Министър срещу Дамян. Глухонеми с автографи

Миналата седмица коментирах едно изявление на еврокомисаря Кристалина Георгиева. В дописката ми имаше и някои саркастични нотки, по-късно си дадох сметка за това – и всеки друг тук, наоколо, би ми станал смъртен враг. У нас вече се обиждат и от половин сричка, ако тя не е по вкуса им.

И бях смаян от писмото на г-жа Георгиева, което “Труд” вчера отпечата. В него няма и намек от онази дребнавост, с която сме зарити тук. Правим пунически войни заради една дума накриво, от което в крайна сметка страдат и самите думи, и публичният език.

И както са обидчиви до краен предел, в същото време повечето от нашите политически актьори изобщо не чуват важното, същностното. Обидчивостта им е част от един нескопосан театър за наивници.

Глухи хора уж се дуелират заради някоя думица. Това обаче не са истински полемики, в тях няма истинска страст. Политически кокони се намразват някак вяло и ревността им е притворна.

Станишев например казва, че не бива да се надприказват с Бойко. Понеже най-сетне схванал, и той дори, че това не им носи никакъв успех. Браво за досетливостта му, макар че дори бездомните софийски кучета са го проумели поне от две години.

И какво като са разбрали най-сетне тази доскоро непосилна за тях тайна? Ето какво. Бойко не ги удостоява с вниманието си по време на парламентарния контрол понеже не бил безделник като тях. А те, хората на Станишев, решават да го иронизират, използвах неуместна дума, решават да го фрапират, като се изпъчват със снимките му в ръце – ехей, колко сме остроумни, нали.

А Бойко, сякаш това е и чакал, цъфва веднага и започва да им раздава автографи.

Ако по-рано Станишев и компания бяха консултирани от някакви митологични еврейски опълченци, сега изглежда ги съветват от някакъв провинциален кръжок по художествена самодейност. При подобни инфантилни акции думите пък съвсем губят значението си, те дори нямат място в тази кръжочна дейност.Глухонеми чакат за автографи, така излиза. Ако продължават по този начин, утре ще попаднат в още по-унизителна ситуация, макар че аз трудно мога да си представя нещо по-нелепо от тази история. Какво още би могло да се случи?

В същото парламентарно представление имаше и една друга сценка – между министъра Трайков и депутата Георгиев. Тя пък показа колко всъщност са отегчени тия хора един от друг, от нас да не говорим.

Георгиев зададе един нормален въпрос и получи един също нормален, но за тази сграда, отговор: “Ще ви отговоря с едно изречение, за да съм сигурен, че ще ме разберете” – рече министърът. На Станишев ли говореше или на пловдивчани и всички други, които се интересуват от цените на електроенергията, не стана ясно. И си го получи също тъй деликатно от депутата. “Разбирам, че ви е неудобно да говорите за този проблем, понеже доскоро имахте отношения с EVN, бяхте участник в мениджърския им екип” – рече депутатът.

И тъй, в размяна на прозявки, мина и това питане. Празнословието е водещо и скоро Бойко ще започне да пише автографи по челата им.

Този стил се наложи през годините от безнаказаното пустословие в немалко телевизионни предавания. Там се роди той, под влажния поглед на тъй наречените водещи.

Трябва да има вече и един еврокомисар по езиковите въпроси.

Вече няма никакво значение какво се казва, дори обратното, поощрява се нищоговоренето, стига да е украсено с някоя и друга сочна ругатня и с нещо напълно фантазно, обаче тъкмо то е любимата храна на немалко водещи. Уважението към фактите отдавна изчезна, бъбри се преимуществено за незначителни неща, понякога само се бъбри. Сякаш е изчезнала връзката между мозъка и слуховия им апарат. Малко са хората, които са изключение от този стил, но и техните думи скоро няма да правят впечатление, ще изглеждат като някакъв анахронизъм. Щом като най-голямата партия се отказва от говоренето и преминава към просене на автографи.

Думата трябва да плющи като знаме – казваше един приятел. Представяте ли си – като знаме. А днес думите са някакви несретни софийски помияри, няма го вече и Найденов да се грижи за тях. Сега той се грижи за заменките. Както и да е.

Думата е може би най-ценното притежание на един журналист, но колцина съзнават това. Несвързаното ломотене, приповдигнато и дори екзалтирано, смила публичния език. Ти не уважаваш собствените си думи, та ще имаш чувствителност към човека отсреща. И като цяло днес в телевизията мнозина дават под наем лицата си с удивителна лекота, а това е по-лошо, отколкото да дават под наем задниците си.

Редките случаи на смислена реч веднага правят впечатление. В последната “Панорама” написаха едно писмо до Джон Ленън, автор Елин Рахнев, беше чудесен текст, колкото да ни напомни каква сеч над словото цари иначе навсякъде.

Много ме наскърби “Шоуто на Иван и Андрей” (7 октомври). СуперБианка е неудържима, когато трябва да открие проявленията на гротескното. Тя беше направила колоритен репортаж от профсъюзния протест същия ден – интересно беше да се види колко много циганки имало вече в КНСБ, вероятно престоят им във Франция е изиграл солидна роля за ориентирането им към профсъюзната кауза.

И изведнъж камерата се спря на един дребен човечец, сгушен в дъждобрана си под дъжда. “Вие защо сте тук?” – го попитаха. А сетне станахме свидетели на следния диалог:

Мъж:Ето един бригадир, който е строил тука половината магистрали на България (сочи го).

Бианка: Вие ли построихте България?

Дребният човечец:Аз, да. Лично. Бай Дамян се казвам. 46 моста.

Бианка:Ама премиерът знаете ли колко моста и магистрали е открил, а?

Бай Дамян: Защо не ме е поканил да прецениме, да приемаме, да ме ползва като акъл. Той е длъжен да ми се обади. Тодор Живков го правеше.

Бианка: А Бойко Борисов още не ти се е обадил?

Бай Дамян: Още не е дошъл. Чакам го.

Бианка: Айде, ще му дадеме телефона.

Бай Дамян:Чакам го!

(Пренасяме се в студиото на шоуто.)

Иван: Сега разбирам защо имаме толкова магистрали.

Андрей: Защото ги е строил един човек.

Иван: Те са построени от един бригадир и го видяхме. Аз на ваше място щях да се срамувам, че съм ги строил тия магистрали, но това си е мой проблем.

Андрей: Абе, стига бе, човекът, знаеш ли, сигурно е работил сам и…

Иван: Да, да, шегувам се.

Андрей: Сам е бил…

Иван: Сам е бил човекът, даже връщам си думите назад, господине, за сам човек сте се справили блестящо.

…

Това беше. Още ми е неудобно. И не мога да разбера къде е гледал Антон Стефанов, редакторът на шоуто, той познава този герой, писал е за него, защо не им е казал нещо на водещите.

Този човечец, свит под дъжда, е един велик строител, наистина е построил 46 моста (а не магистрали), беше свирепо недолюбван от партийните гаулайтери във Варна – типове, отдавна забравени от всички.

Но и бай Дамян искат да го потурчат, а той не се плашеше дори от Живков. Павел Васев, сегашният директор на Народния театър, иначе великолепен кинодокументалист, беше направил чудесен филм за него и стори всичко възможно, за да му осигури трибуна във “Всяка неделя”. Тогава така се правеше – беше въпрос на чест да откриеш читавия човек и да го наложиш пред публиката. Сега пък е престижно да се осере всичко свястно. Това е точната дума, не ми трябват напарфюмирани звуци.

Таткото на Андрейчо – Васил Арнаудов – беше голям майстор на певческото изкуство, беше един от най-знаменитите хорови диригенти в света. Е, добре, представих си следната въображаема сцена. Пак в една мрачна вечер бащата на Андрейчо, който отдавна не е между нас, е решил, че повече не може да се търпи гаврата с българската култура, излязъл е под дъжда и някой го подпитва: “Ехей, значи ти си имал най-добрия камерен хор в света и сам си го създал, така ли, хе-хе, е, затова са ни такива днес хоровете, защото един човек ги е създавал”, и пр.

Това са големи хора – и Васил Арнаудов, и бай Дамян – и е светотатство да се отнасят презрително към тях. Добре, забравете ги, щом ви бодат очите, но не ги унижавайте.

Андрей, трябва да направиш едно интервю с бай Дамян, за да видиш какъв тайфун ще влети в студиото ти. Или не, по-добре го направи под някой от гигантските мостове край Бебреш, за да видят всички с какъв човек си имате работа. Сега сте готови да си изпочупите краката, за да покажете откриването на всеки келяв мост, несравним с онова гигантско съоръжение.

Може да заведеш и Бойко под онзи мост, да вземе един автограф от бай Дамян.

А сетне в шоуто дойде ред на външния министър Николай Младенов – о-о-о, ето един човек, който бил постигнал всичко само на 38 години, така се изразиха водещите – както Желева, спомняте ли си, също бе постигнала всичко. Всичко? Всичко ли? И какво по-точно? И него можете да заведете под онзи мост.

В едно отношение интервюто с външния министър беше много ценно. Представиха го като отроче на активни борци срещу фашизма и капитализма, а се оказа, че това не е вярно. Удивих се, понеже не са много тия случаи. Обикновено на новите демократи маята им е тъмночервена. Младенов беше и военен министър, без да е ходил войник, както се твърдеше. Може би това е ключът към успеха днес. Тогава и афганистанската касапница лесно се превръща в наша кауза. Но когато не си поглеждал онези мостове отдолу, няма да се сетиш да питаш външния министър какво търсим там.

Между другото никой не се сети да пита и “водопада” Горбачов за днешната афганистанска афера, какво мисли той за нашето участие в нея. Е, руските политици успяват да театрализират дори пораженията си. Спомняте си как показно генерал Громов се изтегли от Афганистан – главнокомандващият, който последен напуска кланицата, храбро марширува по един мост, ах, ще се разплача.

Не е лошо да питате бай Дамян и за Горби – чий мост се оказа в края на краищата по-устойчив.

Изобщо човек трябва да внимава, всякакви хора може да срещне в една обикновена дъждовна вечер, докато се влачи край парламента.

Кеворк Кеворкян

В. Труд