Сакология

(Между другото, не се закопчават и двете копчета на сакото, освен ако второто не е предназначено да закопчае ума ти.)

Веднага изникнаха в съзнанието ми образите на някои от най-покорните изпълнители на поръчки от годините на тъй наречения тоталитаризъм – мазно-мазно говорене, вежливо и лъжливо, впрочем и тогава не знаеха как да си закопчават саката. Никакво уважение към фактите, понеже уважението беше предназначено единствено към чорбаджиите/поръчителите.

Знаехме ги тия ратаи на соцпропагандата – в някакъв смисъл всички й бяха подчинени, но тези се стараеха най-много и им отиваше това старание, бяха направени от един калъп, беше ясно какво ще кажат още от първата сричка, с която започваха да гъгнат срещу империализма и пр. Нямаха никаква разлика с новите джуджета само една-единствена – че днешните никой не ги принуждава да ръсят глупости за Ирак, Афганистан или Либия. Ония дори не искаха да се харесат на господарите си – бяха наясно, че и те ги презират, че това е ролята им, такава роля има във всяка пропаганда, вричаш се на нея и толкова. Мога да спомена доста имена, обаче защо да нарушаваме съня на мъртъвците, макар че по-редно би било да кажем на мъртвородените.

Не съм се замислял в ония години много-много върху породата на тези персонажи, това ме отблъскваше и плашеше, а донейде ме изпълваше и със състрадание. Не беше приятно да се вречеш на подобна кауза, тъй поне си мислех, макар че повечето от тези типове живееха не толкова лошо, пътуваха с Живков, навестяваха “горещите точки” – Палестина и не знам къде си, и винаги чувахме главно гледната точка на главорези като онзи кретен Ясер Арафат. За мен политиката винаги е било поприще курвенско, обаче човек едва се сдържаше да не повърне, когато американците – американците! – издействаха на Арафат Нобелова награда за мир. За мир! – след като неговите зверове застреляха 69-годишния парализиран американец Леон Клингхофер и го изхвърлиха от кораба “Акиле Лауро” направо с инвалидната му количка. Колко други невинни хора бяха избити, не ми се говори.

Така си беше, някои хора се бяха врекли на онази идея, на онази кауза – и толкова. Не всички са били толкова късметлии да правят каквото си щат – казвам го на моите лични идиоти. И сетне цъфна демокрацията, и сетне бешеотворена люпилнята за нови демократи, и сетне, сетне, сетне.

Да се върнем към онова нещо за Чернобил. Някакъв отишъл и взел да разгръща стари вестници в Народната библиотека. И казва с апломб, понеже, както е известно, колкото по-малко знаеш, толкова с по-голям апломб дрънкаш: “Нито един вестник не се осмелява да каже на глас нещо, което е можело да спаси много хора днес.”

Хубаво. Да се върнем в наши дни, когато светлият източник на цялата истина вече е ясен – американската Би Ти Ви.

2003 г., навечерието на войната в Ирак. Какво ни казваха от Би Ти Ви? Споделяха ли с нас новите сака, незаразените от Чернобил, че в Ирак изобщо няма ядрени оръжия, че Буш е лъжец? Правеха ли опит да открият например Дейвид Кей – шефа на американските оръжейни инспектори, който отвратен напусна поста си, или неговия приемник Чарлз Дуелфер, според които в Ирак не само не бяха намерени оръжия за масово унищожаване, но дори нямаше и действаща програма за развитието им?

Не си спомням особено да се разтревожиха новите сака и когато се самоуби английският микробиолог Дейвид Кели, който настояваше, че кабинетът на Тони Блеър е подведен от американците за оръжейния потенциал на Саддам Хюсеин. Какво всъщност ни казваха по онова време новите сака от тази телевизия – могат спокойно да ни го припомнят сега, да излъчат отново собствените си разследвания за достоверността на сведенията за Ирак. Кой беше тогава техният Дейвид Кели?

Или се държаха като похлупени под саркофага на Чернобил?

28 април 2004 г., скандалът в иракския затвор “Абу Гариб”. И какво ни казаха саката? И кога го казаха всъщност? Глупав въпрос – доста след като самите американски власти съобщиха с половин уста за издевателствата.

Съвсем не е било моя работа, но още на 9 май излъчих специално интервю с бригадния генерал Марк Кимит, заместник-командир на военните операции в Ирак. Направих го със закъснение, но все пак го направих. Имах и още една причина. Две седмици преди това бях излъчил, чрез още по-немислим мост от свещения град Наджаф, интервю с шейх Кайс ал Хазали, говорителя на бунтовниците на Моктада ас Садр. Тогава парламентарната група на Иван Костов излезе със специална декларация – да бъда отлъчен от БНТ, за да не смущавам покоя на новите сака.

Впрочем тези дни Костов каза нещо стряскащо – трябвало да участваме “по-ангажирано” в Афганистан. Никой не му обърна внимание, вече не му обръщат особено внимание.

Но изреченото, и то тъкмо преди Великден, е много опасно – това е искане за още български трупове.

Саката и тяхната телевизия като цяло не си спомням да са дали думата на говорителя на Ас Садр – макар че са телевизия на всички гледни точки. Афганистан? Съчиненията пък за тази война днес са направо средношколско творчество, достойни за “Графоманско знаме”.

Дотук какво имаме – апологетика и лъжи – нежни, но лъжи. Е, добре, тия сака от Чернобил ли са били облъчени – или просто продължава онази тенденция отпреди 30 г.? По-скоро второто.

Хубаво е да си лягаш с всички гледни точки. Но когато Рупърт Мърдок – ах, този великан на свободното слово, този Паганини на всички гледни точки – попада в най-лайняния скандал във Великобритания, саката мълчат. Безсрамните репортери на Мърдок от “Нюз ъф дъ уърлд” са подслушвали мобилните телефони на принц Чарлз и синовете му заедно с тия на още хиляди известни личности, и то в продължение на години. Репутацията на пресата като цяло бе сварена в Мърдоковия казан на алчността и незачитането на човешкото достойнство. Отгоре на всичко лакомият Рупърт е притискал бившия премиер Гордън Браун да спре разследване на Скотланд ярд. После се оказа, че и самият Браун, изглежда, не е бил сигурен в своите телефони, дори възнамерявал да подаде съдебен иск и пр.

Подобни следи, за щастие малко, Мърдок остави след себе си и тук. Но дали неговата българска телевизия съобщи каквото и да е за този скандал, който се точи от години, дали направи дори най-беглия намек? Вятър. Пак Чернобил е виновен, изглежда.

Мълчат, защото отдавна подозирам, че новата журналистика е още по-позорна от онази, презряната, още по-страхлива, още по-несръчна в изпълнение на поръчките и пр.

Тя е некрофилска, обладава мъртвите и немощните и не смее да гъкне срещу по-силния. Там нямат място хора като Чомски или като Гор Видал – все герои на “Всяка неделя”, как си представяте в телевизията на зле закопчаните сака да се появи Чомски и да каже, че Америка се е превърнала в страна на злото? Как и кога ще стане това? Не казвам, че е прав, обезателно и напълно прав, но нали трябва да чуем и другата гледна точка. Но не – днешните догми са по-свирепи от предишните, днешното коварство още по-примитивно и пр.

Никой не бил съобщил нищо за Чернобил – казва го победоносно някакво сако и се усмихва. Сякаш то пък съобщава винаги и изцяло всичко.

Имаше все пак едно предаване, което каза нещичко. Джимо/Димитри Иванов без никаква помпозност съобщи във “Всяка неделя”, че според радио “Упсала” нещо става в Украйна. Днешните сака изобщо не могат да схванат какво означава този жест. Те дори и не могат да си представят колко дебел беше зидът, който ни обграждаше и изолираше. Как да научиш за Чернобил, по какъв начин, по дяволите? Освен ако случайно не доловиш някакъв глас от Швеция, който също не е сигурен, но поне изразява някакво предположение.

По-късно за Чернобил е писано толкова много, че е срамота то да се пренебрегва и инфантилизира. Срамота е също така едно днешно сако да иронизира саката от недалечнотоминало и да прехвърля комплексите си върху тя. Чернобил се случи през 1986 г., в апогея на Горбачов, когато Западът му целуваше задника, когато дори Маргарет Тачър смяташе, че той е нещо различно. Да, де, беше нещо различно, но за няколко месеца покри със саркофага на мълчанието истината за аварията в Чернобил – далеч преди самата централа да бъде покрита с оловен саркофаг. Както по-късно, в ерата на гласността, покри с мълчание и кланетата на арменци в Баку. В скоби, както днес саката покриха гадните думи на един български политик за арменския геноцид. “Каква е далаверата ни – рече този негодник, – за да го признаваме.”

Да, точно това е политиката – супермаркет за далавери, обслужван от някакви сака.

Горбачов си беше такъв – променяше витрината, вместо да разруши системата. Ние знаехме това и все пак се примирявахме, понеже другото пък беше съвсем лошо. Когато ми гостуваше, му показах една карикатура от “Шпигел” и той се смути, понеже не я беше виждал, а най-вероятно я бяха скрили неговите сака – беше изобразен като просяк. Една друга пък от “Щерн” представяше перестройката като тенекиена паница, съдържаща залък хляб, сърп и чук.

Много хора направиха предавания за Чернобил след 1989-а, без да претендират, че притежават лиценз за всички гледни точки. Чадърчетата, с които се пазели от радиоактивния дъжд комунистическите големци и за които беше споменато в онзи коментар на сакото, са едно нищо. Имаше и дело срещу един проф. Шиндеров, който беше принуден да излъже народа заедно с едно тогавашно сако – имам го този запис и тия дни ще го кача в сайта си. Лъгаха и Шиндеров, и Григор Стоичков – но лъжи ли бяха всъщност това или фрагменти от новото незнание, охотно продуцирано от гласността на Горбачов? Хората, включително и медиите, просто не знаеха, нямаше откъде и да научат. Точно като сега – трябва да се яви някакъв невзрачен тип с вид на педофил, да създаде Уикилийкс – сам ли? Кой всъщност му помага? – и саката започват да научават това-онова. Какво всъщност е по-различното днес? Нали и днес с някаква пипетка отмерват истината, с която да поръсят главите ви.

Кога днешните сака направиха каквото и да е за дивотиите в Гуантанамо? Кога научиха нещичко от истината? Когато им подхвърлиха поредната порция трохи, разбира се.

Пак тия дни гледах някакво обектче за оставката на Кастро – пак някакво сако редеше нищожности.

Сякаш и на български вече не са достъпни автори като Серж Рафи, Ален Амар или Игнасио Рамоне. Всичко се претака през едно сито, което не пропуска нищо друго освен баналности: произволни аналогии със съветската перестройка, дърварски нелепици за българския Указ 56, нерафиниран език и пр.

Най-дразнещото в днешните ретроспекции е тяхната повърхностност.

И една тънка злобна усмивчица, издаваща крайна неудовлетвореност, ги озарява. И някакво гласче просъсква нещо си, без да се опита да навлезе в дълбочина – просъсква срещу себеподобните си.

Нищо и никакво обектче, някакви си 120 секунди, а побира в себе си цялата повърхностност на днешната сакология, на днешните шивачи на кривата истина.

Карикатурата, за която споменах, е много подходяща и за днешните сака – и те като Горби протягат празната си тенекиена чиния за трохичка истина. Може да смените сърпа и чука със Статуята на свободата – обаче останалото е същото.

Кеворк Кеворкян

В. Труд