КУЛТУРНИЯТ МИНИСТЪР МЕЖДУ ЛИНДО ВЕНТУРАНИ И „БЪЛГАРСКИЯ ЛУВЪР”

В една средно септемврийска вечер на 2010-та, някъде съвсем преди или много малко след началото на първия учебен ден, може би между 6-тата и 7-мата водка, едно политическо недоразумение, известно от по-далечното минало с името си Веждю Радишев, от по-близкото с титлата „Главен Мултак”, а от малко повече от година с поста Министър на културата в правителството на ГЕРБ, Вежди Рашидов, се опитваше да сподели с някакви въображаеми в алкохолния Му делириум събеседници, че Държавата трябва да поеме пенсиите и най-вече погребенията на всеки един български Линдо Вентурани! Да не говорим за Арманди, чието име може би беше следствие от изпитата вече 8-ма водка от онази странна смесица между българския турчин, гордеещ се с Имперското минало на своите етнически събратя, но в същото време отрекъл се от майка и собствен произход, изтъквайки многовековната принадлежност на турците към българската етно-културна общност, запечатано в онази паметна Декларация от 1985-та година, в която без свян подкрепи античовешкия „Възродителен процес”!

Всъщност, минавайки към деветата водка, Министърът на културата някак си все още не можеше да проумее кой е този Арманди, дето си го мислеше, макар че имаше много мътен спомен за някакъв човек на име Линдо Вентурани! Арманди, Арманди, Арманди…, а, ама това не беше ли един кръчмар от Ардино, дето не смееше да Му поиска сметката, щото знаеше, че зад Него стоят онези гавази на Бате ти Бойко и Цецко Цветанов, които обещаха, че всички гласоподаватели на Дикмето ще гласуват за него! Добре де, но какво общо имаше това с пенсиите и погребенията на българските певци и актьори, въпрос, на който към десетата водка за деня Министърът на културата Вежди Рашидов не можеше да отговори! Не за друго, а защото след като много стратегически изчака съпругата му да си легне, изпи още една последна, единадесета водка, сгромоляса се под масата, за да забрави поне малко от това, което трябваше да забрави, тъй като иначе изобщо не можеше да заспи!

На другата сутрин, без да знае дали си е легнал в спалнята, но възприемайки полека-лека действителността под ледено-студения душ, където попадна незнайно как,

Културният Министър се сети, че в хавлията се е заредил с две-три стограмки водка… Нещо, което никой, дори и Премиерът Борисов не подозираше, да не говорим за Цецко Вътрешния или съпругата,

с която в махмурлука си възпроизведе един твърде необичаен диалог, по-скоро слушаше нейния монолог, макар тя отдавна да беше отишла на работа, защото се грижеше за здравето на хората!

Почти веднага, след като полу-мокър се опита да излезе от банята, бившият личен скулптор на Илийката Павлов, смешният „интелектуалец” на „Мултигруп” и сегашен Министър на културата, за втори път от снощи насам падна, а в пиянското светоусещане се появи образа на жена му и чу нейния глас: „Защо бе, Веждичка? – така Го наричаха бившите приятели, от които Той се отрече не три, а три хиляди пъти. – Защо бе, мойто момче? Защо се опитваш да продължаваш да правиш нещо, което не ти е по силите? Не разбра ли бе, скъпи, твоите етнически събратя бяха прави, когато ти казваха още преди години, че не ставаш за Министър? Особено по времето на Бате ти Бойко, в което на всички вас от Кабинета лъсва просташкия задник, просто такъв си ви е Началника, а ти и твоите колеги-министри се опитвате да му подражавате!”.

Някъде отдолу, откъм пода, след като се изправи почти мъжествено с цялата воля, на която в този момент беше способен, почти като в „Булевардът на рома”, онзи филм за края на сухия и началото на мокрия период в историята на братските Американски щати, Вежди Рашидов успя само да промълви: „Обичам те! Нека поспя поне още два часа!”.

И се сгромоляса отново, без да се интересува от телепатичните усилия на обичащата Го жена, отчаяно искаща да предпази този, общо взето талантлив ваятел, от реализираната мания за величие да се възприема като Първия и Единствен Реформатор на Българската Култура: „Дано! – в просъница дочу нейните думи. – Дано тези два часа са ти достатъчни, за да разбереш мисълта на Наполеон, че между Великото и Нищожното има само една крачка! И че ти, мой човек, почти си я направил!!!”.

В интерес на истината много малко жени от живота и литературата можеха да бъдат припознати с подобна обич и самопожертвование в името на мъжа, който са избрали да бъде до тях! На първо четене човек можеше да се сети за индианката от „Жажда за живот” на Джек Лондон, макар че половинката на Веждичката, признавайки пред себе си, не беше сигурна, че ще реагира по подобен начин в такава извънредна ситуация. Сто на сто обаче, можеше да зашлеви няколко шамара както на Ахмед Доган, така и на Бойко Борисов, които взети заедно, макар и поотделно, са виновни за това, че вместо да си стои вкъщи и да се опитва да твори, дори под прикритие, нейният човек е принуден да се занимава с тази глупост, наречена Министър на културата! Не за друго, а защото нито можеше да я върши професионално, нито беше в състояние да защити онова, което правеше, но най-болезненото се свеждаше до факта, че непрекъснато се излагаше! Макар и лекар по образование, тя много добре знаеше, че това, което в детството и юношеството е пропуснато като четене, както беше при нейния любим Вежди, нямаше как да бъде наваксано по-късно. Просто липсата на така необходимата обща култура можеше единствено да се възпроизвежда правопропорционално на властовата позиция, която човек заема в една или друга историческа ситуация, т.е. да излага на показ откровената му простотия!

Това особено много се отнасяше не само за нейния човек, но и за Бойко, Цецко, да не говорим за онази Цецка Цачева, възпитаничката на Работническия факултет на Окръжния Комитет на Българската комунистическа партия в Плевен!

Какъв резил пред бъдещите поколения на страната – точно тази мижава кифла да бъде изучавана в учебниците по история като първата жена, Председател на Народното събрание на Република България?!? Както се казва в такива случаи, коментарът е излишен!

„Отвратителна история! – в делириума си Той едва долови нейната съвременна интепретация на непознатото Му гениално произведение на Достоевски. – Отвратителна е историята на Българския преход! А най-отвратителни са онези ченгета и обикновени дъртаци, които си мислят, че могат завинаги да възпроизвеждат изкуствен политически елит! Каква отвратителна мерзост на най-отвратителната част от иначе прекалено доверчивия ни народ! Ето това моят наивник или комплексар по историческо стечение на обстоятелствата не може да проумее – това, че без да иска, а Недай Боже нарочно, се превръща в част от тази отвратителна история! Независимо, че ставайки Министър, искаше да преодолее всичките унижения от тъжното си детство и юношество! Ама такъв е и Доган – точно за това е ставал агента на Държавна Сигурност Сергей, Ангелов и Сава, за да се опита да диша въздуха на равноправен човек?!? Боже! А моят в превъплащението си на Веждю Радишев е предал борбата на общността за нормални човешки права като личното име, макар че тя може би е чакала истински духовни водачи! Колко много и едновременно по един и същи начин са толкова нещастни, въпреки че го крият така старателно – и Вежди, и Доган! И откъде-накъде измисли тази тъпа история, че искал да си пререже вените с бръснарско ножче тъкмо в кафенето на Българските писатели, а Дончо Цончев, Вечна му памет, го бил спасил – та ако е искал наистина да се самоубие, какво ще търси там?!?”…

Понеже вторият допълнителен час от обещаното Му доспиване почти изтичаше, Министърът на всички култури Вежди Рашидов се събуди, с геройски усилия стана, облече празничната си премяна, качи се в министерската лимузина и с бясна скорост се запъти към известната на всички „Художествена гимназия” в София! След като твърде стоически издържа на безкрайно тъпите ритуали, най-накрая Му дадоха думата да произнесе празнично обръщение, Веждю Радишев помоли учениците да бъдат всеотдайни и работолюбиви, докато Министърът Вежди Рашидов откровено сподели: „Ако сте тройкаджии като мен, не си и мечтайте да ставате министри, особено на културата, защото ще сторите такава тъпа грешка, каквато аз направих!!!”…

На това място водещите медии в най-демократичната държава на света, „Страната на чудесата” на Бойко Методиев Борисов, някак си се втрещиха, опитаха да замажат положението, отдавайки гафа не толкова на отвратителния махмурлук на Вежди Рашидов, колкото на някакво неразбираемо за народните маси гениално чувство за хумор на Министъра на културата!

Макар че преди време една свободна от всякакви задръжки дама, известна като журналистка от в. „Труд” под псевдонима Валерия Велева, публикува потресаващ материал как Веждичката уредил трансплантация на очи от мюсюлманин на християнин, което би трябвало да бъде повод за примирие между САЩ и Световната демократична коалиция,

от една страна, и „Ал Кайда”, Ирак, Иран и всички мръсни ислямски фундаменталисти, от друга страна! „Боже, – както и в този случай би възкликнал Моканина. – Колко мъка има по този свят, Боже!”. Вероятно имайки предвид странното, но обяснимо единодушие между идиотското управление на ГЕРБ и подобното му отразяване в „свободните български медии”!

„Ени…, е, де да беше „Ени ракъ”, ама айде де, „Ени уей”! – помисли си Вежди Рашидов вече в колата, тъй като Премиерът беше задължил всички министри, които не знаят английски, най-подробно да го изучават. – Все пак ще направим толкова магистрали, включително между Ардино и Джебел, да не говорим между Горно и Долно Уйно, с по четири ленти в едната посока, така щото този мултиетнически електорат да ни избере пак! А като към това прибавим и „Българския Лувър”, то това ще бъде и личният ми принос към бъдещата съкрушителна победа!”.

С подобни управленски мисли Министърът на културата се прибра в кабинета си на бул. „Стамболийски”, без да обръща внимание нито на журналистите отвън, нито на портиера, още по-малко на секретарката. Извади от личния шкаф полуотворена бутилка уиски, наля почти пълна чаша и с безкрайно облекчение я изпи на един дъх, след което се почувства свободен, почти като Арманди, да не говорим за Линдо Вентурани. Със странно, но само на пръв поглед непоколебимо самочувствие, този турско-български или българо-турски Роден извика девойчето, което беше не толкова секретарка, колкото сервитьорка, за да Му докладва какви и…, по-точно, кои досадници стоят и чакат за среща!

След като разбра, че отвън са Данчо Караджов, Кирил Маричков Васил Найденов и т.н., все идиоти, за които изобщо не му дремеше, Министърът на културата Вежди Рашидов отпи направо от бутилката една твърде подобаваща за българската естрада глътка, отърси се и каза на секретарката да ги приема, намигайки й с двете очи! За нея това означаваше, макар и да не беше живяла по времето на сухия режим, който Андропов като Генерален Секретар на Съветската комунистическа партия се опита да въведе, включително и в България, че в Министерската чаша би трябвало да бъде наливано от време на време достатъчно уиски с чай, така щото никой да не заподозре! Милата, в продължение на няколко часовата среща тя успя да повтори това упражнение три-четири пъти, без да я засекат нито преданите на Цецко Вътрешния борци срещу всякаквата организирана или неорганизирана престъпност, нито ДАНС-аджиите на Цветлин Йовчев! В резултат на тези нейни геройски постижения, зад които прозираше определено шпионски талант, всички медии, в това число и българските, успяха да се запознаят с гениалните прозрения на Вежди Рашидов за бъдещето на българската култура, а също и за погребенията на водещите естрадни и всякакъв друг тип изпълнители, отдавна навлезли в пенсионна възраст!

„Виште к’во! – с много голяма доза на алкохолно съдържание и още повече на професионален авторитет профъфли Вежди Рашидов. – Държа’ата не мо’е да стои безучастна, когато нейните творци умират!

Напри’ер, ‘што те тре’а да доказват, че са изнасяли концерти, ко’ато ‘сички сме ги слушали? Зат’ва, Аз кат’ Министър на културата ще предложа, ‘секи един от тех да бъде отличен с орден, към който да има и парично ‘награждение, щото да мо’ат да си посрещнат разходите по погребенията! Ми така направиха ‘сички – вижте оня с панкреаса, Павароти де, да давам ли за пример Линдо Вентурани или Арманди? Станаха лауреати на държавни медали, към които, забележете, има и финансови, така де парични покрития, да си имат за погребенията! За т’ва тря’ва да кажа, че няма по-хуманно правителство през тия 20 години на преход от т’ва на ГЕРБ, щото ние мислиме така, че хората на изкуството да можем да ги изпратим по живо по здраво на оня свят, да не се грижат близките им. А ако можем да им напрайме и по един паметник на гроба, но да си платят данъците, щото Монката Дянков няма да им даде иначе да умрат! ‘Начи, като им дадеме медалите и парите, трябва първо да си платат данъците, а после да умират, за да ги погребеме почти безплатно!!!”…

На това място от твърде прочувствената реч на безапелационния Министър на културата, всепризнатата Прима на Българската естрада, любимата изпълнителка на множество поколения Лили Иванова, която преди години на един рожден ден в НДК пя дует с онзи професор по психология от Софийския университет, приятеля на писателя и издателя Димитър Томов – Директора на Университетското издателство, се замисли твърде обезпокоително. Може би и затова, защото стоящата до нея Татяна Лолова се обади на Любимеца на всички българи Георги Калоянчев, обяснявайки му офертата за почти безплатните погребения, почти, защото трябваше да се плащат и данъци, на което не успя да чуе отговора, но много скоро го разбра, щото Танчето не издържа и кресна в типичния си стил: „А, бе, Мухльо такъв! Що си не таковаш таковата бе, простак! Ето, Калата ми каза, че не ти иска медалите, нито парите, а човекът желае да си умре спокойно, без да плаща данъци за погребението, особено на онова тъпо американче Дянков, дето съсипа България заедно с тебе и откачения Пожарникар! Ама ще ти кажа, бе, пияндурник, че Калата е много деликатен – я да се махнат тези мутри около теб, че да те подхвана, жив ще те одера бе, смотянак такъв!!!”.

Вероятно никой, който присъстваше на тази фундаментална среща, не се съмняваше дори и за момент, че Татяна Лолова ще изпълни някъде към 99 и 9 на сто от това, което току-що обеща на бившия, но завинаги „Главен Мултак” на Републиката, който беше заслужил това отличие от Илия Павлов заради лъвчето на „Мулти” срещу почти скромния хонорар от близо 350 хиляди долара! А тъй като към Танчето започнаха да се присъединяват далеч по-оперени бойци като Богдан Томов и Кирил Икономов, отвратени от идиотизма на това абсолютно недоразумение, най-напред Вежди, а после и храбрата Му секретарка с помощта на охраната успяха в течение на почти половин час да се освободят от присъствието на тези отвратителни хора, наричащи себе си с „български творци”: „К’ви творци, бе? – пиейки направо от бутилката с уиски, си задаваше въпроса космически признатият скулптор. – Те ше ми говорят, че са творци! Айде да ги видя к’ви творци са, след като направя „Българския Лувър”, да видим дали ще посмеят да предложат нещо, к’вото да бъде достойно да бъде поместено там, а?”.

Оттук-нататък Министърът на културата в кабинета на ГЕРБ, избран лично от Бойко Борисов, се опита и успя окончателно да формулира основния приоритет за бъдещето на българската култура. А той се очертаваше безпощадно ясно – „Не” за творците-пенсионери и бъдещи покойници, „Не” за българските театри, опери и музикални състави, но да, само и единствено голямо „Да” за „Българския Лувър!”

Въпреки че много след това, по обективни алкохолни причини да не можеше да си спомни дали беше тази, следващата или по-следващата вечер, Министърът на културата все пак отчете в твърде размитото си възприятие репликата на съпругата, която сподели опасенията на Световно-Известният български творец Кристо Явашев, тъй като чу и видя новините. Най-странното съвпадение се свеждаше до това, че в същото време, Главният Архитект на София Петър Диков обявяваше победителя в конкурса за строителството, докато Кристо смяташе, че е пълен идиотизъм или поне проява на откровена простащина, да започне да се строи такова нещо като „Български Лувър”, без да е ясно какво ще бъде изложено в него! Дори коментира предположението, че този бъдещ най-известен в света Музей ще носи неговото име с деликатния намек, че такова Творение не може и не трябва да бъде обвързвано с някакъв конкретен Автор, независимо дали е той или Вежди Рашидов! Всъщност Маестро Явашев не спомена името на Министъра, но лекарката искаше за пореден път да види как ще реагира нейният човек, доколко и наистина се е самозабравил в щенията си да пребъде в историята като Създателя на „Българския Лувър”! Макар че дори наименованието носеше в себе си толкова неподправения провинциализъм и комплексарщината на всички тези твърде случайни хора в сегашното управление на Родината, към които, за огромно нейно съжаление се числеше и Той – мъжът, когото наистина обичаше!

„Виждаш ли с’а? – с неимоверни усилия се опита да й обясни простата връзка между бездарните български поети, музиканти и артисти, на които беше принуден да откаже помощите за погребенията, с този незнайно защо прочул се Кристо, който подобно на Цецко Вътрешния можеше само да опакова. –

Виж с’а, те ‘сичките си умират от тая шибана завист, характерна за тоя шибан народ, к’вото вика Божидар! Я ми кажи, те к’во могат да поставят в „Българския Лувър”, а? Нищо бе, мила, нищо и нищо! Докато Кристо може само да опакова отвънка, те дори и т’ва не могат да направят! А аз мога, мога да сложа не само Лъвчето на „Мултигруп”, но и неколко десетки вагона празни бутилки от водка и уиски, щото творчеството трябва да си мери в сантиметри, ‘секо едно произведение на изкуството ще го мериме в дълбочина, височина, ширина и дължина само в сантиметри! Сещаш ли се сега, к’ва е разликата – Аз мога, а те не, та затова с Премиера сме се уговорили, че Лувърът ще се казва „Вежди Рашидов”! Ето това е, така влизам в историята, а заедно с мене и ти!!!”.

Докато столът, на който седеше, правеше неимоверни усилия да задържи върху себе си тялото на най-великия Министър на Културата от Тангра насам, собствената Му глава отказа да се подчинява на всякакви заповеди, дрънна върху масата и полека-лека се унесе в така желаната пиянска дрямка! В същия този момент жената до него категорично и окончателно отказа да влиза тъкмо по този начин в историята на България, каквото и да й струваше това!!!…

проф. Людмил Георгиев

Септември, 2010