Скандална книга разтърсва писателските среди
"Книга на гениите" е съкровищница на глупостта, събрала най-крещящите алабализми в аналите на националната ни литература. Изданието е изградено от автентичните текстове на свръхнадарените плюс техните биографии, критически отзиви, спомени на съвременници, възторзи на почитатели.
"Книга на гениите" е колективно дело. Със свои анализи участват Радой Ралин, Иван Славов, Копринка Червенкова, Николай Аретов, Тодор Токин, Димитър Бежански.
"Книга на гениите" е със сертификат за достоверност. Няма лъжа, няма измама – всичко в тази книга е абсолютна истина. Това я прави една от най-смешните, но и най-тъжните книги в българската литература.
Изд. Изток -Запад
Росен Тахов
ЩО Е ГРАФОМАН И ЗАЩО ЛЕВЧЕВ НЕ Е ТАКЪВ
Думата е със старогръцки произход и е комбинация от γράφω – пиша + μανία – страст, безумие, лудост. Съществуват десетки дефиниции за графоманията, които казват истини, полуистини, а някои са абсолютно погрешни. Най-често се слага знак на равенство между графоманията и прекалената плодовитост. Ако е така, Лопе де Вега (1562 – 1635), автор на повече от 2000 пиеси, би трябвало да е графоманът на всички времена.
Многото писане не е задължителен белег за графомания. Нягул Семков, Славейко Трепетликов и Дончо Майсторски имат по една книга и въпреки това са класици на пустословието. Разбира се далеч повече са многотомниците като Михаил Гребенаров, Димитър Сливков, Стоян Ватралски, Любомир Бобевски, Ст. Ц. Даскалов. Тази категория творци вдъхновява Трендафил Акациев да напише "Монолог на книжния рафт":
Узряват плодовете ти активно,
отделят се от теб вегетативно…
Дори и да опишеш космонавта,
мисли за мен,
за мен –
за рафта!
Има обаче съществена разлика между многописците графомани и многописците халтураджии. Халтураджията знае, че пише глупости. Графоманът е убеден, че създава шедьоври.
Нашата литература е населена с плеяда от драскачи, които безжалостно натискат перото по чисто комерсиални съображения. Зад маската на псевдонима рицари на халтурата са Спас Икономов (М. Дориян), Яни Стойчев (Д-р Янс), Цанко Луканов (Дон Лучио), Георги Байкушев (Жорж Делагер), Тотю Тотев (Джек Оворбаг). Те произвеждат тъй наречените седмични романи – всяка седмица нов роман! Заглавия като излизат със смразяващия гриф Да не се чете нощно време! И пълнят портфейлите на писачите.
Халтураджиите не са графомани. Не е графоман и Иван Бурин (1912 – 1991), сътворил опуса "За борови трупи":
– Превозваме богатия товар
задружно – по бригади и на групи:
минавам тук за първия дървар,
докарвам дневно десет тона трупи.
В този случай мотивът на поета не е финансов, а конюнктурен. Творбата е писана през 1950 г. и следва сталинистката повеля да се възпява социалистическото строителство. Не са графомани и придворните поети, които лижеха задните части на Тодор Живков заради лична изгода. Като Лъчезар Еленков:
Вървеше Янко върху гърбицата на Витиня заледен,
а всъщност беше Тодор рожденото му име.
Здравейте, скъпи, двойни, от динамит по-силни имена!
Или Нино Николов:
И нека светлият единен комунизъм
да ни говори с ботевския глас,
че в бъдещето с подвизи се влиза.
И с хора, Тодор Живков, като вас!
Любомир Левчев също не е графоман, макар че изпод десницата му излиза фамозното "Сказание за бялата птица". Там е описано как селските труженици посрещат Людмила Живкова на Самуиловата крепост: "Мъже и жени хвърлиха мотиките и сечивата на плодородието и се затичаха през браздите нагоре по стръмните землени укрепления. Бяха много. Превзеха крепостта. Но горе се стъписаха и насядаха тихо в сянката на дърветата, за да не пречат на Людмила. Само я гледаха и нейният образ потъваше в душите им завинаги. А тя като че ли не ги забелязваше. Но щом свърши работата си със специалистите и ръководителите, обърна се изведнъж и сама отиде при тях – обикновените истински хора – и подхвана разговор, сърдечен и весел като майски дъжд."
Тук Левчев сменя лентата на пишещата машина, за да получи по-ясен отпечатък, и обобщава: "Не всеки може да говори с народа от върха на Самуиловата крепост. Людмила Живкова можеше.
Не са чистокръвни графомани и литературните наемници – автори, които пишат по заявка срещу заплащане. Класически пример е Фабриката за романи на Александър Дюма – баща (1802 – 1870). В нея задружният труд на бригада от таланти ражда около 250 четива. Доказано е, че наемникът Огюст Маке (1813 – 1888) създава най-доброто, излязло с името на Дюма.
Фабрика за романи работи и у нас в началото на 40-те години на ХХ век. Нашият Дюма се казва Стефан Брашнаров (1901 – 1966). Той изковава колективния псевдоним Е. Брин, под който пишат неколцина дарования плюс бъдещите класици Павел Вежинов (1914 – 1983) и Богомил Райнов (1919 – 2007). Фирмата Е. Брин попълва колекцията на споменатите седмични романи с над 200 заглавия.
Има случаи, когато наемникът първо създава творбата и след това я продава на събратята по перо. През 1901 г. Раздолчо Поета предлага на Иван Вазов ръкопис от 909 листа. Иска 400 лева. "Позволява ми след поправянето "правописанието и запетаите" да го напечатам под мое име и да печеля колкото ща от него", дава подробности за контракта Вазов. "Па и славата нека е ваша!", отсякъл на довиждане Раздолчо.
Цялата тази компания от Раздолчовци, Брашнаровци и Левчевци е наясно, че пустослови. Прави го от користни съображения. При графомана е коренно различно. Неговото перо не се движи от материалното. Графоманът реди думите поради неустоима вътрешна потребност за себедемонстрация чрез писменото слово. И вярва, че създава гениални творби. Тази вяра е бронирана здраво в гърдите и бронебойни патрони за нея няма открити! Няма открити!
Телевизионният ювенал Юлиан Вучков
На 15 май 2005 г.Юлиан Вучков се обяви за гений. Направи го от екрана на телевизията. "Аз – извиси глас той – имам двадесет и три книги, от които осем фундаментални!"
Дарвин, Маркс, Фройд, Айнщайн дишат прахта от маратонките на Вучков. Те остават в историята на световната мисъл с по едно, най-много две основополагащи съчинения. Нашият професор досега е написал осем.
Как се случва така, че тъкмо майка България е откърмила гения на гениите? Какви биогенетични, социално-икономически, обществено-политически и нравствено-етични фактори обуславят феноменът Вучков? Къде е тайната на неговата великолепна осморка?
Юлиан Димитров Вучков е роден през 1936 г. във Варна. Завършва гимназия в Хасково, театрознание във ВИТИЗ и постъпва на работа в Творческия дом на актьора. "Живот с голяма и с малка буква" (София, 1965) е първата му книга.
В нея Вучков прави социално-психологическа дисекция на тогавашната младеж. Семантично маркира положителното с голяма буква, а отрицателното с малка. Сочи героиката на трудовия делник и бурените по пътя на младите хора. Бичува снобизма, еснафщината, златната среда, настъпателната посредственост. Спори с моралните рецепти, вади наяве източниците на скуката. Въстава срещу егоизма и безотговорността. Под ударите му попадат
цигарите "Честърфийлд", кълченията на Елвис Пресли и упадъчни филми като "Една звезда пада от небето". За първи път у нас Вучков дефинира явлението културизъм. За първи път в света дава верен отговор на екзистенциалния въпрос Защо съществувам?
"Живот с голяма и с малка буква" е посрещната възторжено от критиката. "Талантлива публицистика", "Темпераментно и проникновено", "Началото обещава", "За комунистическата нравственост" са отзивите в печата. "Книгата на Юлиан Вучков е истински принос в бедната наша социологична и публицистична литература", обобщава Любен Георгиев.
Без съмнение първото Вучково съчинение е и неговият първи фундаментален труд. Авторът прави сериозна заявка за гениалност.
Нещата обаче не бива да се опростяват. Според самия Вучков свръхнадарените са сложно явление. "Те – сочи той – не биха разцъфтели, ако не са стимулирани и дори ако не са предизвиквани от епохата, ако не са решили поне един от нейните съдбовни въпроси." И Вучков обяснява своя случай: "Нашето поколение израсна непосредствено след 9 септември – в едно време на бурен революционен подем. Тогава нямаше място за интелигентско обмисляне и колебание. Това време се наричаше всенародно настъпление срещу остатъците от старото, за да възтържествува новото – пролетарската справедливост."
Епохата оплодява таланта на Юлиан Вучков като тълкувател на нравите и безкомпромисен изобличител на остатъчните пороци и недъзи. Ако търсим фундаменталното в творческото му дело, трябва да следваме тъкмо тази посока. Грешка е да се разсейваме с пристрастията му на театрал. В храма на Мелпомена Юлиан Вучков е ученик на Тодор Живков, който наистина е бил режисьор и актьор, но само на читалищна сцена.
През 1976 г. Вучков прави дълбок поклон пред своя наставник: "Ние, театралните творци – пише Вучков, – дължим най-сърдечна признателност и лично на първия секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет на НРБ др. Тодор Живков. Нас винаги ще ни стопля неговата активна обич към театралните дейци. В речи, беседи, срещи, приветствия, открити писма и посещения на нови спектакли той никога не забравя да изтъкне положителния театрален опит, да сподели своите напътствени съображения и да стимулира творческите усилия със своята щедро заявена радост от празниците на нашето театрално изкуство."
Голямото, значимото, уникалното при Юлиан Вучков не са сценичните анализи, а невероятната сетивност към проблемите на обществото, тяхното демаскиране и разработване на механизми за промяна към по-добро. Вучков изгражда ярък афористичен стил, наситен с дълбоки внушения. Думите му са точни като куршуми, режат със силата на меч. Мнозина преди Вучков са се мъчили над афоризма, но са ставали жертва на творческата немощ. Вучковата стилистика има само един аналог в човешката история – Децим Юний Ювенал.
"Дай на птицата небе, за да полети", казвали древните. Медиите широко отварят двери пред Юлиан Вучков. Неговата библиографска справка сочи хиляди изяви в печата. Издателствата дебнат кога ще сложи точка на поредния ръкопис. Чест за всеки е да грабне текста и първи да го поднесе на нетърпеливия читател. Партиздат използва предимството си, за да тиражира най-доброто. Оформя се великолепната осморка…
След "Живот с голяма и с малка буква" идат "Човешки нрави" (София, 1975), "Изборът в живота" (София, 1981), "Изкуството да живеем" (София, 1984). После са "Сезоните на възрастта или глад за обич" (София, 1988), "Капризите на живота" (София, 1995), "Загадките на любовта" (София, 1996). И най-сетне – "Човешкият свят или храна за душата" (София, 2003), дело на издателството на БАН.
Със своите книги Вучков винаги е "На предната линия".9 Там, където е нужен, където дългът го зове. Широко скроен, професорът посреща насъщните потреби на обществото. Сочи вредата от бензиновите пари, пропагандира предимствата на диетичното хранене, прогнозира разцветките на червилото, учи какъв да е половият живот на българския пенсионер.
Особено място във Вучковата поредица заема
Този сборник съдържа 2001 полета на мисълта, заведени под съответен номер и систематизирани в тематичен показалец. "Афоризмите, наблюденията и размислите от тази книга са номерирани, поради желанието ми да улесня читателите, като им предоставя възможността да се насочат към текстовете и според своите тематични интереси", обяснява авторът.10
Задната корица рекламира:
Юлиан Вучков – есеист и историк на драматургията, театъра и телевизията. Книгата му "КАПРИЗИТЕ НА ЖИВОТА" обхожда човешкия свят, като ни приобщава към много от начините да се съществува по-плодотворно и по-приятно. Тя е отворена поредица от афоризми, телеграфни портрети на човешки типове и свободни размишления във връзка с конкретни и най-разнообразни впечатления от опита на човечеството. В нея ще намерите редица отговори на своите първостепенни въпроси, като надникнете в своите взаимоотношения с околната среда, но и в себе си. Много страници навлизат в най-интересните моменти от поведението и от изживяванията на всеки от нас.
Изданието далеч не е само принос в мъдростта на вековете. Става дума за Втора библия, духовно помагало, което читателят носи със себе си за справки и съвети. Ако се почувстваш щастлив, но не си сигурен какво точно се е случило, показалецът те насочва към № 428: "Щастието – резултатът от прегръдката на действителността с фантазията". Ако усетиш милувка, № 1310 веднага те информира: "Нежността – летенето в себераздаването". Под № 1697 е разтълкувано "Обаянието – излъчване, но и дихание", а № 1831 разкрива що е "Душевна младост – летенето в търсенето".
Тези мозъчни продукти са родени в една рядко плодородна глава. През 2007 г. Петър Пъдарев изследва физиономията на Юлиан Вучков и потвърди, че професорът е свръхнадарен.
Г-н Пъдарев, електротехник от Севлиево, е автор на тест за измерване на таланта. Той разделя човешкото лице на "полета" и ги обръща в проценти. После вкарва информацията в компютър, който калкулира крайния резултат. Пъдарев е анализирал образите на десетки знаменити люде, за да разбере наистина ли са гении или славата им се дължи на натрупани митове.
За съжаление автентичният лик на Ювенал не е открит и Петър Пъдарев не може да направи сравнително изследване. Приликите обаче и така са очевадни. Ювенал изковава максимата "Хляб и зрелища". Юлиан сътворява крилата фраза "Гледам и не вярвам на ушите си". Римският оратор е автор на "Здрав дух в здраво тяло". Българският му колега пуска в обръщение "Нема лево, нема десно".
Разликата е в епохите – античната при Ювенал и електронната при Юлиан. Професорът познава силата на ефира. Има стотици радио и хиляди телевизионни участия. С малки изключения неговият харизматичен анфас не е слизал от екрана 40 години. Вучков стартира от единствения канал на БТ, за да стигне до днешното кабелно многообразие.
Той водеше рубриката "Храна за душата" в телевизия 7 дни. После се прехвърли в телевизия 2001 с "Ум робува, ум царува". Разширено и обогатено, това предаване прерасна в "Размисли и страсти" по телевизия СКАТ. През 2008 г. Вучков отиде в TV2 и преименува шоуто си на "Времена и нрави". Следващата година сключи договор с BBT. Сега е в Канал 3.
Ювенал се е изправял пред римските граждани, за да прочете сатирата си "В котилото на порока". Кога джобът на алчността е зейвал по-широко? Кога комарът е бил с по-голям размах? Кой в по-предишно време е издигал толкова вили? Кой от нашите деди е изяждал по седем гозби на обяд, бидейки самичък на трапезата си? Това са част от гневните въпроси на оратора.
Днес неговият телевизионен следовник сяда пред целокупния български народ, за да изнесе своята версия на "В котилото на порока". Кой докара пенсионерите до просешка тояга? Кой вдига вили и хотели? Кой се вози в мерцедесите? Кога ще се отървем от петте парламентарни партии?
В сюблимието на тази реторика очите на зрителите стават на телевизори. Те попиват всяка дума и жест на телевизионния Ювенал. Най-старателните си водят записки. После вдигат телефона и студиото се превръща в парламент. Народът пита, Вучков отговаря. Градусът се качва, кръвното се вдига, въздухът се нажежава до червено. Операторът носи чаши с вода.
Юлиан Вучков не е злобар. Неговият патос е "Патосът на сърдитата доброта". Вучков бичува, но и более за майка България. Търси корена на злото, но и цяр за раните. На 5 юни 2005 г. например водещият разви тезата за минералните извори като спасителни за отечеството. Национално богатство, което никой не каптира, изтича ей така – залудо… А може да превърне България в световна икономическа сила!
Огромната част от аудиторията е единодушна с Вучков, приветства го и заявява, че плътно стои зад идеите му. Само неколцина вдигат телефона да изразят различно мнение. На недисциплинираните професорът често задава въпроса: "Абе, аланкоолу, колко книги си написал ти, бе?!"15 Зрителят се свива, защото и да е написал нещо, е много далеч от Вучковия фундаментализъм.
Малцината дисиденти са платени солисти, които си преправят гласовете, за да изглеждат повече. Корумпираната класа плаща не само на отделни елементи да саботират "Времена и нрави". Тя финансира "Господари на ефира", за да се гаври с професора. Със същата цел налива пари и в "Шоуто на Слави".
"Камъни хвърлят по онова дърво, което дава плодове", казва поговорката. Плодородната глава на Юлиан Вучков не е изключение. Първото предаване той нарича "кикиморско и маймунско". За водещия на второто отсича: "Гнус ме е от Слави!" И добавя: "Рейтингът ми е по-голям от неговия, затова го е яд."16
Тече медийна война на нерви. Кой ще издържи? "Господари на ефира" или "Времена и нрави"? Слави Трифонов или Юлиан Вучков? Нервите на Вучков са здрави. В своята библия под № 1458 той е записал: "Доказателство за здрави нерви и за безукорно отстоявани принципи – безотказното, но и невъзмутимото сразяване на безотговорността, корупцията и насилието ту с убийствени думи, ту с наказателни мерки."
И още нещо – кой къде е в националната класация Великите българи. Макар че заслужаваше да влезе в челната десетка, през 2006 г. Юлиан Вучков не се добра и до стотицата. Слави Трифонов зае 27-ма позиция.