ЛЮБОВТА, КОЯТО ПРОМЕНИ ЖИВОТА НА ЕДИН НЕОБИКНОВЕН КАРИЕРИСТ

Едва когато с трепетно опиянение осъзна, че за първи път в живота си е влюбен истински, някъде към средата на септември 2010-та, последният Комсомолски секретар на Английската гимназия в София, възпитаникът на УНСС и Кралския колеж в Лондон, бившият директор, координатор и съветник на няколко фондации, банки, институти и парламенти, бившият народен представител, заместник-председател и говорител на СДС, бившият евро-депутат и министър на отбраната от листите на Бойко Борисов, и сегашен министър на външните работи в правителството на ГЕРБ, Николай Младенов, с всичкото проникновение, на което беше способен, изведнаж разбра, че на този свят има и други важни неща, освен правенето на пари и политическа кариера. След като току-що изпрати на любимата последния и-мейл за денонощието, в който за пореден път през тези няколко месеца й призна за чувствата си и поетично я „целуна за лека нощ”, Дипломат №1 на Републиката наля в чашата пред него 24 грама уиски, запали пура и се отдаде на размишления относно откритието, което го разтърси до дъното на душата. Ако само по-малко от преди година някой му беше казал, че подобно нещо ще се случи с него – безукорния чиновник и прецизен политик, който за десетина години порастна до върховете на българското общество наред с Бойко Борисов, Цветан Цветанов и Цецка Цачева, щеше да му се изсмее в лицето, да му каже, че изобщо не го познава, че категорично бърка в прогнозите си!

Колкото и да звучеше странно, все пак бившият Програмен Директор на фондация „Отворено общество” не можеше да не признае, поне пред себе си, че наред с любовта две други събития от последните седмици го накараха да се опита на тези години да потърси нов смисъл на живота си, да преоткрие прости истини от пулсиращото с друг, непознат досега за него ритъм на човешкото ежедневие – наводненията в Пакистан и депортирането на български роми от Франция!!! При това признание се засрами, дори усети, че се изчервява, макар да беше сам в нощта и никой да не го виждаше, но това изглежда не е той, влюбеният Николай, а все още живият бюрократ Младенов, за когото съчувствието към тези хора означаваше слабост, непростима за хора от неговата позиция.

Бившият Говорител на СДС и настоящ Министър на ГЕРБ не можеше да предполага, че оттук-нататък конфликтът и противоречията между тези двамата ще станат част от общото им съществуване.

Не можеше да разбере кой по-точно – Николай или Младенов, каза онези прочувствени думи за бедстващите пакистански деца и живите български граждани, отишли не от добро във Франция? Не можеше да проумее, защото първият наистина се опита да съчувства, докато вторият трябваше да говори по задължение, макар да ненавиждаше общия за пакистанци и цигани мургав произход!

Вледеняващото усещане за раздвоеност го накара да стане от стола, направи няколко безцелни крачки към прозореца и обратно, сякаш за да си възвърне отлетялото за миг любовно чувство, което правеше всичко да изглежда по различен от досегашния начин. Изведнаж се втрещи от мисълта, че всъщност целият му досегашен живот е едно раздвоение – спомни си колко убедено говореше по митинги и предизборни събрания, че бъдещето на народа е неразривно свързано със „синята идея”, но и подигравките на колегите от СДС, че не иска да слиза от колата, за да повърви по селските улици от страх да не настъпи барабонки, тъй като после трудно измиваше безценните си обувки. Уж работеше за „Отворено общество” и се стремеше всеячески да угоди на Благодетеля Сорос, но дълбоко в себе си мразеше и ненавиждаше циганите не за друго, а защото в неговите наследствени представи това бяха хора второ качество! Всъщност предполагаше, че единственият човек, който можеше да каже тези неща, защото ги знаеше, беше онзи професор по психология от Софийския университет, публикуващ напоследък в „Afera.bg” определено истинни, но не съвсем лицеприятни и не-имиджови разкази-психологически портрети за негови колеги от Кабинета, известен и като приятел на писателя и издателя Димитър Томов – директора на Университетското издателство!

От страх да не продължи с тези разтърсващи сравнения, Николай си наля още 24 грама уиски, запали отново угасналата пура, приседна пак на стола, решен на всичко да започне откровена борба с този Младенов, защото това беше борба за любовта, за новия смисъл!

Почти веднага последният Комсомолски секретар на Английската гимназия, бившият заместник-председател на СДС и сегашен Министър на външните работи в правителството на ГЕРБ разбра, че тази борба ще бъде трудна и продължителна: „Комунистите винаги са живели в паралелни реалности! – беше написал в блога си няколко дни преди Парламентарните избори от 2009-та. – Едната е тази на лозунгите за „светлото бъдеще”, където „всички сме равни” и се пазим от „световния империализъм”; другата е реалността на панелните жилища, сивотата и забраните… За комунистите външната политика винаги е била нещо сложно, държавническо, важно и със сигурност нямащо нищо общо с реалния живот. Така беше и по времето на Студената война – хората тънеха в нищета и изолация, но слушаха ежедневно за победите на дипломатическия фронт, извоювани от съветската дипломация срещу капиталистите!”.

Не, че не беше вярно, но влюбеният Николай се замисли как е могъл като част от Младенов да напише такива неща – та нима те двамата не бяха обща рожба тъкмо на такава среда, не беше ли това ужасяваща обида спрямо паметта на неговия баща, Евтим Младенов, Бог да го прости, с когото Министърът недвусмислено се хвалеше в биографията си, че бил „дипломат от кариерата”! От коя кариера, да не би от тази на Марс, та нали същата тази „кариера” беше от комунистическата или Живковата дипломация, както я наричаха, а той, още от малко дете, израсна по посолства и представителства?

Тук влюбеният Николай искаше да крещи от гняв, докато дипломатът Младенов гледаше с пустеещи очи и стиснати устни някъде в празното пространство зад гърба си, в миналото!

Човекът, който тази нощ започна най-трудната борба в своя живот – борбата със себе си в името на непознатата досега любов, беше роден и израсъл във фамилия на Активни борци срещу фашизма и капитализма, онези храбри хора, които преди 9-ти септември 1944-та и особено след това, неуморно и всеотдайно са отдавали не само живота, но и здравето си за бъдещето на Родината! С умиление в спомените му оживя дядо Николай Младенов, на когото всъщност беше кръстен – старият човек го слагаше на коленете си, милваше нежно детската главица и с благ глас разказваше страшните истории за чутовните битки между фашистите и борците за народна свобода. Още оттогава не можеше някак си да проумее, как един партизанин се е справял с десетина жандарми, но по-късно, когато започна да гледа титаничните сблъсъци между доброто и злото в американските филми, взе да разбира приликите и разликите в двете действителности. Докато дядо му непрекъснато разправяше за обири на мандри, плячкосване на стада от обикновените селяни и набези спрямо неохраняеми влакови композиции, то в уестърните виждаше само и единствено как каубоите най-напред се стремят да докажат правотата си в съда, а ако това не се случи, в употреба влизаха револверите. Може би от това сравнение, без да го съзнава, се зароди особения му антикомунизъм, който вероятно нямаше друго обяснение, освен междупоколенческия разрив на времето преди и след 10-ти ноември 1989-та, макар че и до ден днешен не всеки един обикновен гражданин на Републиката можеше да го разбере! Не можеше да разбере как така един потомствен наследник на Активни борци срещу фашизма и капитализма, как едно отроче на Живковата дипломация, става първо Министър на отбраната, а после и на външните работи, в „най-антикомунистическото” правителство през последните 20 години на преход, по думите на всъщност може би най-предания комунист след 10-ти ноември, оставил в себе си заветната партийна книжка – Бойко Методиев Борисов!

Влюбеният Николай се усети, че малко избързва с въпросите, докато ледено-студеният кариерист Младенов все още не потрепваше! Затова си позволи да налее в чашата пред него още 24 грама уиски, да запали цигара на мястото на отдавна загасналата пура, да се премести на обратния на Министерския хълбок и да се опита в унисон с него да си спомни всичко!…

„…Възпитанието във фамилиите на Активните борци срещу фашизма и капитализма, на техните деца, независимо дали са били редови шпиони на Държавна сигурност, но дипломати под прикритие, или обикновени функционери-доносници във вътрешния живот на българското общество, както и на техните внуци, се свеждаше до една-единствена цел – всичко, което си струва, трябваше да бъде посветено на бъдещата кариера като трамплин към задължителното присъствие във властта! „Активните” дори и за миг не си помисляха, че след като „с кръв са я взели”, ще си позволят -дали те или техните наследници,- ей-така да я сдадат на други, да не говорим за реакционерите, които можеха да я използват за всякакви противодържавни деятелности, което ще попречи не толкова на всенародното, колкото на тяхното лично дело: „Ето защо, сега разбирам защо трябваше да жертвам всичко, дори и някои любови! – сякаш в просъница си спомни влюбеният Николай. – Трябваше непрекъснато да се отричам от всичко, за да изпълнявам същата заръка, подобно на тази ледена част от мен, наречена Младенов!”…

Докато кариеристът Младенов продължаваше да мълчи, влюбеният бунтовник Николай започна да му припомня колко пъти през техния живот е искал да бъде свободен, да не скача непрекъснато от Комсомола към СДС, от СДС към онова творение на Димитър Абаджиев, а от неговата куха идея към абсурда ГЕРБ, само и само да се изпълнят повелите на дядото и бащата.

Пък те, комунистическите функционери от средния и нисшия ешелон на Партията, нямаше как да разберат, че нещата се променят, макар да са били винаги едни и същи, че докато младият Николай и Младенов е правел завещаната кариера, може би е изпуснал най-важното щастие в живота на един човек – Любовта! А също и децата – та как можеше това абсолютно недоразумение – Премиерът, да им говори за бъдещи национални цели и отговорности, след като от години не беше виждал собственото си дете, плът от плътта и кръв от кръвта му?!?”…

Вярно е, че въпросите бяха убийствени, че можеха да трогнат дори мумията на сина на Аменхотеп IV Ехнатон, известният със странната си, но твърде преждевременна смърт Египетски Фараон Тутанкамон. Към момента обаче, нищо не беше в състояние да отклони Министър Младенов от може би неоправданото му съсредоточаване към миналото, по-близко или по-далечно, дори екзистенциалните спазми на неговата друга част! А вероятно имаше и своите основания – да види доколко любовта в тяхното иначе съвместно съществувание можеше най-после да победи, да намери изход в дилемата, която в общи линии Николай се опита и успя правдиво да очертае! Въпреки това бившият говорител на СДС и бивш Министър на отбраната в правителството на ГЕРБ предпочете отново да мълчи, за да види докъде ще стигне в мечтите си за любовта онзи, без когото не можеше да се почувства цялостна личност, тъй или иначе!

„Така ли? – ядосано попита влюбеният Николай. – Искаш да ме провериш на какво съм готов, а? Добре, ще ти кажа! Ще ти кажа, че съм готов веднага да си дам оставката на Премиера Бойко Борисов, защото не само той, а и цялото Му скапано правителство не може да ни стъпи на малкия пръст! Защото сме в състояние да си намерим работа, каквато си поискаме, като консултант или преподавател, но да съм свободен, което значи да се отдадем на любовта, да съградим семейство и да отгледаме деца – простите неща от живота, които правят така, че милиони хора на тази земя да се чувстват щастливи!”.

За първи път през тази нощ, откакто Николай наливаше уискито, Младенов отпи глътка, дръпна малко от поредната цигара и почти се приготви да отговаря: „Виж какво! – промълви Той с ледения си глас на Дипломат. – Ако си мислиш, че нямам същите мечти, особено, откакто и аз, подобно на теб, съм влюбен в нашето момиче, значи много се лъжеш! Но откъде да знаеш, без да си готов да реагираш на обратното, че тя няма да ни отхвърли, ако не сме Министър на външните работи в очертаващия се без алтернатива Кабинет на Министър-Председателя Бойко Борисов, а само обикновен консултант или преподавател? Много добре си спомняш, че предварителната ни уговорка с този илитерат беше най-напред да стана Министър на външните работи и веднага след това да се кандидатирам и да бъда избран за Евро-Комисар! Вместо това, Пожарникарят предпочете да играе тази игра с онази отчайваща Румяна Желева, защото, както разбрах, имал някакви давания с нейния съпруг, никому неизвестен човечец от Бургас!

И какво се получи – Генералът направи първия си международен гаф, Желева отиде в забвение, но ние не успяхме да вземем най-важното! А това беше да се махнем от тази тъпа страна, да заживеем в Брюксел,

да срещнем любовта на живота, както ни се случи, да останем там поне пет години и забравим какво става и какво правят тук! Сещаш ли се сега, без да продължаваш да ме питаш дали мисля или не за личното ни щастие, за любовта?”.

Втрещен от меркантилизма на другата си половина, влюбеният Николай побърза да си сипе още 24 грама уиски, изпи го на един дъх, за да не го изпревари Министър Младенов, и почти изцяло приватизира поредната им цигара. За него стана безпределно ясно, че към момента не беше възможно постигането на единодушие относно бъдещето, за това кога и как да бъде предложен брак на тази любов, без която, поне той, никак не можеше! Много добре разбираше, че сам не беше в състояние да стори това – просто Николай без Младенов щеше да бъде посрещнато най-малкото с недоумение, да не говорим, че милата можеше да погледне на подобно нещо и откъм патологичната му страна, което за съжаление никак не беше за пренебрегване! Затова Любовта си позволи да попита Разума какво смята да предприеме, така щото да не продължават да се лутат на този свят с огромните си предимства, но без така необходимата им обич?

Тук Министър Младенов се почувства в свои води, защото знаеше от книгите, дето беше чел, че всякакви чувства, дори Любовта, не можеха да предприемат нищо рационално, което да изведе иначе добрите намерения към успешен край. Затова си позволи с аристократичен жест за първи път тази нощ да налее поредните 24 грама уиски, да отпие една четвърт от тях и да запали самостоятелна цигара. Интуитивно усещаше, че Николай, другата си част, с опънати докрай нерви очакваше Неговото решение, Неговия план за действие, а това определено Му създаваше чувството за превъзходство, тъй важно във всякакви преговори, да не говорим за военните или дипломатическите! В същото време, бившият възпитаник на УНСС и Кралския колеж в Лондон знаеше, че прекомерното изчакване, забавянето на отговора или предложението, можеше да направи Другия подозрителен или направо невъзприемчив, макар че в случая Николай не седеше отсреща, а беше част от самия него, от собственото Му Аз! Още повече, че самият Младенов, както всички знаеха, също бе влюбен в това момиче, в тази прелест, която изведнаж се появи, без да го пита, както обикновено става с тези чудни чувства в живота на нормалните хора! Целият въпрос, значи, както казваше старият борец срещу фашизма и капитализма Николай Младенов, се свеждаше до това, дали те двамата, новият Николай Младенов, е също така обикновен човек, който можеше да си позволи с него да се случат същите неща, както с другите?

След като прецени, че е минало достатъчно време, дипломатът Младенов с много по-топъл от обичайния глас сподели с влюбения Николай намеренията си какво, според него, би трябвало да предприемат, за да защитят любовта си пред Онзи, който в момента властваше над съдбите на хората в България, да не говорим за министерските. В интерес на истината Николай изобщо не очакваше, че другата Му част Младенов ще сподели почти едно към едно това, което само преди малко самият той беше формулирал като план за действие: „В крайна сметка, какво? – чу като на филм заключението на другото си Аз. – Прав си, че трябва да напуснем правителството, не толкова за това, че дните му са преброени, а после, след края, ще ни замерват с камъни и дървета, колкото до моята или нашата възможност да заложим всичко на Любовта! Представи си, че Тя ни напусне, защото сме се оттеглили от властта и привилегиите, значи не е била истинска, била е Любов само заради това, което сме в момента, без да се е опитала да разбере нашата съкровена същност, фактът, че я обичаме! И обратното – да се съгласи да сме заедно завинаги, въпреки че ще бъдем нормални хора, консултант или преподавател, ще означава, че Тя ще бъде с нас не за друго, а защото наистина иска да бъде така за в бъдеще!”. В този момент раздвоението на личността на сина на „дипломата от кариерата” изглежда приключи, двете части се събраха заедно и изпиха последните 24 грама уиски, решени този път да дадат решителен отпор на олицетворението на най-просташкото управление на страната през последните 132 години – на самия Премиер Бойко Борисов!

В ранния следобед на другия ден Министърът на външните работи в правителството на ГЕРБ Николай Младенов за първи път, откакто се помнеше, с много повече развълнуван, отколкото с обикновения си леден тон, обясни на Министър-Председателя Борисов екзистенциалната ситуация, в която се намираше и единственият изход, който според него беше възможен! Мълчанието след изповедта му беше нарушено много по-скоро, отколкото очакваше:

„Виж какво, Младенов! – натърти на всяка своя дума Генералът от резерва. – Знам, че не бях съвсем справедлив към тебе, че се излъгах в онази женица Румяна Желева, но ще ти кажа нещо, което не съм споделял дори и с Цецко!

Догодина Аз ще стана Президент на България, ще отзова от Брюксел Кристалина Георгиева и тя ще бъде следващия Премиер на другото правителство на ГЕРБ, а теб ще пратя за Евро-Комисар на нейно място! Така ще можеш хем да се ожениш, хем да живеете на мястото, което искаш, далеч от тази кочина България и нашите вечни борби, които не са ти по характера!”…

По-късно вечерта, след като отново изпрати последния за деня и-мейл на своята любима с откровения за обич и поетичното пожелание за лека нощ, Министърът Николай и Младенов с безпощадна яснота осъзна, че заложеното още от детството раздвоение на личността Му никога нямаше да може да бъде преодоляно! Защото към пет часа сутринта, малко преди зазоряване, мълчейки през всичкото дотогава време, влюбеният Николай окончателно се отрече от кариериста Младенов, без да се карат или обиждат, просто ей-така, раздели се с него завинаги, макар че до края на живота трябваше по една идиотска необходимост да бъдат заедно!…

проф. Людмил Георгиев

септември, 2010