Фъргюсън. Усуквания

Очевидно е, че трябва по-внимателно да се използва думата “уникален”, когато се говори за телевизия – а не под път и над път да се накъдря там, където изобщо не й е мястото.

В телевизионния занаят много рядко може да се открие нещо наистина уникално. Да живее индигото, три пъти “ура”! Тия дни програмната шефка на горката БНТ смело съобщи, че там започвали нова рубрика, наричала се “Малки истории”. Нова е наистина, само дето между 2002 и 2005 година беше измежду най-любопитните рубрики на една прочута програма. Тия хора едно заглавие не могат да измислят, а пък ние искаме да знаят смисъла на думата “уникален”. Но в БНТ – ах, ненагледна моя – някои от шефовете сякаш минават през специална процедура на лоботомия, ако не са си увредени поначало. Имаше досега поне две такива каки.

Навремето Тончо Жечев, винаги когато казвахме за някого, че е талантлив, побутваше очилата си, втренчваше се в теб, и отсичаше: “Талантлив е само Господ!”

Читателите на “Труд” знаят кой е Тончо Жечев. За хората от телевизиите –

марш към чичко Гугъл, който все повече ми изглежда като чичко Тайсън, лек за всяко гърло и пр. Репортерите успяват да преглътнат всичко с негова помощ. Репортажът за феновете на Клаус Барби беше, вън от съмнение, добро хрумване. Но далеч не си струваше Ани Цолова да примира толкова по неговата “уникалност”. Уникални бяха и си останаха репортажите на германеца Гюнтер Валраф.

Нашите разследващи журналисти обаче са ученици по-скоро на фантазьора Юрген Рот, отколкото на Валраф.

Нямам предвид Стоян Георгиев (Би Ти Ви) и Теодор Насков (“168 часа”), те си свършиха отлично работата. Но не им стигнаха парите, за да отидат докрай. Трябваше наистина да връчат по един телефон “Верту” на двама-трима от парламентарните главанаци и тогава наистина можеше да се говори за закононарушения. Сега си оставаме в торфеното поле на българската политическа етика, за да се убедим за последен път, че такава просто няма.

Човек би си казал, че тези алчни инфантили не заслужават никаква защита. Но не е така. Разговорът с посланик Уорлик ни подсети за това. Ето как.

В “Тази сутрин” бяха много внимателни с Уорлик, сякаш е стъклена играчка. Обаче поне не му искаха ценни напътствия, както навремето от предшественика му Байърли.

Водещите си бяха сложили бели кадифени ръкавици и много въпроси останаха без отговор. Успехът на Асанж и неговият “Уикилийкс” бяха обяснени с бунта на една нещастна хомосексуална душа. Волен Сидеров сигурно се е зарадвал – едно от неговите обяснения за световния провал намери потвърждение. Но изискването да се събират биометрични данни за български политици, за което научихме от разобличенията на Асанж, никак не е безобидно. Това си е война с мирни средства. Струваше си да бъдат зададени поне още 20 въпроса около тази история. Но когато в едно интервю има четири или пет важни теми, обикновено не стигаш до края на нито една от тях.

Внимание беше отделено дори на онзи тиквеник от Гуантанамо, който наскоро приехме. Да приютиш терорист е все едно да ти дадат да съхраняваш незапечатана капсула с Полоний-210. Ах, колко красива бе смъртта на руския двоен агент Литвиненко. Това занимание бе обяснено с думите: “Ние имаме споделена отговорност за гарантиране на глобалната сигурност. Това не е някакъв пазар, където си обменяме услуги.”

Преведено това означава: “Трябва да си поделим ядовете, заплахите, атентатите.” Ще си ги поделим.

Да се върнем при шараните от нашия парламент.

През 1990 година доста общувах с чужди посланици и в много чести случаи бях озадачен от езика, който използваха за нашите политици, особено за новите. Наскоро Боян Захов цитира коментари на американски дипломати за водещите фигури на СДС. Доста от тези оценки съм ги чувал със собствените си уши. “Ваксаджии” и “Гладни момчета” са най-ласкавите. Тия коментари трябва да висят на видно място в българския парламент, за да си дадат сметка новите дупедавци какво се съчинява в момента за самите тях. И да махат по-кротко с ваксаджийските си четки. Така че, поне в това отношение, бъдещият самоубиец Асанж не ни изненадва кой знае с какво. Дипломацията е сцена на притворството, но зад кулисите й има много бруталност и цинизъм. Но днес дори официалното общуване е безкрайно грубо. Доскоро изглеждаше немислимо посланик на велика държава да бъде наречен “лъжец, треторазряден актьор и наркоман” (Румен Петков). А той от своя страна да твърди, че известен български политик е разследван за криминално престъпление, без да си направи труда да уточни подробностите. Впрочем, усукванията в този случай са напълно излишни, когато Асанж рови в срамните ти тайни – ако изобщо има какво конкретно да се каже. Питам се какво ще стане с това разследване и как ще приключи тази история. Отговорът е ясен, разбира се – с друго усукване. В крайна сметка и независимо от външната грубост, и този разговор, като много други, си е едно усукване – около истината. Петков нарече посланика “боклук”, с извинение. А той отвърна: “Не чувствам потребност да отговарям на господин Петков.”

Какво ли трябва да стане, за да открие някаква, каквато и да е, потребност в себе си посланикът?

Усукванията днес са основен инструмент на публичността. Но съчетани с тривиалното или направо баналното дърдорене идват в повече. Затова печели онзи, който говори ясно и по възможност ефектно. Сетихте се за Бойко. Обаче през седмицата и той показа някаква умора. Питаха го за фамозната бивша шефка на фонд “Земеделие”, а той заговори за атентата на комунистите в катедралата “Света Неделя”. Главата му не е била съвсем ясна, за да направи това умопомрачително сравнение.

Лекотата, с която от телевизионния екран се сервират зловещи обвинения, е шокираща. Още по-шокираща е наивността, с която те се разпространяват.

Сякаш водещите непрекъснато участват в някакъв експеримент на “фирма “Клаус Барби”. Казал някой нещо – е, и? Храбрата Цолова попита Стоян дали има доказателства, докато той разказваше историята си за телефони и шарани, по съвместителство депутати. Но вероятно и през ум не й минава да зададе този въпрос на екселенца и други подобни височайши ранобудници. Ако телевизионните предавания боравят с доказателства, скоро ще си останем единствено с футболните мачове.

Когато един американски съдия инструктира съдебните заседатели, той отделя най-много време за т.нар. основателно съмнение. В нашия занаят това е едно златно правило, което вече е безценно, в смисъл, че изобщо не съществува.

Как беше – придирчиви са към дреболиите, а хладни към важното. Гонят сянката вместо същността.

Усуквания. Костов прощавал на Бойко за репликата му за Живков. Бойко обаче не му прощавал за уроците, които Костов каканижел по политикономия.

Усуквания. Безразборно, неграмотно боравене с историческите факти. Понеже Бойко бил похвалил Живков, това означавало реабилитация и за Хитлер, който бил построил несравнимо повече. Идиотски сравнения на хора, които в усукванията си боравят както им падне с фактите. Живков би могъл да бъде само някакъв церемониалмайстор в ония години, не го виждам друг. Да урежда новогодишни тържества на Фюрера с млади германчета,на които любимото му куче Блонди пее вдъхновено.

И интереса към затворника от Гуантанамо е само едно усукване, ако не бъде съпроводено с настървено чоплене. Какво Гуантанамо – питайте посланика за 25-годишния студент от Пазарджик Станислав Павков, стана дума за него в предишната дописка. И тогава ще видите как се обезсмислят обтекаемите отговори – те са подходящи за Гуантанамо, но не и когато се сблъскаме с конкретен човек и жестокия му край. Ако сте толкова смели, поканете адвоката Хари Хараламбиев. Лесно е да се репчите оттук на кадафитата, далеч по-сложно е да нагазите в един ясен случай на безчестие.

Ами онази Мишел? Където и колкото да разровиш около нея, ще мирише все по-нетърпимо. Но се задоволяват отново с усуквания. Надуваха балона, а сега пак духачите търсят истината. Къде бяха очите ви преди три месеца? И този див нашенски номер да подкокоросат някой близък, най-често по-гламавият от двамата родители, да закове последните пирони в отрочето си. Навремето така използваха и майката на Стоичков. Сега майката на Мишел. Това си е чист канибализъм. И с какво усърдие обругават собствените си деца, това може да се случи само в България.

И какво продължават да се лигавят – има едно ясно и просто решение. Мишел да връща парите от държавната субсидия, адвокатите й от Министерството на културата да вървят да участват в новата й продукция, а нова делегация да отиде да се извинява в Италия.

80 души стигат.

Усукванията не вършат работа. Някои хора са готови да се смразят дори с Николай Волев и Георги Стоянов заради някаква Мишел – това пък е извечният грях на българския интелектуалец, разсърбян между завистта и ината.

Историята с онази “дама” е важна само в едно отношение. Тя е апотеоз на случайното в годините на прехода. Случайни хора – и случаен език, сякаш намерен нейде, в някаква студена мотриса, завинаги изоставена.

Само прочетете “интервюто” на тази постна женица в “Кориера дела Сера”, цитирано от “Монитор”, и поне за 24 часа ще загубите желание да си признавате, че сте българи. А кажат ли нещо относително ясно, извън усукванията, обезателно се провалят.

Цецка например си позволи да иска обяснение от ректора на Университета защо скандират студентите пред парламента. Проф. Илчев бе смаян, в погледа му имаше толкова обида, че можеше да срине парламента. Илчев е син на един забележителен историк – академик Илчо Димитров (ония да тръгват към Гугъл), който има своето място в българската историческа наука, като оставим всичко останало настрани, дори само заради това, че успя преди трийсетина години да осигури издаването и коментира дневника на Богдан Филов (към Гугъл). Цецка се кара на Ректора. Това е сценката на годината, може би: “Бихте ли пояснили защо свиркат тези млади хора?”

Същата дама укоряваше по Би Ти Ви балъците от експеримента “Клаус Барби”, сякаш и тя не е като тях. Аз така виждам срамната случка в тълпата от студенти – някой е излъгал Цецка, че и тя може да получи подарък от историята, като се весне пред проф. Илчев и му гъгне нещо си.

Стенограмата от лекарските пазарлъци в Горна Оряховица е потресаваща. Но в политическото ежедневие, във всевъзможните усуквания има не по-малко цинизъм и дивашка незаинтересованост от съдбата на обикновения човек. Ония бандити поне се глумят около шестмесечен труп.

Ами другите – които говорят по същия начин около бавно изстиващия труп на цял един народ?

Някъде в началото стана дума, че повечето репортери нямат никакъв проблем с преглъщането, каквато и субстанция да попадне в устната им кухина – протеини, дребни подаяния, преувеличения, неискреност, лъжи, лъжи, лъжи. Имаше поне двайсетина репортери край Цецка в онази сценка, и всички се направиха на глухонеми. А може би вече не схващат кое е неприлично и кое – просто глупаво. И какво търси Фъргюсън в тази компания? Това е сър Алекс, великият треньор на “Манчестър Юнайтед”.

Тия дни английската футболна федерация отново го глоби – този път с 65 хиляди паунда. През далечната вече 2004 година, в репортаж на Би Би Си, синът му бе обвинен в злоупотреби – неоснователно, както и досега смята Фъргюсън. И оттогава той отказва да се появява пред камерите на тази телевизия, независимо от санкциите. Ето това е чест, добре отлежала като 60-годишно уиски. Не като нашите мекушави баби, мъжки и женски, които забравят всичко и са готови да цъфнат в предаване, където току-що грозно са ги обругали.

И затова изглеждат още отсега като избелели кръпки върху времето.

Кеворок Кеворкян

В. Труд