Капан за наивници в синьо
Малко вероятно е към това решение да са я тласнали светлите спомени от неочакваните обрати, които им донесе вътрешнопартийният вот през 1996 година. Тогава вотът излъчи почти неразпознаваемия, но впоследствие оказал се успешен кандидат за държавен глава – Петър Стоянов, на мястото на популярния действащ президент Желю Желев. Още по-малко вероятни са и афишираните през 1996-а, а и сега, тежнения към най-демократичната форма за определяне на кандидати, за каквато се представят вътрешните избори. Поне по две причини – каквито и да са тези избори, те все пак се провеждат в България. А страната е известна с изключително лошите си практики на този терен, и когото и да посочат десните избиратели за кандидат, изборът им се свежда до две личности, определени от значително по-тесен кръг хора.
И въпреки че ще се провеждат вътрешнопартийни избори,
избор няма да има
Тук причините също са две – всяка от партиите в Синята коалиция ще гласува за своя претендент. А който и да победи, той няма да сплоти редиците на СДС и ДСБ зад кандидатурата си, а по-скоро точно обратното – ще отслаби електоралното присъствие на старата десница на същинския вот за президент. Най-малкото, защото десният избирател си е такъв – като не харесва някого, не го харесва и толкова. Никаква партийна дисциплина и висши цели не могат да го заставят да даде гласа си за него, пък ако ще да е победил не на вътрешнопартийни, а на вселенски избори. И най-вече защото това сочи близката история в сходна ситуация – Петър Стоянов не повтори мандата си не само заради ДПС, което смени блендата на подкрепата си, но и заради отказа на много десни избиратели да гласуват за вече скарания със СДС кандидат.
С решението си да влязат в предварителни избори,
двете партии от Синята коалиция изпратиха изключително лоши послания към избирателите си
Стана ясно, че между тях няма съгласие за общи действия и още по-малко за общи принципи. Това си пролича от личностите, които издигнаха. Те са диаметрално противоположни и като политически биографии, и като партийно позициониране.
Ако Румен Христов е “старо куче” в политиката, сиреч представител на обруганото от кого ли не статукво, Светослав Малинов е типичен млад и старателно изграждан кадър на една партия. Ако за първия тутакси ще потекат реки от компромати, за втория трудно ще се намери какво да се каже. Ако зад Христов прозират дългите видими и невидими ръце на други партии, зад Малинов стои недвусмислената фигура на Иван Костов. А той за СДС отдавна вече не е нито бивш лидер, нито бивш премиер, а просто тежък и непреодолим комплекс.
Избирателите на Синята коалиция няма да решават кой от двамата претенденти ще ги представи по-добре на президентските избори, а ще водят
битка за надмощие в коалицията,
сведена до количествени показатели за правото на качествен контрол. Или, казано по-просто, който установи надмощие, да получи и последна дума. Подобна хипотеза може да бъде оборена само в един-единствен случай – ако СДС и ДСБ разиграят варианта Барак Обама – Хилъри Клинтън и така покажат на избирателите си, че не използват изборите за решаване на екзистенциални проблеми, а наистина се борят за възвръщане на влиянието и силата на старата десница. За подобен вариант обаче се изисква не само висока политическа култура, но и наистина чисти сметки пред избирателите.
Съмненията обаче остават. И не заради неврастенични подозрения в чистосърдечните помисли на двете партии, а заради поредица от случайности, които според древните водят към закономерност. СДС избра политика от национален мащаб Румен Христов пред далеч по-популярната Надежда Нейнски, която възвърна влиянието си в партията след успешна битка на европизборите и се утвърди като политик с международно влияние – основно изискване към бъдещия президенту на която и да било държава. В същия момент най-знаковата личност от ДПС след Ахмед Доган – Лютви Местан, даде две ясни заявки – че движението може да направи десен завой и може да подкрепи кандидат на първи тур в името на политики. И с
уговорката да е в коалиция. Но без да уточнява, че
коалиция зад президент е като обща софра в купето на влака
– щом спрат на гарата, всички си грабват торбичките и си хукват за вкъщи.
В тази суматоха се изясни и още нещо – че изборите няма да са вътрешнопартийни в онзи изчистен вид, в който се проведоха между Петър Стоянов и Желю Желев. Тогава гласуваха само членовете на СДС. Сега вотът ще е разширен, тоест всеки гражданин може да пусне бюлетина, независимо дали членува в друга партия или не. Включително и избирателите на ДПС. А справката от последните парламентарни избори сочи, че те са значително повече от гласувалите за Синята коалиция. Дори и най-яростните критици на световната конспирация не могат да не съзрат възможността хората на Доган да се включат в полза на човека, подозиран в близост с представители на тяхната партия. И да компенсират не само евентуалния отлив на гласове от привърженици на Надежда Нейнски, но и да стартират еманципирането на СДС от Иван Костов. Дали евродепутатката нямаше предвид точно това, когато заяви, че е играла в “уговорен мач”? Дали зад думите на Мартин Димитров, че е отказал да си поделят постовете с водача на ДСБ не се долавя признанието, че битката с него му е нужна като слънцето и въздуха за всеки утвърждаващ се лидер? И дали капанът за наивници на синия терен няма да щракне за последен път?
На повечето наблюдатели тези въпроси им звучат риторично. Вероятно така звучат и на повечето десни избиратели, защото такива вече са само хора с богат политически опит и с никакви илюзии. Останалите се разпиляха при царя и при ГЕРБ, откъдето с днешна дата вече нямат дори къде да отидат, иначе биха го направили веднага. Но едва ли някой от тях ще си спомни за старата си любов, освен ако не получи партийно поръчение от сегашната да наклони везните в определена посока, за да реализира някаква по-далечна цел. В тази хипотетична цел СДС става неизбежен фактор във властта с подкрепата на мъдрото ДПС и окастрения боабаб на ГЕРБ по пистата на националното спасение.
Напоследък да се правят прогнози за развитието на вече наченали политически процеси е безполезно занимание. Както казва политологът Огнян Минчев, това е
работа за специалисти по паранормални явления,
а не по политически науки. Но не е нужно да чуваш гласове от отвъдното, за да си наясно, че ако във вътрешнопартийните избори на Синята коалиция се намесят други фактори извън нейните гласоподаватели, на президентските избори тя ще изгуби последния си капитал – своите хора. Те са малко, но яростни и верни. И за разлика от онези, които все още нямат къде да се дянат след ГЕРБ, тези имат – по широките гъбени полета на пропилените надежди, че политиката не е капан за наивници, откъдето близо 2 милиона тъй и не се завърнаха при дясното.
Ива Николова