Бойко и Гоце – дуелът на века
Не си правете илюзии, читателю, това е постоянния припев в българската история още от времето на цар Борис Първи и неговите колебания между Ватикана и Константинопол. Шамарите започнаха с мръсния номер, скроен от президента (имам предвид ченгето Гоце) срещу Симеон Дянков.
Вземете Дянков като олицетворение на консервативна фискална политика, която в опосканата от комунистите България има само едно значение – трябва да стане по-зле, преди да стане по-добре – и ще видите защо на президента му хвръкнаха чивиите. Прибавете към това, че същият този Дянков го извади от равновесие, когато му натика любимата Русия там, където й е мястото – в удобния оазис на неговия дирник, и ще разберете защо това ченге реши да шамари.
По всичко изглежда обаче, че той не е очаквал такава злобна и решителна съпротива, каквато му оказва премиера Бойко Борисов. От него задуха студен вятър, да кажем направо студен антикомунистически вятър. А това вече е ново. Господин премиерът не само застана зад финансовия си министър, но се озъби на ченгето-президент и започна да му орязва прерогативите.
И двамата имат завидното качество да са злопаметни (като всички комунисти, разбира се, бивши и настоящи) и отмъстителни. Престрелката продължава, но фактът си остава: накъде да върви България? В бърлогата на президента и сред комфортното присъствие на президентските десари, господин Гоце попита доста театрално Симеон Дянков: «Защо сте дошли тук, господин Дянков?»
Бихте казали, че това е враждебен и подъл въпрос към министър на действащо правителство. Аз бих казал, че въпросът беше направо вражески.
Днес, когато дуелът се разгаря, Бойко Борисов му отговаря: «Държавата е Евро-Атлантическа и такава ще остане докрай.» Очевидно натискът срещу него е осезаем.
Това вече не е дуел, а война – война на идеи. За пръв път премиер, и то един от бившите, реши да заобиколи официално Русия и да поеме безапелационен курс към Европа. Ако някой си е въобразявал, че путинския КаГеБизъм е илюзия, да чете внимателно словата на руския посланик и неговата свита в Кърджали, за да разбере как им се иска да стъпят отново в България.
Бойко Борисов изглежда убеден – днес той има повече информация от президента и явно няма намерение да я споделя с него. Той раздава саблени удари наляво и надясно. За цели двадесет години никой друг български държавник не се е осмелявал да атакува комунистическия елит така открито и дори злобно. От къде идва тая увереност?
Дали не от това, че е научил нравите им, че е усетил зловонието на партийната простащина и се е возил по глухата линия на партийния влак, или от престъпното високомерие на един руски мелез като Станишев, когото българите изтърпяха стоически цял един мандат и който неведнъж се подиграваше с тях, както и с тогавашния кмет Бойко Борисов? Дали пък не защото познава потенциалната опасност, която виси над властта му от заговорническата природа на президентската шайка и «чуждата сила» зад нея?
Това едва ли има толкова значение за резултата от тоя двубой. Това, което има огромно значение обаче, е идейното и интелектуално блато, в което е тикана страната за цели петдесет години и осакатеното чувство на българите да направят днес своя свободен и необременен избор за бъдещето си. Поддържането на тая неспособност да направят тоя избор би била върховно постижение на сегашния президент (имам предвид ченгето Гоце Първанов) и неговата партийна мафия.
В България друга мафия няма и не е имало. Последното творение на раздвоения език на тая пепелянка е че «България не е правова държава!» – очевидно когато неговата мафия е била на власт тя е била правова държава.
Затова и това ченге го боли, ама много го боли, защото и този път не го бръснат за слива.
Николай Флоров
www.svobodata.com