Бойко Борисов – самотният бегач по пистата на властта

Към онзи връх на общественото доверие,
от който той вече 10 години внушава очаквания, че е достатъчно да си ярка и силна личност, за да владееш и управляваш процесите в една неовладяна действителност на неуправляема държава като балканска България. Премиерът Борисов има парадоксално присъствие на политическата ни сцена, защото е различен от всички министър-председатели в почти 21-годишната ни най-нова история и в същото време е техен събирателен образ.

Той застана начело на държавата
след продължително за нашите мащаби (10-годишно) присъствие във властта на Андрей Луканов и Иван Костов. Вкара в парламента мнозинство депутати само с личната си гаранция, превръщайки пропорционалния вот в мажоритарен, и то само за собствената си личност – като Симеон Сакскобургготски. Събра кабинет от неизвестни на обществото хора, обявени за експерти – като Любен Беров. Поляризира отношението към себе си по скалата „силно любен и силно мразен”- като Иван Костов.

Балансира на ръба на неприемливо
и може би нежелано партньорство – като Сергей Станишев. Сърдит е на всички управници преди него, а вероятно и след него – като Филип Димитров. И все пак внесе свой уникален щрих в родната политическа действителност, управлявайки за пръв път страната с правителство на малцинството. Обективността обаче изисква уточнението, че тази заслуга не е негова, а именно на партньорите му, които му позволиха да го направи, за да не повтарят трагикомичните врътки по съставянето на кабинет през 2005 г., които доведоха на власт печално известната тройна коалиция, а впоследствие – самия него и ГЕРБ.

Десетте години на Борисов
на различни нива във властта бяха белязани от най-изявеното му качество – засиления му индивидуализъм, съсредоточаващ всяко действие на групата хора около него в понятието „аз”. Всъщност точно това събуди симпатиите на хората, защото този „аз” не само предприемаше ходове, но поемаше и отговорност. Този „аз” превърна задкулисната и невидима до 2001 г. фигура на главния секретар на МВР в шумна публична личност, чиито стъпки обществото следеше денонощно по медиите.

Този болезнен „аз”,
оскърбен от пренебрежителното отношение на тройната коалиция, го изстреля от терена на любимите генералски салтанати на хлъзгавата територия на чистата политика. Този „аз” спечели на два пъти кметските избори в София и предизвика безпрецедентната война между управата на столицата и всички останали власти в държавата, която вече бившият му колега Лужков повтори със значително закъснение. Този „аз” създаде партията му заедно с парадокса всеки в нея да е негова сянка и ехо и припомни на теоретиците партийната максима от началото на миналия век, гласяща: „Когато кажем партията, разбираме Ленин, когато кажем Ленин, разбираме партията”.

Психолозите наричат това „силно его”,
начин, по който индивидът си взаимодейства с външния свят и реагира на вътрешните си сили. Но макар и много силно, егото на Борисов е твърде податливо на външни влияния. Вероятно заради изострения му индивидуализъм той очевидно трудно работи в екип и трудно намира баланса между различните интереси, без да залитне в едната или другата крайност. И преговорите със синдикатите и работодателите, които продължават безрезултатно вече година и четири месеца, както и всички отново парадоксално стартирали, но незапочнали реформи, са плод точно на тази податливост на премиера, който е готов да отстъпи от всяко свое решение, стига опонентът му да го убеди, че е по-прав.

Враговете обясняват това
със слабата му подготовка и лошото му познание за механизмите на властта, както и в липсата на визия за това накъде води държавата. Приятелите наричат поведението му диалогичност, която му позволява да е гъвкав в решенията си и да е в добри отношения с всички. А препатилите управленци знаят, че няма как да си съответен на всички и че това е най-сигурният начин да се скараш с всички.

Единственото видимо съответствие,
от което Борисов се вълнува, обаче са отношенията на хората у нас и на институциите в ЕС към него и управлението му. В течение на близо година и половина той успяваше да се харесва на едните, задоволявайки изтерзаното им чувство за справедливост, а на другите – демонстрирайки различност от предшествениците си и политическа воля да я отстоява с действия. Между другото, колкото и критики да предизвиква шеметната смяна на министри и помитане на депутати от ръководни постове, тези актове на Борисов също са от серията „въздаване на справедливост” по върховете, за която хората бленуваха не един мандат. За разлика от бодряшкото му цитиране на оценките на ЕС и всевъзможните международни агенции за управлението му, защото повишаването на кредитния рейтинг на България например няма как да се сложи в хладилника или да се мушне във фурната.

Пък и самият факт, че най-омразната личност в кабинета на Борисов е Симеон Дянков,
когото всички свързват със Световната банка, окончателно засилва подозренията на и без това мнителния българин за добрите намерения и обективността на оценките на такива институции.

Борисов обаче е встрастен във формулата „какво ще кажат чужденците” и причината за това не е само типично българският комплекс на тази тема, а мощната битка, която води с днешните си партньори от “Синята коалиция”, за да утвърди ГЕРБ в родната политика като дясна, сиреч модерна за България партия.

Влизането му в Европейската народна партия стана въпреки и дори напук на старата десница у нас и Борисов възприе това като заслужен жест, без да чува предупрежденията, че любовта на тези структури е по-нетрайна от мартенски сняг и има само една чисто меркантилна мерна единица – кой е силният на деня в дадена страна и колко евродепутати може да им даде. Бойко Борисов още се радва по детински на любовта на евродесните, както преди се радваха Иван Костов, Надежда Михайлова, Петър Стоянов и други знайни и незнайни бивши лидери на обществено доверие… Днес те не са обичани от тях и вече е ясно кого няма да обичат утре.

В България Борисов още е твърде далеч от тази опасност. Но това не е константно положение, защото колкото повече напредва мандатът му, толкова повече „ако” се появяват. Първо, ако се справи с кадровата си вакханалия. Макар да основа партията си преди 4 години, през които бавно и методично я изграждаше, кадровият му потенциал е повече от скромен, защото не си даде сметка, че необхванати в активен политически живот останаха само деквалифицирани реваншисти, чиято последна грижа е добруването на държавата.

Първата им грижа е ясна –
виж лобистките скандали. Експериментаторството в това отношение му играе поредица от лоши шеги, а последният скандал с родилата нелегално шефка на Фонд „Земеделие” Калина Илиева трябва да му увисне като тежка обеца на ухото. Както и министри като Божидар Димитров и Вежди Рашидов, сложени не заради управленчески качества, а напук на опонентите. Защото кадровата политика напук може да спука и най-стабилното управление.

Второ, ако престане да говори за себе си като за хан Аспарух,
от когото започва българската държава. Да отричаш дейността на всички преди теб е пагубно поведение, което съсипа СДС още при основаването му и явяването му на първите демократични избори у нас през 1990 г. и продължава да го разяжда до ден днешен. Никой няма право да задрасква живота на когото и да било. Пък и всеки психолог би обяснил, че високата публична самооценка е признак за подсъзнателно ниско самочувствие. Засега Борисов няма основание да страда от второто, така че е безсмислено да демонстрира първото. Затова и сръдните му на всяка забележка или критика изглеждат неуместно.

Той е създал усещането на уверен в себе си човек,
който не се плаши от трудностите. Но напоследък всеки следващ негов контакт с медиите разклаща този образ и убеждението, че Борисов е изключително опитен в това общуване. Оказа се, че не е и че всяка, дори и съвсем лека журналистическа провокация, може да го извади от обувките и да го качи на черешата, откъдето той започва да обижда, да хвърля оставки, да се въси и кара. Оказа се, че Борисов носи на много неща, но май не носи на бой. А боят във властта е много оздравителен процес и той трябва да е благодарен, че има кой да му дава такива мултивитамини за подсилване на имунната му управленска система.

Трето, ако престане да бъде сам.
Той беше сам, когато се появи с неприлично голата си глава, неприлично едрите си бицепси и неприлично небрежните си тишъртки и якета сред прилично окосмената и костюмирана маса от политици. И спечели сърцата на фризьорките и интереса на гражданите. Беше сам, когато отривисто, сопнато и ясно заговори на директен и дори уличен и диалектен език за проблемите в държавата на фона на блудкавата чорба от безвкусни и кухи словосъчетания, целящи да прикрият смисъла на реченото и стореното.

И спечели доверието на българите. Беше сам, когато поведе събраната си от кол и въже партия към европейското си признание и към властта у нас на фона на сговорните дружини от опоненти, които потрошиха камари пари, за да предотвратят възможността да управлява самостоятелно. Беше сам, когато състави правителството си, въпреки безпрецедентните призиви на президента Първанов в бившия ден за размисъл, че съвместното управление на ГЕРБ и БСП е естествено продължение на политиката у нас.

Но времето за самота на Борисов изтече.
Не само защото облече костюм, сложи вратовръзка, заговори като управленец и дори започна да учи английски. Т.е. не само защото заприлича на всички преди него. А защото отвори толкова фронтове, че няма как да се бие на всичките сам – и със синдикатите, и с работодателите, и с лекарите, и с учените, и дори с партньорите си. Бидейки сам, става все по-лесна плячка не само на заинтересовани от властта му лобисти сред своите, но и на незаинтересованите от нея врагове. Сам срещу всички политици преди него беше добра позиция за печелене на избори. Но сам срещу всички хора в страната е лоша позиция за управление.

Ако Борисов отказва помощ и партньорство,
защото се бои, че имиджът му на мачо ще пострада, трябва да знае, че това вече се случи. Няма мачо, който да казва, че е уморен в началото на битката. Това става, едва когато – раздърпан и насинен – се изправя като победител след последния кютек и вперва отегчен и безразличен поглед в нищото, както правят в екшъните.

А битката за България все още предстои и хората все още вярват,
че тя не е изгубена. Дори самотните мъжаги от „Великолепната седморка” станаха екип, за да спечелят битката на едни обезверени и измъчени хора и мъжествеността им не само не пострада от това, а победи. Сега Борисов е в точката на кипене – дали да победи самотата си и да спечели битката на хората или да победи хората и да си спечели самота завинаги. Но тогава тя няма да има база за сравнение и ще си е само негова дълбоко лична самота.

Защото пистата на самотния бегач на дълги разстояния, по която той тича вече 10-та година, ще е свършила.

Моментът е преломен.
И само някой злобар би наблюдавал развоя с дистанцирания интерес на скучаещ зрител. Защото днес не става дума нито за Борисов, нито за онези безименни и безлики негови сподвижници, които се виждат, ако той ги посочи, и изчезват, ако той ги изхвърли.

А става дума за страната, в която кой знае защо сме се родили…
и никой не знае защо все още живеем.

Ива Николова
www.blitz.bg