Лавината. Никой не смееше да задава страшните въпроси.

Коварна зима.

Средата на 80-те години.

СОБТ – Специализиран отряд за борба с тероризма провежда учение в Стара планина.

Пада лавина.

Всички 22 – ма обучени бойци са затрупани. Само двама успяват да издрапат, качвайки се върху дърветата.

Единият е Алексей Петров.

Двамата изравят едно по едно вледенените 20 момчета. И успяват да ги върнат в този им живот. Освен двама, които смъртта като стар ловец вече е успяла да отнесе в снежно-искрящите си селения.

Час и половина не могат да откъснат Алексей от единия, който не успява да спаси. С вкочанени ръце и кипящо сърце, той яростно не спира да прави опити да го върне. Час и половина е впил дъх в него и никой не е в състояние да го отлепи от излетелия в Отвъдното.

Алексей не може да се примири.

Въпреки че е спасил останалите 18.

Тогава никой не пише по вестниците за тези неща. Сега – също.

– Това е Алексей! – казва ми мъж с обветрено лице, който се е въртял в онази лавина.

– Отсвириха ни! – пък една късна вечер тъжно рече приятелят ми – разследващият журналист Любомир Живков. След всяко предаване на АФЕРА по телевизия СКАТ му се обаждах. Спасително. – Правят се, че все едно ни няма, не съществуваме, все едно не пишем и не казваме нищо… Превъртам телевизиите, докато те гледам и като превключа пак при теб – все едно влизаш в друг свят!

– В друга България… – го прекъснах. – Ами това е тактиката – да ни няма, да не съществуваме, да няма такива като нас… Те са си самодостатъчни.

Любо беше омерзен. Аз също. Докато пътувах всяка събота с нощния влак до София и се връщах с неделния, и се напъвах да обяснявам някакви истории, които се случват ЗАД официалните новини, Любо превключваше копчето и сияйният образ на вътрешния министър допираше коляно с приятеля си Вселин Маринов, и уведомяваха българския народ как Цветанов разпускал…

Никой не смееше да задава страшните въпроси.

Отсвирили ни били?

Не ми беше за първи път. Кой е бил пророк в собственото си село?

Престъпно рано, сутрин, когато пристигаше влака, с жадни от любопитство очи наблюдавах лицата на хората от гарата. Там беше истинската България. Там бе истинското лице – без лифтинг – на „мат’риала”. Подпухнала, се свирах в някое тясно кафене и през зацапаната му витрина се взирах в онези, на които исках да отворя гурелясалите очи.

Те не получаваха онези „пет хиляди лева на предаване, за които говори цяла България”. Не ги получавах и аз. Мотаех се по гарите, а хотела се бе превърнал в една моя чудновата пейка, на която полагах лаптопа за часове и събирах онези думи, които никога не бяха същите, които вперила поглед в камерата, изричах. Защото ако ги кажех, щях да се разплача.

Нали ви бях признала, че все съм още съм онова малко момиченце, което иска винаги всичко да е честно.

Волен Сидеров го нямаше на гарата. Цветанов също. Борисов летеше с кортежа. И животът на тази България минаваше покрай тях, намачкан и захвърлен в кошчето като мазна хартия от баница.

Трябваше да има и такива като нас, Любо, си мислех, докато изгарях езика си от евтиния чай в пластмасовата чашка. Някакви скиталци, за които честта не бе игра в интернет, а служенето на истината означаваше и път към Господа.

От един магазин до Мъртво море в Израел си бях купила кабала – медальон с кода на Мойсей. Носех го на шията си като озарение и хомот.

По времето на Мойсей Създателят бил известен като бога на предците ни, или бога на Авраам, но нямало истинско име на божественото присъствие. Мойсей, който бил беден овчар, открил горящ храст, който не изгарял в пламъците. Тогава чул глас, който му казал, че трябва да отиде при фараона Рамзес и да издейства освобождаването на робите израилтяни. Мойсей попитал за кого да каже, че го изпраща и Бог му отвърнал: „Аз съм това аз съм”.

За първи път Бог имал своето име: „Аз това аз съм”.

С това име Мойсей извършва някои от най-големите чудеса в историята. И 40 години развеждал народа си из пустинята, за да забрави робството.

Докоснах с пръсти плочката с букви, цифри и символи, която висеше на шията ми.

Аз съм това аз съм.

С липсващата запетая.

Аз съм това, аз съм.

Всички бяхме свързани.

Наблюдавах тези изнурени лица от гарата, за които дълбоко в онези дебри на греховното си его, си казвах – не, аз не съм като тях, но докато влакът по-късно редеше ритъма си в тъмното, откривах изумено като хлапе – Аз съм това, аз съм…

Много дълго се бях съпротивлявала.

Теглех чертата с дебелия черен флумастер и едните бяха „добри”, другите – „лоши”. Докато влязох в дълбокото, там, където съм истинската аз. Докато не разбрах, че всяко нещо, което се случва сме и ние. Докато не разкрих, че не съм отделно от нещата и ние всички сме обвързани с удивителни невидими връзки.

Затова никога, никога, Любо, нямаше как истински да ни отсвирят!

Те бяха отсвирили себе си и пътя си към онази вяра, която не се нуждае от генерален секретар на МВР, който да заяви от телевизионния екран, че е атеист, ама се нуждаел от божието слово.

Те лепяха етикетите – „опопод”, „медуза”, „нагъл”, а не знаеха, че и те са всичко това. Трябваше да има такива като нас, които да разравят купчината от камъни, които тълпата хвърляше върху някого, заклеймила го преди още да знае какъв всъщност е той. И когато разкървавените ни пръсти успееха да отместят тези камъни на хулите, щяха да блеснат знаците, които отвеждаха винаги до истината.

Никога не избирах лесния път.

Мама, когато потъваше в тревогите на своя си свят, че „няма на кого да ме остави, че така и не успя да намериш един мъж и да бъдеш нормална жена”, ми казваше нещо, от което винаги ми се стягаше гърлото: „Господ те е целунал по челото с талант, но не ти е дал късмет!”.

Мама така и не го проумя – аз бях страхотна късметлийка, защото „аз съм това, аз съм”.

Някога в един пиано-бар пеехме с цяло гърло с Иван Славков. Знаех, че ще дойде онова време, в което пак щяхме да пеем „Войник на съдбата” и той щеше да ме научи да пуша пури, както ми бе обещал. Някои биха срутили костната си система от чупки за да се доберат до Бойко и да му дишат дима. Аз бях опака обаче, дори и Бареков го написа точно така. И не бях заложила на Цветан или Бойко. Аз бях избрала Иван да ме научи да изпуша онази пура. След войната.

Пурата на мира.

Мир ли, казах?

Двама униформени полицаи звънят на вратата ми вкъщи: „Отворете, полиция!”. Връчват ми призовка. Двама са, строги, като че ли идват при ортак на Таки. Чета, че ме викат в качеството ми на свидетел във вътрешната дирекция на МВР във Варна. На призовките никога не пише какво точно искат от теб, но аз го предполагах.

Бях изнесла по СКАТ бакиите на ОДП – Варна за конфликти на интереси и шуробаджанащина в Пето полицейско, покрити от висшите шефове. Показах един видео – клип как патрулен от КАТ е изпратен от дознател, който вместо да си мръдне задника, за да свали показания от пострадало момче, блъснато от черен джип с тъмни стъкла, се бе свил като мишката под бюрото. Какво ли не правят черните стъкла.

Никой не търсеше джипа, който бе избягал от местопрестъплението.

Никой не уволни ченгетата, навързани с конфликт на интереси, въпреки че десетки полицаи се бяха подписали под подписка до вътрешния министър.

Никой не уволни онези, които прикриваха престъпления в ОДП – Варна.

Дознателят се бе „обидил и почувствал накърнен” и викаха наред честните полицаи за да ги разпитват откъде Томова имала информация, за да я изнася в предаването си. Предстоеше да разпитват и мен.

Операция „Наглите” в МВР нямаше. Нямаше и да има.

Няколко дни преди това се отзовах в един малък манастир. Там ме чакаше един мъж, който тихичко пред иконата на Богородица ми прошепна:

– Пази се много, ще те сготвят! Оставаш една от малкото, които трябва да запушат… Намери някакъв начин на защита, обади се на свои чуждестранни колеги. Става все по-опасно за теб, наистина ще те сготвят!

– Имам подадена жалба в полицията, че ме заплашват… – тъпо се изцепих.

Сърцето ми знаеше, че правех това, което трябва.

Пък да ставаше каквото ще.

Играта продължаваше. Не бях обучена, но имах вярата, че трябва упорито да ровиш и да откопаваш късчета истина, за да става изгледът все по-чист. Правех го абсолютно аджамийски, но имах своя система от кодове, която ме водеше.

Все още се държах за онова дърво над лавината. Пръстите ми изтръпваха и се свличах, но се държах още, майка му стара! Нямаше страх, само едно разтърсващо усещане на тъга – а ако не успеех и лавината ме погълнеше, щеше ли да се намери поне един, поне един, да не се откъсва от дъха ми, за да ме върне…

Някой ден щях да питам за това Алексей и останалите.

Непременно.

Веселина Томова

Откъс от книгата и „БГ АФЕРИ. Алексей и останалите”