Труден въпрос
Неделният ден е прекрасен. Септември вече си отива и ние използваме възможноста да се разходим из морската градина. Малкият ми осеммесечен син нещо си говори по бебешки, бута пръстчета в устичката си, където все още има само един пораснал зъбчо и се смее безгрижно. Сядаме на една пейка край която е осеяно с фасове и изчоплени семки. Край нас минават двама влюбени. Момчето държи кафяв пинчер на каишка, който спира до нашата пейка и вдига краче. Тропвам с крак да го прогоня, а той се наежва и ми отвръща с яростен лай. Момчето ме поглежда нагло и казва нещо
по мой адрес на момичето. Двамата се смеят гадно и шумно. След два метра пинчера се спира и внимателно души асфалта. После прикляква и произвежда няколко кучешки акита. Сега е момента да натопя муцуната на нахалното копеле в сътвореното от кучето му, но приятелката ми ме спира с цената на малък скандал. Естествено без да почисти след домашния си любимец, момчето прегръща през рамо гаджето си и отминават. Ние храним бебето, сменяме памперси и се оглеждам за кошче. Тия дето са наблизо са пълни с празни бирени бутилки и кутии от цигари. Сякаш тук се е провеждал бирен фестивал. Отивам по-далеч и забелязвам на каменните стълби до
кошчето за смет, човешко изпражнение. Нуждаещият се е избърсал с банкнота от два лева, единия край на която се ветрее подухвана от свежия бриз. Миризмата която се носи наоколо естествено не е свежа и приятна.
– Брей! – удивлявам се наум – Защо все се оплакваме, че сме бедни а се бършем с пари? Уж нямаме работа а пием и пушим на провала! Що за хора сме това българите?
И докато се чудя, забелязвам в гъстата основа на един храст да стърчи нещо
метално. Приближавам и с мъка го издърпвам наполовина. Оказва се част от бронзова пластика. Докато се оглеждам откъде може да е отчупена, дочувам шляпане на бързи стъпки и срещу мен застава около петнадесетгодишен изпотен циганин. С необяснимо нахалство той обявява претенциите си, към отчупената част от скулптурата.
– Ши уставаш бронза, бате! Ние сме трудили за него, не ти!
Вече съм видял на петдесетина метра от тук основата на отчупената скулптура. Докато съобразявам какво да сторя, изневиделица изскачат още двам по-възрастни циганина.
Единият от тях заплашително вади нож и го забива в близкото дърво. Толкова е брадясъл и мръсен, че смърди отдалече. Очите му са кръвясали и се прави на по-пиян отколкото е. Без никой да го пита обяснява завалено:
– Ас имам жълта книшка! Мога да заколя секи и нищу няма да ми напраят. Анадън му?
Мога да оплющя и него, и останалите двама набързо, но ме отвращава дори мисълта за допир до тях. Случайно или нарочно в този момент до нас застават две циганки от чистотата, повлекли метли с дълги дръжки. Започват разправия на цигански, от която нищо не разбирам. Оказва се обаче, че ме упрекват в намесата за собственоста на скулптурата. Предпочитам да не се разправям с тях и се връщам при своите. Разказвам на приятелката си и тя като съзнателен гражданин, на момента звъни в полицията. През
това време циганите влачат надолу по стълбите счупената бронзова отливка. Учудващо бързо пристига патрулка и полицаите дори успяват да задържат циганина с ножа. Той неистово крещи, че го бият, макар никой да не го удря. След като му слагат
белезници, продължава да вика колкото му глас държи:
– Убиха ма! Усакатиха ма! Ши ва съдя в Страсбург! Аз съм българян! Пуснете ма-а!
Двете циганки допълнително врещят и правят цял панаир. Полицаите не се мотаят много, набутват го в патрулката и изчезват. Аз седя озадачен. Ако този крадлив, мръсен и миризлив циганин има претенции да е българин, може би аз трябва да съм английски лорд тогава?
След малко, вече омърсения неделен ден притъмнява. Вървим към дома мълчаливо. Не мога да намеря отговор на въпроса, защо всичко е толкова сбъркано в държавата ни.
Красимир Бачков