От “великото време” до мизерията на интелектуалците

Говори се, че това е световен феномен на криза на модерната епоха, родила съвременния интелектуалец. Множат се заглавия за “смъртта на интелектуалеца”.

Интелектуалците у нас се превърнаха в гробокопачи на държавния социализъм, но неговите руини смачкаха и повечето от тях. Държавата днес няма средства, а и няма и много желание да се занимава с култура и наука, а пазарът отхвърля много от досегашните културни продукти, няма потенциал да потребява наука, не се интересува от нея. Новата конкурентна среда, където се надвикват хиляди медии и милиони хора, заглушава гласовете на интелектуалците.

Пазарната ситуация в културата избута встрани голяма част от предходната художествена интелигенция. От учените се иска не да бъдат “духовни будители”, а да “правят” и “печелят проекти”, не да открият някоя нова истина, а да могат да продадат тази истина.

Някога политиците правеха допълнително имидж, демонстрирайки връзките си с интелектуалци. Борис ІІІ има край себе си кръг от писатели и учени, Тодор Живков – своята знаменита “ловна дружинка”. Те са все още в епоха, в която интелектуалецът е символ на знание, прогрес, морал и в този смисъл има ключово значение за политиката. Сега по-важни стават знаменитостите, а това по принцип не са учените и големите представители на изкуството, а звездите от холивудски тип, известни попзвезди и музиканти, спортисти…

През 2006 г. влезлият за доста години в политиката проф. Андрей Пантев написа статия, чийто основен извод беше, че “интелектът пречи в политиката”. И може би е прав, ако наблюдаваме засилващата се враждебност на политици към интелектуалци.

Либералната свобода на словото предполага, че всеки глас е възприеман наравно с всякакви други гледни точки. Предходната позиция на интелектуалеца на носител на привилегировани истини, морален съдник и съвест все повече се губи. Няма повече интелектуалци, а просто експерти и анализатори в различни области, които участват в общото разделение на труда.

Справка в Гугъл показва, че името на астроложката Алена се появява 4 590 000 пъти, на чалга певеца Азис – 782 000, на Слави Трифонов – 586 000, докато това на ректора на Софийския университет проф. Иван Илчев – едва 37 000, на председателя на БАН акад. Никола Съботинов – 83 600, на видни писатели – 30-ина хиляди. Със своите 52 000 споменавания последният интелектуалец в българския парламент Андрей Пантев изостава в своята публична популярност над 11 пъти от шоумена Слави Трифонов и над 15 пъти от Азис.

Учените и писателите са изтикани в периферията на публичното пространство. В началото на 80-те години на ХХ век – “великото време” на Желев, даже е издигнат лозунг за интелектуализация на българското общество.

Три десетилетия по-късно протича обратен процес на деинтелектуализация на всички области на обществото, включително политиката. Политиците не се притесняват да наричат учените “феодални старци” и да ги обвиняват в “старческа логорея”. Бихме могли да перифразираме Вазов: “Бедни ми, бедни интелектуалци, защо не умряхте веднага след края на вашето “велико време”, на 10 ноември 1989 г.?” Астроложката е по-видима от 50 до 140 пъти от най-известните български учени. В света на Алена, Азис и Слави Трифонов няма място за тях.

Тъжно е, че интелектуалците си отиват. Не ми се иска да вярвам в това. Ужасно харесвам една история за Талес, един от първите интелектуалци в европейската история. Как се разхождал през V в. пр.н.е. край родния си град Милет на брега на морето и говорил на съгражданите си за високи и възвишени неща, паднал в една дупка. Те му се присмели и казали, че докато гледа нависоко, ще пада в дупките. А той им отговорил, че те са си винаги в дупките.

Ние се нуждаем от интелектуалците.
Иначе винаги ще си седим в дупките.

проф. Васил Проданов
в.Труд