ПИСМО ДО …
Здравей…,
Пиша Ти “здравей”, не просто защото това е прието обръщение в епистоларния жанр, а защото наистина Ти желая здраве, дълъг живот и ново историческо бъдеще! За да има на кого да пиша…
Но да си направя ТРУД`а СЕГА, запазвайки СТАНДАРТ`а на предишните си писма, и в рамките на сегашните 24 ЧАСА да си дойда на ДУМА`та.
Съзнателно забавих писмото си с два дена.
Ако бях Ти го написал и изпратил на 1 ноември, щеше да Си помислиш, че Те предизвиквам. Един вид, заспал Си, като през средновековието, и аз се правя на народен будител, та да Те подтикна към възраждане…
Пазил ме Господ от такава мегаломания.
Ако бях Ти го написал и изпратил вчера, на 2 ноември, нямаше да ти остане време да го прочетеш, защото на този ден е родена една Твоя видна журналистка и тя си е извоювала правото да общува с Тебе с предимство през последните двадесет и кусур години…
Реших днес да Ти го напиша писмото и днес да Ти го изпратя, не защото на този ден, с участието и на горната журналистка е създаден през 1988 год. Клубът в подкрепа на гласността и преустройството, един вид да потвърдя причастността си към гласността… Не е това причината. Още повече, че видя и преустройството до къде Те докара…
Просто 3 ноември е Ден на българския художник – църковният празник на покровителя на българските художници, иконописци и реставратори – св. Пимен Зографски.
Ще кажеш, ама ти художник ли си?
Не, не съм художник, въпреки, че все шестици са ми писали в часовете по рисуване… Просто ми дойде идеята да опитам с думи да Ти нарисувам една днешна – трето-ноемврийска картина, сюрреалистична, със сенките от заник слънце на предишните дни и с искрящите тонове на бъдещите изгреви…
Панорама.
Центърът на София.
Почти обедно време на 3 ноември 2010год.
Сградите са прозрачни, все едно, че са направени от стъкло.
В ляво, по средата, в поза на египетски Сфинкс, един човек очаква (по заповед на Бога-Слънце) Първожрецът на Посветените да му връчи послание за липсващите проклети финикийски (исторически по-вярно е – лидийски, но кой го интересува точността в историята…) знаци, което да предаде на заповядалия му… Лицето му е напрегнато… Двусмислието му изразява желание за оттегляне, но не съвсем, не съвсем…
На горния етаж – ярко осветен силует на Бога-Слънце. От яркостта не могат да се доловят съвсем ясно терзанията и от миналото и най-вече от близкото бъдеще. Само се усещат…
Ярко осветеният силует е в поза на ослушващ се какво става по-надясно върху панорамното платно.
По-надолу върху крайно левия ъгъл, друг силует – в поза на “Мислителят” на Роден (не е ясно върху кое повече се е замислил – върху предстоящото на 11 ноември или на 13 ноември ?!), сякаш не е съвсем съсредоточен, и също се ослушва какво става по-надясно върху панорамното платно.
А там, пред стъклената сграда под купола на знанието, митингува група от нейните Посветени, начело с Първожрецът им. Един от Посветените, той и наместник на св. Пимен Зографски в момента, държи реч. От позата му се разбира, че е отчаян и сякаш пее за едного “Пътнико свиден…”, но без завръщане… Слушащото го с внимание множество също припява заедно с него, че България е само една, една, много са само управниците и.
Един от тези управници седи притеснен пак в център, долу, в ляво, зад историческата предкристална градинка и разглежда с лупа прозрачен самолетен билет, тип еднопосочен.
Пак в центъра, но леко в дясно от сградата с купола, в съседната сграда с известния лозунг, един човек с дяволско лице, нещо говори с ясна политическа воля и сочи ангелските си криле… Пред него са насядали избраните. А зад него – няколко двойно избрани. По лицата им са изразени различни чувства – от див “телешки” възторг, до пълна погнуса. Характерен за повечето лица, освен предишните две крайни състояния, е изразът на вродено или придобито двуличие…
Зад и над двойно избраните сияе златният купол на Първопрестолния Храм…
Само той не е от стъкло.
Сякаш напомня за едни милиони златни рубли платени за независимостта на Княжеството, че да стане не само Царство, но и во веки веков Господарство на Мамона…
Крайно в дясно – пак стъклен купол, а под него и пред него – два непрозрачни силуета на седящи достолепни мъже.
Ще кажеш, защо не са прозрачни, като всички неживи неща, освен златния купол, в картината ти са прозрачни?
Ами защото са живи! Оживяват ги душите на българските студенти. И вчерашни, и днешни, и утрешни.
Достойният човек не умира. Или по-точно и по-вярно, продължава да живее достойнството му…
Колко ли от другите на картината ще останат и в бъдеще непрозрачни? Като дори и сега, в днешната картина, като, че ли, вече са започнали да изсветляват изветрявайки…
С доброжелание!
Сава Севън