Кое убива повече – радиацията или мълчанието?
Изследване на ООН отпреди 3 години отчете драстично нарастване на заболяванията от рак на щитовидната жлеза в Украйна и отвъд границата с Беларус, тъй като децата са пили мляко с високи нива на радиоактивен йод.
Само в района на Чернобил между 12-80 000 деца са с вродени деформации, а в по-широк периметър генетично са били увредени между 30-200 000. Това са резултатите от доклада на Международната организация „Лекари за предотвратяване на ядрена война”.
Изследванията показват, че близо 1 млн. души са починали в резултат на чернобилската радиация и различните ефекти върху здравето – като спонтанни аборти, вродени дефекти, ускорено остаряване, мозъчни увреждания, сърдечни, ендокринни и белодробни заболявания.
Трагедията за човечеството продължава с поколения. Но, пак казвам, може би мълчанието уби повече хора, отколкото фаталната човешка грешка в украинския град. Днес, четвърт век по-късно, руският ядрен експерт Владимир Кузнецов заяви пред Франс прес, че в Русия има още 11 ядрени реактора от типа на този в Чернобил. Според него те са свръхексплоатирани, на около 104%, от възможностите си, вместо да бъдат спрени, защото нови реактори почти не се строят, заявява руският учен.
Не искам никой да смята, че тези редове са елементарна антиядрена пропаганда. Кузнецов е член на експертния съвет към руския монополист „Росатом”, който се опитва, агресивно, на нас в България да ни продаде реактори. И тук идва на дневен ред въпросът, който поставя Кузнецов – защо за Русия не се строят нови реактори, а продължават да работят Чернобилските? Не научихме ли, 25 години по-късно, че мълчанието убива и то повече от всяка грешка и всички тънки сметки, които си правят политиците от едната или от другата страна.
Трагедията във Фокушима показва, че колкото и да е тежко положението солидарността и помощта на целия свят могат да бъдат на твоя страна. Дори в най-големия ужас. А мълчанието и задкулисните схеми винаги оставят един самотен дълъг списък с имена на хора, които някога са искали да бъдат щастливи.
Мария Капон