Контра(р)еволюцията на “герберите”

В началото на днешното управление  (на 15 юли 2009 г.) в. Труд публикува мое политическо есе, написано с ирония и озаглавено “Революцията на “герберите” – сезон 2009”. Днес съм принуден да пиша с притеснение за:
Контра(р)еволюцията на “герберите” – сезон 2009/2010

По ирония на съдбата движението-партия ГЕРБ триумфално дойде на власт в юбилейната двадесета година от либералните революции в Източна Европа през 1989 г. Глашатаите на победоносната формация я обявиха за новата десница, която най-после ще осъществи замрелите либерални реформи. Но избирателите подкрепиха ГЕРБ най-вече с надеждата, че начело с народния любимец Борисов новата власт ще въздаде справедливост, ще накаже лошите предишни управници за грабителската политика по време на прехода, незаконно забогателите техни приятели олигарси, ще премахне корупцията и организираната престъпност, което ще бъде благословено с европейски пари и спасение от кризата. Не се чуваха гласовете, които злословеха, че това е популистка бутафория, че зад маските и речитативите на новите герои прозират други намерения, че техните обществени биографии и по-скоро липсата на такива, съмнителен професионален капацитет и неясна гражданска позиция не предвещават нищо добро за българската демокрация и стопанския живот.

Кой всъщност дойде на власт в България?

Изборната победа на ГЕРБ завърши трансформацията на политическата система на прехода. Властта е овладяна от представители на по-заможните слоеве, най-активната и влиятелна обществена група днес.

В България “успелите” хора по правило придобиват в годините на прехода икономическа сила под формата на множество непрозрачни, задкулисни сделки с управляващите “десни” и “леви” партийни върхушки, превърнали корупцията в основна форма на функциониране на държавата. С благословията на властта огромни държавни капитали преминаха непрозрачно в частни ръце.

Става дума за фондове, оценявани на около 2 млрд. долара, “изнесени” чрез външнотърговски дружества, “фирми-папки” на Държавна сигурност, задгранични инвестиционни проекти в Ирак, Либия, Габон, като “Рьопеверк” или “Нева”, Българо-баварската банка или финансовите операции с Максуел; за участие в приватизацията на повече от 220 офшорни фирми; за нечисти приватизационни схеми като знаковите продажби на “Нефтохим”, “Кремиковци”, БТК, Външнотърговска, Пощенска и Стопанска банка, корабостроителници и грандхотели; за кредитни милионери, фалирали банки и ликвидирани предприятия, за опорочени обществени поръчки в сферата на пътното строителство, чистотата, снабдяването с вода и електричество и какво ли не още, за широкомащабната дейност на “групировки” като СИК, ВИС, “Мултигруп”, ТИМ, за контрабанда и бързо ликвидни “удари” на организираната престъпност… Успехът не е обикновено резултат на предприемачески качества, а на биографична свързаност с партийния и стопанския апарат на бившата комунистическа партия, с органите за сигурност и обвързаните с тях “силови”, “застрахователни” и “охранителни” структури.

Утвърждава се манталитет на егоизъм и приспособенчество, навикът да правиш “бизнес” на тъмно, с подкупи и принуда, връзки и партийно “спонсорство”, с експлоатация – “доене” на властта. В отношението към обществения живот се шири войнствен профанизъм, пренебрежение към демократичните ценности и социалната солидарност. Подходящи в случая са думите на банкера Атанас Буров, че българските буржоа така и не приемат, че пътят към личното благополучие преминава през общественото. През последните години тази категория “успели” хора се отърсват от политическа си зависимост, престават да плащат комисиони на политици, влизат в общинската власт чрез самоделни граждански и бизнес сдружения, мнозина употребяват царската карта и “национализма” на “Атака”, накрая преливат в ГЕРБ, за да се ползват директно от властта и да се “поразходят по жълтите павета”.

Демокрацията винаги е била чужда на тази порода хора. Те са анонимни и приемат да бъдат лоялни поданици, подчинени на Лидера в партията-холдинг ГЕРБ,

в парламентарното мнозинство, в правителството и другите органи на държавната власт. Борисов е тяхната съдба, техният човек, издигнал се от сенчестите лабиринти на обществото до политическите върхове, превърнал се в месия за простолюдието, което ненавижда “успелите”. Той ще ги овласти да се разпореждат в държавата, като смачка старите партии. Те нямат идеология и предпочитание към “лява” или “дясна” политика. Те са забравили обещанията за реформи, следват и най-противоречивите указания на водача премиер и се отдават на лобизъм в полза на интереси – свои и повече на корпорациите-групировки, които са ги уредили във властта.

При това правителството е група послушни “мои министри” назначени от Борисов, и не е отговорно пред парламентарното мнозинство и партията ГЕРБ. Обсебен от властта, премиерът решава всичко “лично”, раздава държавни пари и поръчки, натрапва каквото си иска на министри и администрация, воден единствено от желанието да се хареса на масата. С медийно просторечие и бабаитлък новопокръстеният консерватор-антикомунист громи “тройната коалиция”, всички бивши управления и тези, които са ги търпели, без да обяснява как самият той е участвал в качеството си на охранител в обществения живот, за кого е гласувал и на кой бог се е кланял. Борисов с охота реставрира някакъв сурогат на “личния режим” от времето на комунистическия диктатор Тодор Живков.

Премиерът и неговото правителство очевидно нямат капацитет, енергия и достойнство да провеждат необходимите реформи. Напъните за промени на министъра на финансите се изразяват в опит за прилагане в непознатите му български условия на не особено подходящите рестриктивни матрици, усвоени при скромната му служба в Световната банка и в страни като Афганистан и Грузия.

Икономическият екип на ГЕРБ не си направи труда да проучи опита от либералните реформи в България и страните от Източна Европа, да изработи ефективни програми за преструктуриране на непродуктивната икономика. С много самохвалство и обещания за бързо приключване на кризата бе изгубено времето за радикални и смислени реформи. Рязкото спадане на приходите и на чуждите инвестиции, увеличените, неефективни държавни разходи и изчерпващият се фискален резерв, недостигът на капацитет за усвояване на европейските фондове изправиха правителството пред печалната необходимост да кърпи бюджета, да орязва социалните фондове за сметка на здравеопазването, образованието и културата. И да тръпне пред задълбочаващата се криза и растящото недоволство.

Партийно-бюрократичната централизация на властта се засилва на всички равнища.

Вместо прокламираната дерегулация и либерализация – разрешителният режим става все по-обхватен, а монополите по-безотговорни. Митническият и данъчният контрол придобиват формата на инструмент за сплашване на бизнеса, което парализира дейността, особено на малките и средни фирми, без да ограничи контрабандата на едро и “сивия” сектор в икономиката, а още по-малко спекулативната дейност на приятелските на властта олигарси. Оскъдният банков кредит, значителните неразплатени държавни задължения, масовото опорочаване на намалелите обществени поръчки, парализираната от страх администрация блокират проектите на бизнеса и общините.

Реформи в публичния сектор няма или се израждат в ликвидация и се наливат средства в една от най-неефективните системи, каквато е МВР, в покупките на непотребни за малогабаритната армия скъпи бойни системи, изгодни само за чуждите производители.

Антилибералната тенденция на развитие се подсилва от начина, по който управляващите водят борбата с корупцията и престъпността.

В правовата държава най-голямото завоевание на революцията от 1989 г., репресивният апарат, трябва да спазва закона и да бъде под граждански контрол, а съдът трябва да упражнява закона, независимо от политическата власт и общественото мнение. Серия показни и неправомерни действия на МВР и прокуратурата, задържане на граждани под стража без необходимите доказателства и съмнителни анонимни свидетелства; публични заплахи и обвинения в престъпни деяния от страна на премиера, министъра на вътрешните работи и прокурорите, без да има съдебна присъда; напъните за създаване на специализирани съдилища и безпрецедентният политически натиск, който се упражнява върху съдебната система под познатия от миналото рефрен “така мисли народът”, са достатъчно основание за опасенията, изразявани от авторитетни фактори у нас и в чужбина, че изпълнителната власт се опитва да раздава правосъдие, нещо което в демократичната държава е право само на съда.

Мотивите за атаките към някои бизнес структури, определяни в миналото като “силови”, не могат да не будят подозрение, след като други, много по-знакови, се ползват с благосклонното отношение на властите.  Забравени са обещанията за разследване на законността на дейността на групировки, на “босовете” на “сивата” икономика и прословутите олигарси. При тази произволна избирателност на виновни и лоши, с привкус на разчистване на сметки, държавните служители често предпочитат да не изпълняват задълженията си, за да не попаднат под ударите на полицейската машина.

Сервилното поведение към неправомерното вмешателство на дипломатически представители на чужди държави в обществените, стопански и съдебни дела говори само за зависимост от външни сили. 

Ерозията на правовата държава и гражданското общество се засилва от про-правителственото клакьорство на повечето медии, от приспособенческото поведение на неправителствените организации.

Този недемократичен ход на общественото развитие у нас е основание да бъде оценено днешното управление като контра(р)еволюция, която ще забави превръщането на България в модерна европейска държава.

В близка перспектива се задава икономическа и последваща политическа криза, което означава нова криза на общественото доверие към властта. При засилващото се в обществото мнение, че Борисов и ГЕРБ ще си отидат безславно, като поредното народно разочарование, възниква въпросът – кой идва? И засега отговор няма.

Европейското съдружие е склонно да подкрепи обществена тенденция, която ще допринесе за компетентно, технократско управление на страната и да насочи нейното развитие към устойчива демокрация. Старата десница, произлязла от СДС, която легитимира и лицемерно се пригажда към управлението на ГЕРБ, е политически и морално дискредитирана като алтернатива. Социалистическата партия е в дълбока криза и негодна за модерно и честно управление.

Популизмът и неговите националистически изтърсаци нямат бъдеще точно поради предстоящия провал на най-грандоманската му версия – ГЕРБ. Има основания да се мисли, че едно модернизационно, проевропейско обществено движение ще се породи извън парламента в образованите градски среди, особено от по-младите генерации, в новия “светъл” бизнес, в авторитетните кръгове на интелектуалната критика и независимото гражданско общество. Такова движение може да получи сила от все повечето разочаровани граждани на България. Но не по-малко вероятно е да не се случи в днешната недемократична политическа среда на корупция, лицемерие и малокултурие, потиснато от демоните на озлоблението, тарикатлъка и алчността. Това превръща българският политически въпрос до голяма степен в културен избор.

Проф. Димитър Луджев

В. Труд