Гладна ст(от)ачка
Не искам да звуча пренебрежително, но всъщност се оказва, че колеги от пазарджишка радиостанция се готвят да стачкуват по повод несправедливо, според тях, решение на СЕМ, свързано с техния лиценз. И смятат, че като спрат да работят ще впечатлят онези, които са решили, че не бива да работят? Колкото някой ще се впечатли от отпадането от същия този СЕМ на президентския човек Милен Вълко, който в битността си на шеф на СБЖ не е проронил и една началническа сълза за някой от прегазените волнодумци в медиите.
Колегите от Пазарджик явно са наясно и затова заплашват не с каква да е, а именно с гладна стачка. Борят се за хляба си и са готови да гладуват. Разбираемо е.
Гладната стачка е акт на отчаяние. Характерен е за страните, в които отчаяните от беззаконието дисиденти не виждат друго средство за борба. Покойната Анна Политковская например казваше за бившия олигарх Ходорковски, разорен от Путин по политически причини ( защото дръзна да не му се подчини и дори да финансира опозицията), че гладната му стачка в затвора е станала доказателство за автентичността на неговата принципна позиция. „Олигарсите не правят гладни стачки“, твърдеше тя.
Дали битката за лиценза обаче е каузата, която си заслужава гладната стачка на отчаяните журналисти в България? Имам опасения, че и да е истинска, упорита, животозастрашаваща дори, тя ще получи толкова колегиална подкрепа, колкото страданието на пребития с железа Огнян Стефанов – почти никаква.
По – скоро е вероятно да се случи обратното. Примери не липсват. Да припомня, че докато той береше душа в кома, се намериха злобари, като Виза Недялкова, да издевателстват публично от телевизионния екран над полумъртвия колега с високопарни оплювания на качеството на неговия журналистически труд. Което е особено грозно от страна на журналист, който явно не живее в материална нищета ( не ми се прави връзката по семейна линия – нито чрез съпруга й Андрей Райчев, още по-малко по пряка родителска линия).
Ситият на гладния не вярва при журналистите в България. Но и гладният на гладния не вярва от доста време насам сред нас.Не му се позволява. За сметка на това ситият на сития не само вярва, но и гради взаимното доверие организирано. Работодателите, издателите, собствениците си общуват, намигат, подсказват, пишат писма и петиции, отговарят патетично на задавани от властта въпроси, вместо да оставят журналистите да кажат свободно какво мислят за своята (не)свобода.
Въобще при шефовете кипи бурен работодателски живот. Като се наговорят за нещо, спазват го. Решават например, че еди кой си журналист е пракалено независим ( обявяват го за луд, чепат, политически пристрастен – нещо такова за благозвучие) и останалите солидарно участват в негласното му отстраняване от трудовия пазар. Докато се пропие, разболее или пукне от глад – хем за него ще е заслужено наказание, хем за назидание на останалите.
Като добавим към всичко това лостовете на властта, с които се въздейства върху свободното слово , от което страдат отново журналистите, а не шефовете им, става ясно, защо от години в българската журналистика никой не смее да се обади в защита на правата си. Подхвърлят на журналистите по някоя стотачка, колкото да не прегризат въжето от глад и да не захапят инвентара, че той струва пари – журналисти на пазара колкото щеш и евтино ги дават. Но инвентарът е скъп!
Накратко, това е диагнозата: гладна ст(от)ачка!
Иво Инджев
www.ivo.bg