Обидата да бъдеш жив

В държава без конкуренция всичко се развива бавно – и идеите, и изкуството, и науката.

Бог се грижи за доброто у човек, но човекът, живеещ без конкуренция, предпочита да го управлява лошото. И когато го управляват лошо, се муси. И понеже не знае какво е конкуренция, диша си, без да му текне, че няма свой кантар за ценностите, че те не се продават на пазара за души, а се наследяват и възпитават.

Човекът, който се развива бавно, е сърдит и на Господ. Изобщо не му бил помагал – не му дарявал обилна храна и избрани напитки, не му доставял маркови дрехи и скъпи обуща.

Бавноразвиващото се общество отглежда бавноразвиващи се граждани – живуркащи живота си жители, лесно управляема машина за гласуване, сгъната в кьошето на кошарата сган.

Животът без конкуренция произвежда доморасли писатели-писарушки, поети-послушковци, ревящи срещу властта ректори, мъдри мутри, които знаят, че винаги след хаоса настъпва новият ред.

Сякаш утайките няма да са от същото качество, сякаш блатото може да се събуди изворче… 

Когато живата конкуренция е мъртва, и бизнесът не е никакъв бизнес, а  начин да се краде, съобразно законите – малцина произвеждат, всички  търгуват, малцина рискуват, мнозинството кротува и чака като чакал поредната мръвка от обществените поръчки.

По-бавноразвиващите се страни и народи са и по-бедни. В тях хората не могат да си организират държавност. А държавата без държавност денонощно работи срещу собствените си граждани, които са мрачно безпомощни спрямо други организирани общества и народи.

Ето защо около нас не виреят идеи, не се правят реформи, нямаме възможност за избор…

И ще доживеем живота си в обкръжението на оскърбени люде, за които е обидно да си жив.

Румен Леонидов

В. Живот и здраве