БЪЛГАРСКАТА ТРАГЕДИЯ. ДА ЧЕСТВАШ ЛЕВСКИ И БОТЕВ, МАКАР ЧЕ КАТО НАРОД И ОБЩНОСТ СИ ГИ ПРЕДАЛ

БЪЛГАРСКАТА ТРАГЕДИЯ – МЕЖДУ ВЪЗПРОИЗВЕЖДАЩАТА СЕ ИДЕЯ ЗА ИНДИВИДУАЛНОТО ОЦЕЛЯВАНЕ И НЕРЕАЛИЗИРАЩОТО СЕ ЧУВСТВО ЗА ОБЩНОСТ И ДЪРЖАВНОСТ
Още в началото искам да споделя, че не съм сигурен дали ще издържа докрай да ви кажа това, което усещах в сърцето си като предизвикателство, за да ви го напиша… Просто не съм сигурен, а това е най-страшното, че изобщо има някакъв смисъл да се пише и да се говори за нашите български работи – в миналото, сега и за по-напред, към бъдещето…

Усещам с всичките си сетива безсмислието да се проблематизира нашата собствена българска битийност в измеренията на сакралното, а не на профанното… Защото тъкмо профанното, конкретизирано като неистовата и възпроизвеждаща се наша българска идея за индивидуално оцеляване, винаги в историята и днес се е оказвала онова непреодолимо психично бреме, което ни унищожава като общност… Защото е повече от очевидно, че ние и днес възпроизвеждаме всички онези исторически сложени комплекси, които ни пречат да се изправим на крака и да заявим нашата собствена уникалност – в историята, срамежливо в настоящето и в зависимост от нашето собствено достойнство като претенция към бъдещето… Защото подобен интелектуален спазъм може би е твърде неприятен, а най-вероятно и изобщо непонятен за ограниченото българско всекидневие, което е ангажирано най-вече със самото себе си тъкмо като ежедневност, която трябва да решава проблемите на оцеляването, а не на Българската Духовност… Ще се радвам, наистина, ако някой разбере наистина тази уникална драма, в която ние, българската общност, пребиваваме на тази земя, на територията на Дунавска България повече от хиляда години…
От много години твърдя, а и пиша почти всеки път по повод на Празника, че България трябва да дефинира себе си като Субект на Българската писменост и на Православието, чрез които самите ние сме превърнали в политически субекти множество народи от Източна Европа – една обоснована историческа претенция, чието осъвременяване в национална доктрина би следвало да ни превърне не в слуга на поредния външен политически фактор, каквито са САЩ, ЕС и НАТО, а в реален Субект за обединение на Православния свят! Вместо това и днешният български политически елит, и самата Българска православна църква, и самото българско народонаселение, всички заедно предпочитат да се самозатварят в собствената си индивидуална черупка, за да гарантират по твърде унизителен начин тъкмо собственото си индивидуално оцеляване! Може ли наистина да си представите за какъв български идиотизъм става дума, все пак?!…
Разбира се, че пиша подобни неща около всеки 24-ти май – безспорно най-българският празник!… Но не по-малко ужасяващи неща за отвратителното българско ежедневие споделям и около дните, в които не знам защо празнуваме Левски и Ботев!… Вие можете ли да си представите и после да осъзнаете докрай не само лицемерието, но и уникалната наша българска несъстоятелност в такива дни – да честваш Левски и Ботев, макар че като народ и общност си ги предал, направил си ги трагични герои, трагични исторически личности, чието ежегодишно превъзнасяне всъщност показва традиционният български комплекс към тях!… Защо ли?… Ами затова, защото в никой исторически момент от съществуването на българската общност тя не е в състояние да възприеме, да се обедини и да материализира в собствения си живот онова национално самочувствие, което излъчват Левски и Ботев!… А елементарните патриотарски призиви, че Левски и Ботев са нашите национални герои, едва ли не иконите, които трябва да тачим и споменаваме непрекъснато, като цяло отразяват само и единствено овчедушието на цялото това нещо, незнайно защо наричащо се български народ?!…
Вижте какво, драги, величието на Левски и Ботев се свежда до това, че техният житейски път е резултат от тяхното свободно лично решение за точно такъв път и за точно такъв начин на живот! Левски и Ботев са свободни личности, защото не се съгласяват с дълбинните стремежи на българската общност да оцелява поединично, всеки да спасява себе си на първо и единствено място! И точно заради това ние, българите, във всеки един момент, в който възвеличаваме Левски и Ботев, без да го осъзнаваме зачертаваме самите нас, поединично! Бих си позволил, дори и да звучи спекулативно, но все пак е мисъл в същата тази посока, да споделя и уникално простия факт, че ние и до ден днешен се страхуваме да си кажем, че дори и не знаем и нямаме пред себе си сакралните последни убежища на Левски и Ботев! Защо ли? Ами защото ние сме отдадени на профанното, драги, защото не сме в състояние все още да прозрем простия факт, че само единението между свещено и светско е в състояние да положи началото на онова преосмисляне на историческата мисия на българския народ, за която споменах по-горе, за факта, че тъкмо ние сме Субектът на Писмеността и Православието! Православието обаче, не е Българската Църква, драги!…
Със сигурност бих искал да споделя с вас още много неща, но наистина се уморих – не за друго, а защото продължавам да се питам за смисъла! Бих искал с тези мои редове да ви предизвикам не толкова тук и сега, не конюнктурно, а въобще и за в бъдеще за онази твърде необходима дискусия относно смисъла на историческото пребиваване на българската общност на този свят! Все си мисля, че тъкмо това трябва да е началото…

Проф. Людмил Георгиев