафори. По-късно, когато напусна ДАНС и вече беше се показал на аванс – сцената, дори не си правех труда да му звъня, въпреки че имаше журналистически поводи да коментира някое събитие. Знаех, че няма да ми вдигне телефона.

Никога не разбрах защо играеше точно с мен тази своя роля, като че ли сме двама тайни агенти под прикритие, които трябва да се пазят да не ги щракнат някъде спец – папараците, или ченгетата да не им чуят кодираните излияния по телефоните. Всеки с номера си, подсвирквах си и нямах никакво намерение да правя дисекция на Алексей Петров, защото си имах много по-важни физиомутри за анализиране на моя фронт.

Онази вечер обаче телефонът наистина звънна с мелодията на „Имало едно време на Запад”. Бях му набутала този ринг-тон на номера. И да ме питате защо, нямам отговор.

По това време в сайта afera.bg бях написала материал: „И предайте на хората на Алексей Петров, че е пътник!” Беше пролетта на 2009 година и докато слънчеви крила на ангели се препъваха по терасата ми, несъзнавайки пак вещерски прогнозирах.

Година преди да изплющят Алексей Петров по очи с белезници, пуснах публикация: „Алексей Петров на мушката: “Той стои зад всичко, което се случва в държавата!”.

Датата беше – 15 февруари 2009 година.

Преди седмица мощни фактори, свързани с висши полицаи, магистрати и политици в морската столица на проведена конфиденциална среща са стигнали до заключението, че “Той /Алексей Петров/ стои зад всичко, което се случва в държавата”. Петров е избран за мишена като “лошия сив кардинал”, чрез който да бъде ударена ДАНС. Източници на afera.bg, присъствали на сбирката уточниха, че именно Алексей Петров е острието на родното ФБР и поради противоречивата си публично коментирана биография, е най-удобен като опит да бъде спрян щурма на ДАНС.

Същевременно във висши среди в столицата умело е пусната масова мълва под формата на “активно мероприятие”, че Алексей Петров е взел милиони от Димитър Вучев – Демби за да усуче и закове Златко Баретата.

Разкриването на грандиозната афера, свързана с Мургина също е дело на дансаджиите, научи afera.bg Земетресението, което предстои покрай разплитането на престъпленията в НАП ще удари олигарси, ченгета, магистрати и политици, свързани с олигархичния президентски кръг. Според анализатори това вече означава, че политическите властови лагери категорично са очертани.

След Дупница, моделът, който е оплел редица български градове, предстои да бъде ударен, твърдят източниците на afera.bg Това предизвиква изключителен отпор на навързаните като свински черва местни дерибеи, висши полицаи, магистрати и мафиоти.Поради тази причина най-удобната мишена за боксови удари засега от тези кръгове избрана, е в лицето на Алексей Петров.

Същите среди все още не могат да му простят разчистването на ДАНС от кръга на уволнения зам-директор на родното ФБР Иван Драшков. Както преди месеци писа първа afera.bg същите тези среди са обсъждали дори покушение срещу Алексей Петров.”

Никакво земетресение не се случи нататък, което да разтърси истински висшата корупция в България – нито го направи Сергей Станишев, нито Бойко Борисов, макар държавата да бе опасана с белезници, след като той взе властта. Моряшкият възел, завързал зависимостите предстоеше да ни обеси за пореден път.

Като се залюля пред очите ми бесилото от звука „Имало едно време на Запад” първото, което си помислих е, че Алексей ми звъни заради тези публикации. Въпреки че знаех, каква операция предстои на ДАНС само до дни. Алексей нямаше хабер, че знам, а и когато се наложеше, умеех да мълча като препарирана тигрица.

А предстоеше удар срещу канал за внос на автомобили с американски номера в цялата страна, включително и във Варна. Спецотряд на ДАНС пристигна от столицата и удари собственици на автомобили с американски номера. Каналът за внос бе действал на територията на морската столица необезпокоявано. Акцията бе проведена без участие на подразделенията на МВР в морската столица по обясними причини. Варненската вътрешна дирекция е знаела за този канал, но не си е мръднала пръста за да го удари.

Проверени бяха 50 автомобила, а на територията на Варна задържаха четири такива с американски регистрации. 30 собственика на подобни возила се разпитваха за произхода ва колите. Освен Варна агентите удариха в Пловдив, София, Бургас и Сливен. Джиповете и луксозни скъпи возила с американски номера се внасяха от САЩ и бяха с американска регистрация. Автомоболите не се прехвърляха у нас, тъй като по този начин се избягваха данъците, ДДС и акцизите. За да внесеш например лъскав джип трябваше да се тръшнеш около 40 000 долара, при положение, че тук същата кола струва между 100 000 и 150 000 лева. Превозът през океана струваше само около 2000 – 4000 лева. Колите се водеха на временен внос и на всеки шест месеца трябваше да излизат от страната. За баровците обаче това не беше проблем – те отиваха да пият едно кафе до Гърция или Турция и всичко се решаваше. Подобен тип луксозни возила се караха с пълномощно. Варна бе едно от топ-средищата на такъв тип возила с американски номера.

Алексей стоеше зад тази акция.

Малко преди да ударят, един агент във Варна беше свършил брилянтна разузнавателна работа. Понякога става и така, че не ме сеят там, където никна и успявам да хвана за гушата точния агент на най-неточното място.

Всичко това премина сваткавично през главата ми, докато натисках копчето за приемане на разговора с Алексей. Вдишах дълбоко и бях готова пак да бъда виновна. На ченгета и мутри все аз им бях каръка.

Загубих си напълно думичките, когато вместо да ме пита за всички конспирациии, които подозирах, Алексей ме захвана за Яне. Благо, с усмивка – ти сега, защо така го мачкаш това момче… Че го мачках като пластелин, мачках го. Яне ми беше някак симпатичен с обречената си лудост. Приличахме си по непукизма да хвърляме бомби, но не съвсем, не съвсем. Той, за разлика от мен, знаеше къде да стъпва за да избягва мините. Или поне имаше някой, който да му посочва фаталното място.

Аз шляпах джаста – праста. И я карах по интуиция.

Накълцах Алексей по телефона светкавично, още повече, че му бях набрала заради продължаващата прожекция на немия филм с безумията в разследването по ”мега” дознанието във Варна, които оставаха непокътнати. Той усети, че разговор не се получава и маньовърно се отегли. За малко:

– Сега не е удобно да говоря, ще ти звънна по – късно.

След два часа ми се обади не от неговия телефон и проведохме

дебат на темата Яне Янев – има ли почва той у нас, защо съм толкова яростна към него и не може ли да я карам по по-лека. Алексей по никакъв начин не искаше от мен да спра да се заяждам с Яне. Плавно, виртуозно въртеше веслата и правеше благи опити да ми подскаже, че не съм права, когато бързам с емоцията си. Аз, понеже по някакъв свой принцип непрекъснато викам, крещях, че нямам нищо лично, че Яне може и да е много готин, но начина, по който пренатягат пружината, е малоумен. Понякога съм голяма мръсница, но очевидно Алексей владееше мръсния занаят по-добре от мен.

– Защо употребяваш множествено число? – попита така наивно,

че ако бе пред мен, щях да му хакна едно в междувеждието.

– А ти защо ми се обаждаш за да спасяваш Яне? – натисках газта

яко.

– Ще идваш ли към София? – внезапно промени темата Алексей.

Имах чувството, че се прозява.

Пътят към София.

Бях в непрекъснат шпагат между Варна и столицата. С времето пътуванията ставаха толкова чести, че краката ми изтръпнаха.

Една призрачна вечер бодиках в гръцката си салата, взирайки се в лаптопа на масата в ресторанта „Хармония” на басейн „Спартак” и четях на Лъки някаква новина от агенциите. Аха да отпия от чашата с бяло вино и в ресторанта влязоха Яне Янев и Димитър Абаджиев. Седнаха на масата, която беше запазена марка на Алексей – последната в дъното, вдясно. Съсредоточено се взирах в екрана на лаптопа, но периферното ми зренение отбелязваше всичко – поръчаните уискита, високия говор на Яне. Алексей влезе и се настани на масата до тях. В ресторанта бяхме само ние и тъй като бяхме седнали в непосредствена близост с вип-компанията, аз нали съм тактична и деликатна до тъпотия, станах и с очи подканих Лъки да се преместим на най-отдалечената маса.

Седнах с лице към Алексей и продължавах невъзмутимо да ръчкам в салатата и едновременно уж да следя агенциите в компютъра.

Яне ръкомахаше, възбудено обясняваше някакви свои теории и беше като едно истинско хлапе. Честно, радвах му се. Над монитора следях какво става на масата при тях, въпреки че разстоянието не ми даваше възможност да подслушвам качествено. Алексей обаче бе не по-малка хиена от мен и уж гледаше напред, където всъщност се намирах, но сякаш не ме виждаше.

Играехме странна игра, но аз винаги съм имала страхотно оръжие – очите. И успях да го вкарам в капана. В един момент не издържа и докато Яне и Абаджиев нещо се обясняваха, Алексей се опъна силно назад и протягайки се, с дясната ръка ми направи знак, завъртайки дланта си – популярният маниер, когато искаш да кажеш с жест за някого, че е ку-ку. Усмихна ми се някак оправдателно.

Присмехулник.

На излизане той ме представи на Яне и Абаджиев: „Запознайте се!” отсече властно без да казва коя съм, оставяйки това на мен. Година по-късно Димитър Абаджиев, след ареста на Алексей Петров и след напускането на РЗС, щеше да каже, че Яне имал нещо общо с Петров. Така бил чувал…

Осребрявайки предложението на Бойко Борисов със 180 000 евро на година, на което очевидно не можеше да се откаже, да представя страната ни в проекта Набуко, Абаджиев беше забравил вкуса на уискито на басейна Спартак. Аз обаче го бях гарнирала до моите свински карета на скара. Като сварен картоф.

След евроизборите през 2009 година, в нощта, на които Волен Сидеров пребледнял и ужасен от резултата, от който гласовете му бяха измъкнати под носа, истерично просъска, че РЗС била партия на Алексей Петров, попитах Алксей:

– Волен защо така яростно реагира в нощта на изборите, а още на следващата сутрин забрави името ти? Държеше се ревниво като изоставена съпруга…

Предполагах защо Волен Сидеров окончателно забрави името на Алексей Петров и никога не го спомена до момента, в който „лоялният гражданин” не се отзова в ареста, но аз с Алексей си имах моя, може би наивна тактика, да се правя на куха лейка.

– Не знам… – вдигна рамене Алексей в типичния си отигран незаинтересован стил, предназначен точно за кухи лейки, полюля се на стола секунда – две и изненадващо продължи – Може би се е опасявал да не излязат някои снимки на първа страница в един много тиражен вестник как се среща с мен и какво искаше…

Веселина Томова

Откъс от книгата и „БГ АФЕРИ. Алексей и останалите”