Белите конци на черноризците са червени
Беше година преди да ми хрумне ей така, без натиск да напусна Би Ти Ви ( както излезе от твърдението на телевизията, че доброволно съм напуснал работата си там, щом съм си подал сам заявлението на 9 октомври 2006 г.). По неизвестна за мен причина бях помолен на представям телевизията в журито на “Черноризец Храбър”, което разпределя порциите между медии и журналисти, заслужили честта да си ги получат от ръцете на Тошев и компания.
Защо точно мен са пратили? Не знам. Нямам отговор на такви въпроси, които ми задават и по повод на факта, че преди 10 ноември 1989 г. имам “изяви”, за които по тогавашните “стандарти” би трябвало да ме окошарят ( а някои от “окошарените” пък се оказаха по-късно лисугери в демократичния кокошарник ). Стават такива грешки ( те и Евтим Костадинов го пратиха уж като свой човек да отваря досиета в комисията, а той взе да говори за издирване на липсващи страници от досието на Първанов – “неблагодарник”!).
Знам обаче следната история за моето “историческо” място в прохождането на Би Ти Ви, която няколко пъти ми е разказвал самият тогавашен директор на медията Албърт Парсънс. Решението изобщо да бъда поканен на работа явно е било свързано с надеждата, че това ще “умилостиви” премиера Иван Костов. Подозирали го, че нещо ги подозира и ще им попречи да си получат лиценза ( колко е бил прав да ги подозира , след като истинският собственик Гергов се оказа подвластен на руското посолство, където през януари 2004 г. е изпратил подчинените си да се оправдават за едно промъкнало се интервю с беглец от Русия!). Отишъл ръководният екип новосформиращата се БиТиВи при Костов и като му казали, че Иво Инджев ще бъде шеф на публицистиката ( какъвто не се решиха да ме направят) и водещ на съответното предаване, Костов им казал одобрително: “Това е отличен избор”. И така им минал лицензът.
За да не се изтълкува превратно това, държа да кажа, че става дума за същия политик, с когото след остър спор за в. “Демокрация” се разделихме през юни 1995 г. и за поред път останах без работа, а след това , вече в качеството му на премиер, съм му отказал висок пост. Така че оценката му трябва да е била по принцип, а не защото съм “негов човек”. Иначе казано, изиграли са го с коза “Инджев”, както изиграха цяла България с коза “Мърдок”, изигран (неизвестно как- но най-вероятно по универсалния финикийски начин) за примамка. Така внушиха, че ставало дума за “американска телевизия” начело с американеца Парсънс, подставено лице на всемогъщия задкулисен ( и днес) медиен играч Красимир Гергов.
В резултат на това по една случайност( по някаква причина шефката ми Люба Ризова не можеше да присъства) бях допуснат да надникна в кухнята на далаверата “Черноризец храбър”. А там картинката е грозна като в месарски цех, където от копита и гранясало месо правят колбаси.
Журито, в състав повече от 50 избраници на “елита”: банкери, шоумени, като Слави Трифонов, главни редактори и социолози, като вездесъщият Андрей Райчев и обилно гарнирано с професори, академици, писатели от богатата хонорарна софра на в. “Труд”. Тази славна компания трябваше да определи номинациите по категории. Действието се развиваше в купения от “Мулгируп” хотел “България”.
От самото начало “тон за песен” даде самият идеолог, основен спонсор и председател на “Академията Черноризец Храбър”, главният редактор на “Труд” Тошо Тошев. Подмазвачите вече го бяха номинирали за голямата награда за цялостен принос към българската журналистка и той държеше да направи някои устни указания как точно да бъде избран за най-велик. За целта заплаши, че ако нямало достойна конкуренция, той нямало да се унижава да се състезава с когото да е. Прозвуча като предизвикателство на ученик от горните класове към първолаците някой да му излезе насреща. Така и стана- проформа бяха предложени няколко имена, но още същата вечер Тошев царствено обяви пред медиите, че се оттегля, защото не му били от категорията( историята е с продължение…).
Големият цирк се разигра на втория тур в деня на връчването на порциите “Черноризец Храбър”. Вече бях получил телефонно обаждане от в. “Стандарт” да гласувам за техния кандидат в категорията за публицистика Исак Гозес, за което щели да са ми благодарни ( той наистина си получи порцията и без моя глас).
Извън всякаква процедура в залата влетя едноличният собственик на цирка Тошо Тошев и размаха камшика на свършените факти: той се оттеглил, но предлага наградата от 10 000 лева да бъде дадена като стипендия на двама студенти по журналистика- т.е. да не се правят други предложения, понеже няма достоен кандидат. Мощно “ура” и “да живей нашият мъдър ръководител” разтресе мултигрупата от съгласни елитни гласопродаватели.
И тук вашият автор, като едно чуждо тяло, си показа магарията. Взе думата и попита дали не може да се чуе още едно мнение в полза на спазване са собствените правила на “академията” и да се направят още предложения. Макар само един участник (колегата Иван Бакалов) да ме подкрепи, все пак великодушно се прие провокативната идея да се спазват правилата. Появиха се няколко “обречени” номинации ( Иван Бакалов се сети за фотографа Иво Хаджимишев като величина от международен мащаб в професията). Но те изобщо не бяха подложени на гласуване, защото падна гилотината с приоритетното приемане на шефа наградата да бъде дадена на двама студенти.
Как бе обоснована обаче самата номинация на Тошо Тошев за голямата награда? Не един, а цели шест членове на журито пожелаха да се аргументират, защо ще гласуват само аз г-н Тошев и за никой друг: академик Антон Дончев, проф. Минчо Семов, проф. Марко Семов, Иван Гарелов и Николай Бареков (шестият ми се губи по памет) един през друг обясниха, че никой не е по заслужил за свободата на словото и че книгата на Тошев “Жан, Иван и лъжата” била класика, достойна да се изучава в училищата. Валяха суперлативи пред благосклонният поглед на самия Тошев ( който уж не биваше в този момент да е там по регламент – по собствените му думи). Тук магарията на вашия автор отново надделя. Не се стърпят и заявих нещо от рода, че на такова сталинистко събрания по хвалене на началника в живота си не съм присъствал. Директно им казах, че сценката е срамна- нито е “академично”, нито е достойно така безобразно да се хвали човека, от когото тук зависи толкова много и от когото хвалещите го получават хонорари. Тошев не издържа и изръмжа – какво съм бил имал против него. Предизвика ме да му кажа, че съм против подмазвачеството. Възцари се неловка тишина, но въпреки това указанията на Тошев бяха изпълнени.
В паузата се случи най-интересното. Някои от гласувалите “за”, но пропуснали да се унизят с речи за величието на Тошев, много ми се зарадваха ( във фоайето, извън полезрението на самия Тошев). Венелина Гочева ме разцелува(?!); Андрей Райчев развълнувано ми обясни колко много не ме харесва, но колко смело съм постъпил ( самият той беше събрал смелост да ми го каже след някоя и друга напитка в следобедния час); по-храбрият от него Карбовски ( една от провалените номинации за голямата награда) пред всички ме награди с “евала пич”; а Слави Трифонов се задоволи с мъжествено и мълчаливо потупване по рамото(ми), придружено с един от неговите театрални многозначителни погледи в стил “ от мен да мине, признавам те”.
Порциите бяха разпределени някъде зад кулисите ( Гочева май не беше доволна от квотата, която й се полагаше), а вечерта в националния телевизионен ефир цяла България гледаше за пореден път награждаването на каймака на журналистиката ни, изплувал на върха по този начин. А най-тъжното е, че сред наградените винаги има и добри журналисти, които биват употребявани по същия начин, по който надзираващият тази верига от манипулации президент Първанов включва в списъците си за награждаване достойни хора, за да прикрие срамотията да раздава държавни отличия на отрепки от неговото обкръжение.
Провокиран съм да свидетелствам поради лъжата, че днес в България бил избухнал някакъв медиен скандал ( тъкмо около собствеността на “Труд” и “24 часа”). Скандалът е много стар и много по-дълбок от факта, че хора с пари си разпределят порциите. Ако оставим настрана намесата на политически, корпоративни и дори чужди фактори ( като руското посолство), базата на този скандал е в слугинското поведение на самите журналисти. Нямам предвид награждаваните, а онази безмълвна пред началството маса, която е готова да разкъса служебно посочения външен враг, но скимуца приглушено за едната заплатка пред купичката, в която господарят им сипва месечната порция. Защото в редакциите конкурсът за “блюдолизец халтав” си тече от години на всекидневна основа, а наградите се връчват в касата на края на всеки месец. А че от личностите в журналистиката зависи страшно много е видно дори в “семейството” на ВАЦ – за разлика от всекидневниците в него, седмичникът “168 часа” се държа доста по-достойно в същия период, който описвам. И тъкмо изключенията от правилото, каквито все пак не са малко в българската журналистика, би трябвало някой ден да напишат правилата така, че медиите поне малко да заприлича на нещо по-различно от онова, което Ана Политковская описва в “Руски дневник” ( като еманация на руската политика): кочина, около която овластените се бутат със зурлите си.
Иво Инджев