Всичко по старому
Докато гледах вечерните новини, хапвах „дупенца”. Уж щяха да ги забраняват тия изрезки от салами, но в нашия минимаркет продължават да ги продават.Обикновено ги купувам като имам запек. Действат ми като очистително по-добре от всякакви лекарства. От екрана Юксел Кадриев ме убеждаваше колко големи положителни промени са се случили през последната година, но на мен нещо не ми се вярваше. Аз си бях все така безработен, независимо двете ми висши образования и когато съвсем
ми премалееше от глад, и ми идеше да вия като вълк, си купувах от евтините
отпадъци от салам. После пих една голяма ракия, за да потуша възкиселия вкус на „дупенцата” и се унесох в сън. Сънувах отвратителен кошмар. Бях се превърнал в хлапе и се намирах в някаква детска градина. Край мен си играеха малките Бойко Борисов, Георги Първанов, Ахмет Доган, Волен Сидеров, Яне Янев и Иван Костов.
Госпожата бе Искра Фидосова. Бойко бе въоръжен с дървен меч и се опитваше да резне зелката на Ахмедчо, който в отговор му показваше средно пръстче. Малкият Гоце вървеше след Бойко с обелка от банан в ръка и го дебнеше, за да го подхлъзне. Воленчо, Яне и Иванчо си бяха смъкнали гащетата пред един фикус и се състезаваха в дълго пишкане. Госпожата бе седнала върху три детски столчета и нагъваше остатъците от закуската на децата. Аз седях встрани и си играех с едни 50 хиляди лева, които сутринта ми бе подарил малкия Ваньо Танов от другата група.
И всичко си бе наред, докато изведнъж Ахмедчо не се втурна към мен, и доста сръчно ми задигна една пачка от банкнотите. Видели това другите деца го последваха и след миг вече бях загубил цялото си богатство. Аз ревнах и се
оплаках на госпожата. Тя изгледа всички страшно, облиза се и тъй изръмжа, че всички се наакаха. После прибра парите и каза, че и трябвали за закуска. Аз съответно ревнах още по-силно, но това така я ядоса, че за да ме накаже започна да яде пачките с банкноти. Хвърляше парите в огромната си уста и от това се уголемяваше още повече. Постепенно заприлича на балон, който стана толкова голям, че запълни цялата стая и вече не можехме да дишаме. Тогава изведнъж се чу „Пра-ас!” и госпожата гръмна. Разхвърчаха се банкноти, части от дрехи и парчета сланина. Замириса силно на сяра. Аз се пробудих облян в пот и с подозрително натежали гащи. Бях ядосан, че както винаги досега ми откраднаха паричките, при това същите разбойници.
Като се разсъних малко обаче, се плеснах по челото. Та аз нямах, както никога не бях имал 50 хиляди лева, следователно нямаше за какво да се ядосвам. Включих дистанционното на телевизора, на първата програма която ми попадна и от екрана ми се усмихна възрастния бате Бойко. Смених канала и от там мазно ме заувещава, за някаква „кауза пердута” президента. За всеки случай пуснах и радиото, а гласа на порасналия Волен Сидеров настояваше за нова национализация, този път спрямо забогателите с кражба комунисти. Значи всичко си бе както винаги, с изключение на последствията от „дупенцата”. Отдъхнах си с облекчение. Живеех в страна където нищо не се променяше, независимо от обществения строй, правителствата, Еврозоната и световната криза. Дори консервативна Англия можеше да ни завиди.
Сега оставаше да си изуя гащите, да ги вържа здраво и да отида на митинг, на 50 метра от Народното събрание. В ръцете бях все още здрав и можех да метна миризливия подарък, върху някой от „народните любимци”. Нямаше да сме „квит”, но щях да изпитам удовлетворение, като част от „електората”.За грижите на политиците към нас, трябваше да отвърнем адекватно.
Красимир Бачков