Екзалтации. Гробници и кебапчета

Тъкмо се бях наканил да намина към Аня Пенчева – в морската й къща, и репортерката Рада Домусчиева (Би Ти Ви) провали всичко. Аня си била заградила плажа пред къщата – съобщиха екзалтирано в новините на Би Ти Ви. Как да ходиш при такъв експроприатор.

Обадих се на Аня и както се досещате, се оказа, че е измислица. “А пък аз мислех, че Рада е сериозен репортер, разследващ журналист” – рече Аня. И аз й казах нещо за българските разследващи журналисти, обаче засега да им го спестя.
Все пак, нека спомена поне, че повечето от тях са преки потомци на Барон Мюнхаузен. Фантазиите им пърхат особено екзалтирано през лятото, има изглежда някаква пряка връзка между жегите и измишльотините.
Нека ги разберем – мотат се из бетонните джунгли край миризливата голяма локва, не смеят да хапнат и едно кебапче, докато не дойде земеделският министър Найденов да го опита, и току налетят на някой слънчасал местен яне.
Оригиналното пък яне отдавна се е покрило, а пък имаше времена, когато някои бяха готови да го извезат -храбро зинал паст – върху знамето на “разследващата” журналистика.
Сега нещичко подхвърлят само неговите клонинги, мрън-мрън, и се дочу, че от ДАНС щели да ги дават на прокуратурата, но затова следващия път.

Мюнхаузеновци нанесоха непоправима вреда на публичното говорене. Днес то е капсуловано предимно в измислиците, повече или по-малко шарени, и доста от тях са плод на грубо незачитане на миналото.

Вместо да настройва публиката срещу Аня, Рада можеше да отиде на стотина километра на север – и да провери истина ли е например, че една тракийска гробница е съсипана от поредното голф игрище.

Но въпросният министър Найденов толкова се е втренчил в кебапчетата, че отдавна е забравил за скандалните заменки на провинциални пущинаци с крайморски земи. На неговото знаме пък трябва да бъде извезано едно кебапче.
Такива са тия хора, Щурец – готови са най-много да реабилитират кебапчетата от миналото, но не и истински стойностните неща. (Щурец е един от многото остроумни полемисти от сайта на “Труд”). 20 години всевъзможни пушилки – и накрая реабилитация на социалистическото кебапче. Да се готви кюфтето.

Идиотщини. И щели да кръстят кебапчето “Стара планина”, остава президентът Първанов да му даде и орден “Стара планина”. И защо не, след като въпросното кебапче е свършило повече работа от доста от неговите досегашни избраници.

Съсипват тракийски гробници и възраждат кебапчета, това им е размахът, мирогледът, философията.

И скудоумно се упражняват върху всичко. Някаква Сибиле Левичаров, българо-немски мелез, авторка на романа “Апостолов” – веднага охотно преведен на български, има право да осмисля както си ще вероятно несретния си живот, нейна си работа.
Ето още какво пише обаче въпросната дама в романа си: “Заговорят ли българите за своето Възраждане, главите им се вдигат. Гърдите им се изпъчват, във всеки българин заема мястото си неговият любим герой, измъкнат от цяла чутовна редица герои, втвърдява и изпъва снагата му – и ето, че усмихнатият, кротък допреди малко човечец внезапно придобива очи, които започват да кръжат диво из орбитите си. Такъв един любим герой е Христо Ботев, най-великият освободител по Дунава. Действията му са дотолкова оперетни, че представляват чудесен материал за филм или за комедия, макар никой да не е и помислял за такава възможност. Ботев, поетът с буйната брада…”, и пр.
Да спрем дотук, не ви е нужно да изядете цялото яйце, за да разберете, че е развалено. А и какво право имам аз, един клет арменец, да брани българските ви храбрости.

Вече не можеш да се разминеш в навалицата от тежки комплексари.

Всъщност, може да се каже, че публичното говорене е удавено от вътрешните недоимъци на въпросните несретници.
Един друг пък писател жестоко е нахапан от комплекса, че навремето не е могъл да си пазарува от Кореком (по време на соца това бяха магазини, в които се пазаруваше с долари – спечелени с честен труд в Либия или други екзотични места, или пък закупени от чейнчаджиите край хотел “Балкан”, повечето от които герои от лагера край Ловеч).

Хората от породата, която се препитава с продажба на ненавистта си към миналото, обикновено са потомци на дребни номенклатурни барбарони или на някакви мързеливи писани от ДС.
Някой е наследник на мащабен предател, разсипал цяла партийна организация, друг – внук на дерибействащ след Девети селяндур, изпращал хора в Белене, понеже не им е харесвала идеята за българските колхози. Всички те сега са демократи.

В новата, посмъртно издадена книга на Богомил Райнов “Париж” има една интересна история с Андре Малро. Между другото тия “посмъртни” книги ми идват малко в повече. Райнов беше великолепен полемист, но сега ми е странно да чуваме по този начин, от небитието, глухият му глас да подхвърля намеци за този или онзи.

Та във въпросния епизод от книгата Малро му казва, че върху старите географски карти непознатите територии са били отбелязвани с надпис

“Тук има лъвове”

“Не ми е известно дали в някогашна България е имало лъвове – допълнил министърът на културата на Дьо Гол, – но вие сте в правото си да покажете, че там е имало автентично изкуство.”

Добре, какво искате – най-накрая върху днешните карти да има надпис в територията на България “Тук има кебапчета”?

Има репортерчета, които особено усърдно се чекнат край темите от миналото, шпагатчета насам-натам, милите ми балеринки. Иначе имат фасон, напълно подходящ да играят партийния секретар в продължението на “Хайка за вълци”, примерно.

Наскоро ни съобщиха в един репортаж, че най-после – Ура-ура! – въпросът с охраната на Галерията за чуждестранно изкуство бил решен, понеже там имало творби за стотици милиони. Бойко решил и този въпрос. И това вече се представя дори за по-важно от факта, че някой на времето е създал Галерията, с нейната великолепна колекция.
Въпросът пък дали подобна сбирка може да бъде създадена днес изобщо не ги занимава. Пазвантите се оказват по-важни – според подобни репортажи-шпагати – от самата Галерия.

Но да сме благодарни – все още не ни казват, че Бойко е и нарисувал картините от Галерията.

Оценката на миналото е оставена в ръцете на хора, които имат комплекси от Кореком, неосъществените им мечти за дънки или дъвки не им дават мира и досега, 20 години по-късно. Ако се преместят вън от бакалските си мечтания, ще рухнат всичките им тези за миналото

Погледът на тия хора към миналото е замъглен от незнание, мисленето им е бутафорно, тяхната “инвентаризация” на миналото опира до лимоновите резенки, някакви вафли, локуми и пр. Имам подозрението, че и днес тези хора са социални аутсайдери – щом във всяка днешна бакалничка им се провижда едновремешният Кореком.

Някои от тях изкуфяват и доста цинично. Една дама тия дни разсъждаваше усилено върху “прозрачността на медийната собственост”.
Сигурно й е струвало доста усилия, ако си припомним, че самата тя даде лиценз на една телевизия с напълно неясна собственост, а няколко месеца след това съвсем безсрамно се набута на ръководна длъжност в същата тази телевизия.

Навремето, тъкмо беше излязла фамозната “Инвентарна книга на социализма”, предложих в една от дописките си да направя “Инвентарна книга на прехода”. Но така си остана тази идея, и вината не е на “Труд”.
Не е късно да я съставим и днес. И ще стане ясно, няма спор, на какъв погром сме били подложени. Сигурен съм, че някои от апологетите на днешните вмирисани бакалнички не са и чували например за трюфели Godiva, обаче сигурно са фенове на онзи Найденов, а пък Ботев е маниак и оперетна фигура, нали, и пр.

Тези хора живеят единствено в настоящето, в някакво “Кеш енд Кери” – вземай от онова, което ти отърва, и бягай!

Бъдещето изобщо не ги занимава, а миналото е кошмарът за тях – о, бедни гаврошовци.

Какъв Кореком, по дяволите, ние се чудехме как да се доберем до спомените на Алилуева, дъщерята на Сталин, как да изкрънкаме за една нощ сбирката на Манделщам, доставена при поредното “размразяване” в книжарницата на великия Арутюнян на “Алабин” – по списък, 16 бройки, за писатели членове на ЦК, какви лимонови резенки и вафли и пр. дивотии.
И бяхме щастливи, когато някой като проф. Филип Панайотов ни доверяваше “Архипелагът ГУЛАГ” на Солженицин. А тия продължават да трият сополи във витрините на митичния Кореком.

“Доган на съд!” – креснаха през седмицата телевизиите. И това бе поредната несмислена екзалтация. Апломб в излишък, зад който няма нищо. Пропаганден мехур, на който никой няма да обърне никакво внимание.
Хората на Костов си начесват комплексите от турчина, а пък Бойко предвидливо мълчи. И какъв ще е тоя съд? 3000 лева глоба, ако се докаже не знам какво си – пустословие, което даде възможност, в летните горещини, на един адвокат, произведен за една нощ в шеф на българското разузнаване, да даде знак, че е жив.

Ако парафразирам думите на един писател, когото много харесвам, да имаш наблизо Доган е голямо удобство. Отклонява вниманието ти от много по-важните проблеми. Посвещаваш цялото си време да мислиш какво да правиш с него и накрая – нищо и половина.

А на съд всъщност бе пратена баба Дила от едно врачанско село. Един лаконичен репортаж на Би Ти Ви ни убеди в каква дива глупост обитаваме. Клетата женица, вероятно като мнозина други, трябва да връща 430 лева надвзети социални помощи (отпуснати й за дърва за огрев, европейска държава сме, нали).
Нашите политици трябва да мирясат най-сетне. 430 лева са абсолютният хоризонт на баба Дила, и досега подобни хора не успяват – а и не искат дори – да скътат нещо от бъдещето си, освен погребалните си одежди, ако и от това не са се отказали вече. Да ги притискаш по този начин означава с голи ръце да изтръгваш сърцата им, нищо повече.

В същата емисия показаха с подобаваща екзалтация трохи от мощите на Свети Йоан Предтеча. А аз си мислех, извинете ме за сантименталността, че с всичко ставащо през последните години всъщност обругават живите мощи на цяла една генерация скромни българи.
Не руснаците, а ние обитаваме рая на бюрократичните изсилвания, на чиновническата бруталност. Баба Дила трябва да връща 430 лева, понеже живеела в един двор заедно със семейството на сина си – макар и в две отделни къщи.
Преди известно време, пак от тази телевизия, ни показаха поредната хитрост на нашите предприемачи – гледат свине в един и същ двор, но предвидливо са ги разделили на две фирми, за да вземат два пъти субсидии.
В онази афера беше замесен някакъв чиновник край земеделския министър Найденов. Бъдете сигурни, че свинете ще имат по-добра съдба от баба Дила – понеже нищо повече не се чу за онази афера.

Докато медийните съветници на Бойко го овъртолват с Доган, който ще му е нужен само след 14 месеца, такива като Дила ще му изядат главата.

Навремето Костов подари едно магаре на баба Марушка от село Константиново, аз пък се заинатих и й подарих един трактор в предаване на “Всяка неделя” (май 2004 г.). Тамошните селяни се оказаха най-трезви – поискаха, вместо трактор, да оправя покрива на църквата им.

Глупави задевки, така виждам нещата днес. Но не изключвам възможността Б. Б. да плати дълга на баба Дила. Имам предвид – с репутацията си.
…

А пак онзи писател казва за един от своите герои следното: “Той беше като рибата Чарли – искаше да е достатъчно готин, за да е рекламното лице на “СтарКист”, дори това да означава, че накрая ще свърши в консервена кутия”…

Сякаш е казано за някои от нашите политици.

Кеворк Кеворкян

В. Труд