И ТАКА ЩЕ СИ УМРЕМ НА НЯКОЙ АСФАЛТ, АМА РОМАНТИЧНО, НЕ УРБУЛЕШКАТА, КАТО НЯКАКВИ ПРОСТАЦИ, ДА ЛЕГНЕМ И ДА УМРЕМ, НЕ – ЩЕ ПОЛЕГНЕМ, ПА ЩЕ ВДИГНЕМ ОЧИ. МЕРСИ И АМАН.

Днес ходих на протеста срещу онова чудо на чудесата, дето ше ни е прокурор, ако, дай Боже, нали, издържи на напрегнатата надпревара.

На протеста срещнах двама приятели, които от няколко години не живеят в България. Еее, оооо, колко се радвам да те видя, а у, сещате се, радост голяма, и после ми викат – ама кво става, бе, кво става тука? Викам, кво да става – НИЩО. Както си беше отпреди да емигрирате – не е мръднАло. Дет се вика, като Жеравна сме.

Цялата държава е една малка Жеравна.

Ето, прище ти се да се върнеш в бащиното огнище, стегне те сърцето за кьопоолу, софийска баница и кон с каруца, и, оп, вземеш си самолета, па се върнеш, отидеш в центъра и там вече малко поостарелите ти приятели все така седят посред лято, спират трамваите, викат ОС-ТАВ-КА, пудели и голдън ритрийвъри лежат по асфалта, носят се неостаряващи шлагери ВДИГНИИИИ ОЧИИИИ ВИЖ ТОЗИИИИИ СВЯЯЯЯТ, някой нещо говори на микрофона някъде из тарапаната и си викаш – абе този не говореше ли преди 20 години, аз ли съм луда, какво става??, после се чува УУУУ ОООО УУУ, и то ти стане мило, някакси носталгията се разлива в тялото ти, в душата ти, викаш си – е, квото и да става по тоя свят, и на Марс да почнем да ходим (не ние, де, ние само до Рударци), и колите да почнат да кацат по дърветата, и роботи да почнат да се женят и да се развеждат, и рибите да летят и да управляват безмоторни самолети, ние тук ще посветим два-три века, за да протестираме срещу мафиотите и дебилите, и така ще си умрем на някой асфалт, на някой площад, ама някакси романтично ще умрем, както сме и протестирали – не така, урбулешката, като някакви простаци, да легнем и да умрем, не – ще полегнем, па ще вдигнем очи, ще видим тоя свят, ще изкрякаме ОС-ТАВ-КА и след това учтиво ще умрем, има-няма 50 години след първия подобен протест, на който сме били в 11 клас.

А след това децата ни ще водят техните деца на артистична инсталация, наречена ПО ПЪТЯ НА ПРОТЕСТА, и ще им обясняват – е тука, на тоя площад, баба ти е викала ОС-ТАВ-КА ПЕДЕСЕ И ШЕСТ ГОДИНИ, а тук дядо ти е свирил с една свирка двайсет и пет години, а следващите двайсет и пет свирил с друга свирка, щото първата се счупила, толкова постоянен и настоятелен бил в исканията си!!, а отзад на артистичната инсталация, по един ненатрапчив, но решителен начин, ще звучи ВДИГНИ ОЧИИИ ВИЖ ТОЗИ СВЯЯЯЯТ, ЖИВОТЪТ ДНЕЕЕС ВЪРВИ НАПРЕЕЕД, А НЕ НАЗАААД, и децата на децата ни ще цъкат с език, и ще се чудят за кво са ги замъкнали да гледат тая тъпотия, и, ще се качат на летящите си чинии и ще идат на море на Марс, и, като цяло, фактът, че сме пукнали учтиво на асфалта, с все кучетата, свирките и добрите ни намерения, ще е всичко, което сме направили за тая клета държава.

Дето се вика – ще е тежко, но добре обмислено решение да не сме направили нищо повече.

Мерси и аман.

Красимира Хаджииванова