1.Веселин Данов – Под смазващата сянка на великия род

Веселин Данов е уникално интересен човек. Познавам го от 18 години и със сигурност знам, че всички легенди, които се носят за него искрено го забавляват. Знам и още нещо – че същите тези легенди са далеч по-скучни от истинския му реален живот. Той е едно неповторимо съчетание от всичко онова, което носи класата и аристократизма на потеклото му, и абсолютната естественост и пъстрота на улицата. Влизайки в ролята на изповедник на “един грешник”, както нарича себе си, се убеждавам, че е взел от всичко по – малко – блестящата риторика на баща си, бохемството на чичо си, нюха да прави пари от въздуха от единия си прадядо, и от всичките накуп – коравия нрав на хаиза, който мрази предателите и за едната чест умира. Понякога е толкова откровен, че ми се иска да го прекъсна, но той ме спира с очи – какво ти пука, винаги съм казвал това, което мисля. И започваме:

Това наистина е историята на моя живот. Разбира се, с една много важна уговорка – за нещастие, все още не мога да кажа абсолютно всичко и може би най-интересните неща, защото има много живи хора, които бих засегнал, а има и хора, заради чиято памет пак не трябва да се говорят много работи, но ще се постарая да не премълчавам много. На обикновения читател, може би ще му е скучно в началото, но дори и най-интересния роман винаги започва отнякъде далеч, а не от последното убийство.

Може да има лек хаос в мислите ми, не съм ги подреждал и нищо от това, което правим не е режисирано, ти знаеш, че мразя сценариите. Ще започна от самото начало. Преди време, когато издавах вестник “167 часа Варна” и влизах в политиката реших, че трябва да кажа всичко за себе си – такъв, какъвто съм, а не такъв, какъвто бих се измислил. Тогава нарекох историята си “Изповедта на един грешник”. Защото въобще не смятам, че съм нещо повече от един грешник. Искам хората да знаят, че съм откровен с тях и не бих спестил нито една простотия, която съм извършил, защото само така бих ги накарал да ми повярват за всичко онова, което върша в момента. Всеки един от нас е трупал един живот зад гърба си и е преминал през стотици неща, които са го накарали да научи много уроци и понякога да промени гледните си точки. Аз не правя изключение.

Произхождам от един много велик род, което много пъти ми е тежало в живота. Разбира се, много пъти и ми е помагало, но в повечето случаи е било непосилна тежест, която нося на гърба си, защото човек, когато има такива предци му е много трудно да отговаря на изискванията, които хората, предявяват към него.

Прадядо ми идва от Велес, Македония, където е роден. След гоненията пристига и се заселва в Клисура. Много хора бъркат, че родът ми е от Пловдив. Нямаме нищо пловдивско. Прадядо ми Христо Груев Данов се заселва в Клисура и започва книгоиздаването. На негово име е и издателството, което създава през 1885 година – “Христо Г. Данов” в Пловдив. Сега, в днешно време има село, което се казва Христоданово, а в Клисура пък се честват неговите тържества. Той е бил и първият кмет на Пловдив. Известен е и с нещо, което също рядко се споменава –

именно той се е опълчил на Цар Фердинанд, относно щенията му за застрояването на дворци върху пловдивските тепетата.

Сега като разказвам си мисля и ми е много интересно кой днешен кмет би се опълчил на управляващите по времето на НДСВ, например, царят да си построи каквото иска, или пък на “цар” Иван Костов, или на “цар” Станишев, или на който и да е.

За това се иска дупе и характер.

Интересното за прадядо ми е, че той е бил човек, който е лежал в турските затвори заради разпространяването на литература, но не се е пречупил от това. Бил е човек с железен характер. Той основава,както казах издателството. В Пловдив и до днес имаме имоти, в църквата е гроба му, а до църквата е печатницата, която сме отстъпили на държавата до другата година за ползване като музей. Не мога да кажа, че държават полага особени грижи за музея – печатница, въпреки че все пак отпуснаха пари и я реставрираха, но мисля, че в бъдеще трябва да стане наша собственост.

Синът на прадядо ми се казва Веселин Христо Данов, каквото име нося и аз. Именно той мести дейността в София. Дядо ми е живял на “Славянска” 5 в столицата, където все още имаме имоти. Той е бил върл русофил.

Баща ми ми е разправяше, че в дома им на “Славянска” 5, са идвали немски офицери от Гестапо и Абвера на гости при дядо ми. Баща ми пък, който е бил абсолютен американофил през целия си живот си бил сложил на нощната лампа американското знаме, и тези хора, въпреки това никога не са казвали защо стои това знаме там, още повече, че сме били във война с Америка.

Дядо ми е бил представител и на фирмата “Мерцедес” за България, както и на фотоапаратите “Цайс”.

Вкъщи все още имам един уникат, който струва много пари в момента, марка “Тенакс” – били са произведени четири в света. Единият е бил на принц Кирил, другият на дядо ми, а с другите два не знам какво е станало. Интересното на този фотоапарат за онези години е, че е полуавтоматичен, механичен и прави квадратни снимки.

Много малко хора знаят, че баща ми имаше брат близнак, но не са еднояйчни близнаци. С няколко часа баща ми е по-възрастен от чичо ми. Бяха много различни не само външно, но и по характер. Чичо ми е бил абсолютен бохем, за разлика от баща ми. Чичо го е ударил на живот от самото начало. Тръгнал е по жени, не е учил, завършил е само гимназия и е разчитал единствено на парите на баща си. Даже е имало и една куриозна случка – един ден както обядвали, чичо ми се качил в мерцедеса на дядо ми и влязъл в къщата с колата, защото не можел да кара… Но дядо ми е бил много широко скроен човек, прощавал му е и го е обичал много, може би защото е бил “лошото” дете на рода.

Вкъщи господарката от времето на дядо ми си беше баба ми – майката на баща ми. Изключителна жена, както казват за такива характери “желязната лейди”. Благородничка, с изключителни познания за света, с перфектно владеене на френски, английски и руски езици, обиколила половин Европа, културна, интелигентна и в същото време всяваше желязна дисциплина вкъщи.

У дома се сядаше на вечеря в 20 часа и никой не смееше да седне в 20 часа и две минути на масата. Ако закъснееше и с минута, не ядеше.

Баща ми Христо Данов завършва право и отива на фронта като доброволец. Най-интересното при него е, че той е награден с два ордена за храброст – единият е български, а другият е от Червената армия за битката при Срацин. Бил е командир на батарея.

Когато става на власт идват комунистите, те избиват голяма част от офицерите. Баща ми тогава е бил на фронта. Викат го в една палатка и му казват – “Г-н поручик, войнишкият комитет ви осъжда на смърт, защото сте офицер”.

Баща ми е очаквал подобно развитие и вади една граната, и им казва – “Добре тогава, ще умираме заедно”.

И всичките “смели” войници обръщат палачинката – ама, вие сте наш любим офицер, недейте така… Сега, колко това е истина, колко е шега, дали са казали точно така, но баща ми остава жив. Впрочем, той не е членувал в нито една партия нито като млад, нито до края на живота си.

Аз му пазя още дневника от Срацин. Там пропушва. Аз съм като него и никога в живота си не съм запалил цигара. Там обаче баща ми остава гладен пет дни на един хълм и войника, с който са били заедно под кръстосан огън, имал цигари и му казал: “Запалете, г-н поручик, убива глада!”. Така той пропушва.

Майка ми е също от много интересно семейство. Нейният баща се казва Георги Славомиров. Този ми дядо беше един мъж два метра висок, здрав, як, тежък, с австрийска кръв, царски офицер, инженер по механика. Той е и един от малкото хора в света, и от няколкото българи, които са ходили при Хитлер във “Вълчата бърлога”. За това събитие е написал е книга, имам я и трябва да я издам.

Дядо ми е бил майор по това време и заедно с един генералите – шефове на българската армия заминават за “Вълчата бърлога” със самолет. “Вълчата бърлога” е била в Карпатите, а те отиват на среща с Хитлер, защото Хитлер ги вика, поради това, че обвинява българите, че не участват активно във войната против Съветския съюз и Югославия. На срещата Хитлер влиза и се развиква – вие какви сте, вие сте прадетели, нищо не правите за нас. Всички са били с наведени глави, никой не е смеел да му каже нищо, само дядо ми Георги Славомиров, понеже има австрийско потекло и знае перфектен немски, става и казва: “Извинявайте, но това не е така. Вие ни пращате, примерно, за нашите 70 -милиметрови гаубици, 80 -милиметрови снаряди”. Някой да не ме обвини, говоря произволно като параметри. И продължава дядо ми: “И това го правите не за друго, а защото се съмнявате в нашата лояност”.

Всичко живо замръзва. Генералът вика на дядо ми – ти луд ли си, това ще ни коства главите.

Хитлер става и напуска, и се връща след два часа. С влизането си къса пагоните на един от фелдмаршалите си и го праща на Източния фронт. Обръща се към дядо ми и му поднася най-великото отличие на Райха, това е великият кръст “Бял орел”.

Златен орден със златна звезда и бял орел, до преди десетина година беше вкъщи, извинява му се, и го награждава затова, че е казал истината. След това те се снимат пред “Вълчата бърлога” и се подписват всички на снимката. Тази снимка и “Май кампф” на Хитлер също с автограф, дядо ми, когато стават деветосептемврийските събития се уплашва, и ги изгаря.

Като се връщат пък Царят му подарява златни ръкавелни копчета, 21 карата с брилянти и рубини, те са и сега вкъщи, които той носеше в специални случаи. Да ги е слагал един –два пъти в живота си.

Интересното за този ми дядо е, че той е бил собственик и на фабрика “Верила”. След национализацията, той е бил толкова талантлив инженер, че комунистите го оставят като главен инженер на предприятието. След 9 септември той получи и над 30-40 ордена за изобретения. Изключителен човек. Разправя ли са ми хора, когато беше член на ИНРА, като се събирали, когато той е влизал, а всички там са инженери, самите те са казвали: “Влиза Инженера”. Нистина е бил гениален човек. Бил е много беден, нямал е пари за хартия, но е използвал амбалажна хартия за да прави чертежи и схеми на изобретенията си. И е завършил по-късно в Берлин,страхотен човек.

Не знам какво съм наследил от всичките тези хора, трудно ми е да кажа.

Аз се раждам на 2 юли 1953 година като единствено дете на майка ми и на баща ми. Чичо ми по това време, както казах се вихри като голям бохем. Той има няколко брака, но няма дете, не може да има деца. По това време къщата на “Славянска” вече е национализирана. И тук ще се върна малко назад, за да разкажа нещо много интересно – една неделя на дядо ми му звънят да отиде спешно в печатницата, защото нещо става. Той отива и заварва вътре Георги Димитров и Васил Коларов, които провеждат събрание на печатарските работници, но както казах, понеже той е бил пословичен русофил, ги пуска и не сигнализира полицията.

След 9 септември дядо ми го арестуват като престъпник на народа, просто защото е бил богат човек и това му е било престъплението. Явно обаче някой си е спомнил този епизод и го пускат от затвора. Когато излиза от затвора, той получава инфаркт и умира, защото този човек така и не е могъл да понесе това, че страната, която е боготворял – Русия е допринесла за това да му приберат всичко и така да се преобърне живота му.

Тогава баба ми, чичо ми и баща ми заживяват в Княжево. Там сме имали къща. Там съм се родил. Половината ни род е бил изселен из всички краища на България. Баба ми я спасява това, че тази желязна жена, която е била милионерка, е шиела страхотно и започва да шие на рускините, съпруги на руските военни, делегирани в София. Тогава е бил върл комунистически терор – стигало се е дотам, комунистите да идват вкъщи и да гледат какво готви баба ми. Аз я помня тази жена с напукани ръце как ходеше и цепеше дърва, носеше ги и палеше печката.

Чичо ми тогава, понеже е бил женен за жена, която не е могла да има деца от него, са се опитали да ме убият като малък. Както съм лежал в кошчето си на двора са хвърлили някакъв огромен камък, спасило ме е някакво чудо, не знам какво. После вървяха някакви сложи дела по случая.

Бях много болнаво дете. На три годишна възраст ме оперираха от апендисит, след което на пет години заболях от колит. Чакаха ме да умра.

На всеки 15 минути ходех по голяма нужда, кръв и слуз. Баба ми ме спаси тогава с билки и ме сложиха на една зверска диета – две години ядях само риба на скара, пилешки бульон, изкиснато сирене, препечени филийки. Никакви плодове и зеленчуци като постепеннно започнах да ям ябълка, белена и настъргана, и така се вдигнах на крака.

На 11 годишна възраст аз боготворях баща си. Той беше станал адвокат, но като неблагонадежден човек очакваше да го съкратят и изкара курсове по радиотехника за да работи и има занаят, за да издържа семейството си. Майка ми беше журналистка, работеше в сп. “Лада”. Баба ми, както казах, командваше къщата, а майката на майка ми също беше много здрава и както се казва “крива” жена. Те живееха пак в Княжево през 200 метра ни бяха къщите.

Тогава се стигна до конфликт между родителите ми и майка ми се изнесе, и отиде да живее при майка си.

На 11 години се събудих и чух, че майка ми и баща ми спореха затова при кого аз трябва да живея. Тогава за първи път пред мен се постави темата за развода им. Точно тогава аз пак се разболях много тежко от сърце и ме прибраха в болницата на “Руски паметник”, противоревматична болница. Изкарах две години лежащ там и във филиала на Горнобански път, след което бях частен ученик и вкъщи си лежах неподвижно като ми разрешаваха леки ставания от леглото.

Имах много тежко детство.

След като баща ми и майка ми се разведоха останах да живея при майка ми. Баща ми продадоха къщата в Княжево и се преместиха на ул. “Московска”, където и досега е апартамента на баща ми. Майка ми обаче ме прати три години при баща ми за да мога да уча при него в София 9, 10, и 11 клас и за да завърша 11 гимназия.

Бях добър ученик и завърших училище с много добър 5. През това време се увлякох по радиотехниката покрай баща ми и стигах дотам, че не излизах откъщи като денонощно работех и на 16 години вече имах две изобретения, публикувани в сп. “Радиотелевизия и радиолектроника”.

Бях много талантлив в тази сфера. Завърших и трябваше да кандидатствам. Пред мен стоеше дилемата дали да кандидатствам право.Ходех много често с баща ми на дела и се гордеех много, защото той беше брилянтен адвокат.

Но хобито ми надделя и направих, може би най-голямата грешка в живота си – кандидатствах МЕИ.

Приеха ме в София, в специалност, която не ми харесваше, и във Варна – “радиотехника и телевизия”, и аз предпочетох да дойда във Варна.

На 13 септември 1972 година кацнах със самолет във Варна.

Дойдох във Варна като едно много добро, възпитано и доста разглезено момче. Първата година като студент се чувствах много сложно, бях сменил града, чеше ми много трудно и се стигна дотам, че презаписах първата година, защото ме скъсаха на изпита по БКП.

В един прекрасен момент след първата година излязох с един мой пирятел, слязохме на плажа и там се запознах с някои от колоритните личности тогава на Варна. Това бяха Захари Шапката, Мето Фучеджиев – Боксьора. Това бяха гларусите на Варна. Беше ми безкрайно интересно с тях – аз бях едно галено момченце, те бяха печени мъже, на плажа се въртях около тях и спасителите, въпреки че бях скаран с плуването. Не бях и кой знае какъв спортист, през 1971 –ва тренирах в София специализаран ръкопашен бой с хватки от джудо, самбо, карате, но там пък ми счупиха лявото рамо.

Така ме хвана морския живот точно като гларус. Лятото по плажа с многото гаджета, тогава рускини, полякини и чехкини.

Сега, тук ще кажа нещо любопитно – когато се разболях от сърце едни от лекарствата, които ми даваха бяха хормони и заради това се развих много бързо и много рано, и на 13 години опитвах да правя секс, а първият ми беше 14 години. Вследствие на тези хормони обаче, за мен беше нормално да правя десет – единайсет акта на денонощие, което харесваше на доста от момичетата.

Имах бурна младост оттам натътък. Завърших МЕИ – Варна с много добър, което никой не очакваше, включително и аз.

През този период на живота ми се занимавах и с нещо друго – нумизматика и филателия. Тръгна оттам, че пак дядо ми имаше една огромна колекция от пощенски марки – сантими, русенски такси, голям лъв, малък лъв, това като ти ги казвам на теб нищо не ти говорят, но филателистите ще разберат. Имаше специални чужди серии, много ценни. И аз започнах да продавам и ми се услади, че изведнъж се оказах с много пари. Тогава навлязох и в нумизматиката. Тогава “върха на сладоледа” в София беше Желязко Колев Демирев – Имератора, който по-късно беше убит на вилата си в с. Мрамор, Ямболско.

Аз влязох в тези среди и клубовете им като най-обикновен търгаш.

Намирах монети, къде подарък, къде купувах и ги продавах по-скъпо.

Тогава босовете бяха Желязко Колев Демирев – Императора, Митко Бузата, Рижия, Славей от Хасково – един от най-добрите гравьори и в производството на фалшиви монети в България и в света, в момента много ценен навън. То вече не се занимава с фалшиви монети, а с копия и гравюри на скъпи предмети, за които милиардери му плащат да ги прави.

Тогава с Желязко Колев се запознах по един много интересен повод.

Един мой приятел в София ми се обади и ми каза: “Веско, знаеш ли, намерил съм едни монети”. Това още го помня, беше на 25 декември 1973 година, а дядото на моя приятел е бил незаконен син на Фердинанд. Това момче се казваше Георги и с него учехме от първи клас.

Намерил съм едни монети тука, струват ли нещо, ми се обади. И аз го питам, сечени ли, антични ли са. Не, казва, български, стари. А старите монети, 90 на сто са от сребро, и му викам – не ме интересуват. Но като че дявола ме накара да го попитам от коя тодина са и той ми казва – чакай, ще ти кажа – 1916 година. А от 1916 година монетите са изключително скъпи – те са от по 0,50 лв., 1 лв и 2лв. Монетите от 2 лева почти няма, поне не съм виждал оригинал, а от по 0,50 лв. тогава вървяха между 50 и 100 лева бройката, а от 150 до 300 лева вървеше левчето според качеството. Искам да ти кажа, че тогава заплатата на един българин беше 100 лева и един апартамент във Варна се продаваше за 7000 лева.

И аз подскочих. И го питам, какво им искаш, а той вика – абе, ако не е много, като идваш към София донеси ми едни хубави гримове от морето да подаря на гаджето си.

На другия ден отидох и купих едни гримове за 40 лева , много хубави и досега помня марката “Маргарет Астор”, качих се на самолета и отлетях за София.

И за мое удивление, този човек докара няколко фишека чисто нови, както са от банката монети от 1916 година. От този момент нататък аз станах богаташ.

Майка ми и баща ми бяха вкъщи, пак казвам те бяха разведени, но бяха много културни хора и в името на техния син запазваха добрите си отношени. Казах им – тези монети сега ще ги продам за няколко хиляди лева, а те се смеят – ти луд ли си, на кого ще ги продадеш.

Това наистина ми беше прощъпулника.

Имах една нумизматична книжка с телефони и адреси на нумизмати. Там имаше координатите и на един Веселин Янков, после станахме големи приятели. Обадих му се и му обявявам, че имам монети от 1916 година, той ме пита колко бройки, а аз му викам – фишеци, той ми отвърна – глупости и ми затвори телефона.

Аз пак му се обадих и му казах как се казвам, най-вероятно фамилията му подейства и попита къде живея. Казах му, че живея на “Московска” 37 и след два часа пристигна заедно с Желязко Колев Демирев – Императора.

Желязко Колев ахна като ги видя, изкара едно тесте с пари, такива пари дотогава не бях виждал, и ми ги даде.

Една част от тези пари дадох на майка ми и тя купи един етаж от къщата в Княжево, където се преместихме да живеем двамата с нея. И разбра, че синът и наистина разбира от търговия.

Така започнах с нумизматния си бизнес. Запознах се с една много интересна личност, която беше най-големия гравьор в България, който Людмила Живкова го беше накарала, и той беше изработил матрицата и вимпела, които трябваше да бъде изнесени в космоса със съветския спътник. Йордан Вълков се казва.

Този човек беше страхотен гравьор и работеше за една известна личност в България, която още е жива и не искам да я спомена, като по нейни поръчки правеха фалшиви монети. Какво направи този човек? Отива в Рилския манастир, където има единствения златен медальон от времето на Александър Македонски, пробит, обаче изключително ценен. Той влиза с тапията от Людмила Живкова, копира го на восък, след което правят матрица и отсичат от него два медальона, и ги продават по 300 000 щвейцарски франка тогава. Страхотни пари за това време.

Запознах се с Данчо Вълков, когато бяха скъсали с този човек, чието име не искам да спомена.

Данчо беше жив алкохолик, но страхотен майстор и по час-два на ден, когато беше трезвен ме учеше на матричарство и сме правили наистина уникати.

Така аз станах един от най-големите специалисти в България по фалшиви монети. И опитът ми беше безграничен.

Сега от години съм се отказал от нумизматиката, но навремето бях много добър. И изкарах много големи пари от това.

През това време във Варна го ударих на живот, но нямах кола. Запознах се с една балерина, много красиво момиче, която ходеше с една от емблематичните фигури на Варна, той е жив и здрав още – Ванко Мантата, който караше една жълто-оранжева “Опел Манта”. И като минеше Мантата, девойката се обръщаше, аз се пуках от яд и си казвах – някога трябва да имам пари и аз да си купя такава кола.

Това ми стана фиксидея, като комплекс, наред и с другият, който ме преследваше много време, че имам големи уши като баща ми. Затова и ходех с дълга коса като жена, тогава беше и модерно, но аз си прикривах ушите.

Записа: Веселина Томова

Следва продължение.