Долу Живков! Шегички на времето

Писал съм неведнъж за Миролюба Бенатова от Би Ти Ви. Тя е завършена журналистка – много стръвна, но и проницателна и чувствителна в същото време, отгоре на всичко е пишещ човек, което е рядкост сред телевизионното племе. Веднъж посветих цяла дописка на нейната чудесна книга за либийската афера.

Понякога съм я и критикувал, но това е неизбежно – тя е много продуктивна, ролята й в онази телевизия е голяма, а мелачката там е страшна. Отгоре на всичко на хора като нея им липсват достатъчно простори – и от време на време се спъват в дребнотемието на деня. Момичета като нея трябва да пътуват по света, да се срещат с интересни личности и пр.

И откъде цъфна това “Долу Тодор Живков!”

Ето как се разви историята.

Фролов, шефът на ГДБОП, хвърли голямата бомба тия дни. Без да се преструва и без да политиканства. На истинските професионалисти от МВР вече изглежда им е писнало да си служат с някакъв условен език,

поставен в устите им от политиците

И Фролов каза нещо, което милиони хора са научили на собствения си гръб през последните години.

Ето как протече диалогът между Фролов и Бенатова (оставил съм настрана неизбежните за един телевизионен разговор излишъци).

Фролов: Единственият начин да се оправят нещата е, ако се върнат отпреди 1989 година… Само тогава имаше ред и дисциплина по отношение на престъпността.

Бенатова: Тоест държавата да контролира престъпността.

Флоров: Не да контролира държавата, просто да няма престъпност…

Бенатова: Това е възможно само в тоталитарен режим.

Флоров: Във всеки режим има и положителни, и отрицателни страни. При тоталитарния режим това е положителното, че едно време аз не съм си заключвал на село къщата, седеше отворена. На баща ми колата седеше отворена, а сега.

Бенатова: Ама можеше ли да кажеш тогава “Долу Тодор Живков!”? Не.

Флоров: Е, не.

…

Можеше ли да кажеш “Долу Тодор Живков!”? По дяволите, това ли е най-важното – това ли остана от всичко, от всичките ни надежди.

А по-неприятното е, че днес вече не е много удобно да го кажеш това “Долу!” – дотам я докараха идиотите на прехода.

Казаното от Мира е по-скоро някакъв лапсус – думи, казани по инерция. Но това е от онези грешки, които отприщват много въпроси, дават път на различни размишления.

Обикновените хора незабавно са разбрали Фролов, а безпристрастните ще го адмирират заради чувството му за реалност. Останалите нека да продължават да гризат цървулите на миналото – това е доходно препитание все още.

…

Ден преди това – това са шегичките на времето, те все надничат отнякъде – имаше репортаж за “ренесанса” на доброволните “дружинки”. Това са онези опълчения, които хората са принудени да създават по места, за да оцелеят от набезите на башибозукското Време.

Как се гавреха някои и с ДОТ – доброволните отряди на трудещите си, и пак опряха до тях! Само дето сега няма трудещи се – а бъркоч от балкански юпита и отчаяна рая.

Знаменателен бе репортажът за замърсения с фекалии “Попския” плаж в Царево. Картината е отблъскваща, обаче един човечец упорства: “Влизам гьотора. Амчи как, аз съм дошъл от Казанлък чак дотука и да не се окъпя. Ама викам – късмет, ако оцелея. Щото коремът ми е кат дизел, всичко понася.”

Ако не го уцели лайното, ще оцелее.

Добър ден, Европа.

…

“Гьотора” е много подходяща европейска дума – означава “без да му мислиш много”, може и да опише сакралните български действия “юруш на маслините”, “по пет на нож”, “грабвайте телата” и пр.

…

Виктория Петрова и Кристина Владимирова, примерно, дори току-що да са излезли от казан с айрян (Виктория се навърташе около един в поредния си репортаж), пак ще изглеждат добре. Мнозина други обаче трябва да се сражават за външния си вид.

Сетих се за това, докато гледах репортажа на иначе способната Румяна Стоилкова за треската за злато. Но дори и диаманти да представяш, преди това трябва да се срешеш.

Виктория наистина се навърташе в един цех за айрян. Накрая попита някаква специалистка дали се спазват стандартите и тя отвърна: “Ама, то така трябва да има стандарти за всичко.” Откъде-накъде!

Това е същата философия –

ако не те уцели, ще оцелееш

…

Веднъж, в разгара на най-ожесточените битки през 1990 година, пред телевизията ме спря М. и рече: “Трябва да се подстрижеш. Замязал си с тия коси на Гогол!”

Намерих време да погледна записите на емисиите – о, ужас! – и оттогава крия образа си от архивите от ония години – слагам черни бланкове.

Отдаваш се на каузата, обаче не е лошо от време на време да навестяваш и фризьора си.

…

Понеже стана дума за злато: показаха ни един либийски мародер, току-що отмъкнал “златната” фуражка на Кадафи и други ценности. И той рече: “Щастлив съм за либийския народ!”

Мародерите и щастието.

Той отдавна е уцелен от лайното.

Докато сме в Либия, две думи и за един репортаж на Си Ен Ен за жените журналистки от бойната линия, който бе представен от нашата Ралица Василева. Финалът му бе поразителен – в смисъл толкова банален, че може да вкисне и прясно мляко: “Нужна е смелост и кураж, за да бъдеш журналист на бойното поле. Независимо дали си мъж или жена.”

Прозвуча като пропаганден съветски клип от времето на Втората световна война. И несъмнено ще повдигне самочувствието на нашите репортери.

…

Да извикаш днес “Долу Бойко!” е най-лесното нещо. Дори е безинтересно и примитивно. Това ли означава свободата?

Дивотиите, които пишат за него, минават всякаква мярка – някакъв социолог, изглежда е гладен, го нарече “човек с душа на престъпник”.

Негови колеги пък го ослюнчват по друг начин – с пируети на

схванати от артрит застарели балерини

които са също тъй обидни.

…

Имаше ли кой да каже “Долу Тодор Живков!”?

И да, и не.

“Всяка неделя”, например, беше предаване на живо, който искаше – можеше да дойде или да използва, че е поканен по някакъв повод, и да го измънка въпросното “долу”.

Казвам това особено на новите демократи, които стават все по-отвратителни в претенциите си. Някой, от някоя смотана кантора, можеше да ми предложи някаква адвокатска история – и сетне: “Долу!”

Обаче никой не поиска и не посмя, понеже на повечето днешни храбреци просто не им и минаваше през ума.

И да, имаше хора, които го правеха по някакъв начин – с книгите си, с филмите си, с терзанията си, които не им даваха мира. Не се занимаваха с узурпатора директно, но иначе човъркаха по малко от тук-оттам фундамента му.

А някои го правеха и по-директно. Както вървят нещата, новите поколения ще решат, че големи демократи са били онези, които сега – 22 години след промяната, важно-важно говорят срещу соца и Живков, а те все са бивши партийни секретари, партийни членове или изтърсаци от котилото на червената номенклатура. Ех, какви антикомунисти са, нали.

Обаче Радой и Димовски посегнаха съвсем недвусмислено на образа на узурпатора – с онази фамозна карикатура с подписа на Живков. Но те не се правеха на герои – веднага изглежда разбраха, че има само едно нещо по-отвратително от подмазвачите и това са пресилените герои. Дори веднага след 1989 година, когато за първи път разказахме истинската история на това прегрешение, Радой пак не беше съвсем ясен.

Колко ме е яд понякога, че днес го няма, за да дойде и да запуши устата на негодниците, които скимтят измислиците си.

Тия дни търсех нещо из книгите си и попаднах на един несъмнено ценен сборник с кратки очерци за 1000 души, допринесли за славата на България. Почти всички напълно заслужено са попаднали там. Но Радой го няма, също и Блага, а и немалко други. В замяна на това са приютени неколцина лъскави родоотстъпници.

Няма го и страдалецът Илия Минев – а той трябва да бъде изобразен на паметника на българския антикомунизъм, който, разбира се, никога няма да бъде построен. Ние събаряме паметници, ние не строим паметници. Освен това, никога не сме се гордели със страданията си, които всъщност са единственото нещо, което ни извисява. Дори вече нямаме сетива за това.

Например, и Димитър Инкьов е в тази книга – понеже говореше някакви дърварщини от безопасното студио на “Свободна Европа” и понеже бил автор на детски книжки – но там не е и Николай Хайтов. Филмът на Методи Андонов “Козият рог” по негов сценарий не бе повод за по-малка гордост по света от някакъв щангист, примерно. Има и хора, които се занимават главно да си лъскат собствения въображаем паметник, лъскачи на собственото си его, но квартируват там.

…

Нова телевизия има всичко: опаковка – може би най-добрата, отлични новини, филми и пр. Но няма програмиране – и някак не успява да защити собствения си продукт по подходящ начин, нещо повече – дори понякога го компрометира предварително.

Един дребен пример – рекламата за новото им музикално шоу “Екс Фактор”. В един от клиповете се казва, че цигуларят Васко Василев “е най-успелият българин в света”.

Харесвам много Васко, извън всичко друго и заради неговата чисто човешка естественост и виталност, непомрачени или погребани досега от несъмнения му талант, както обикновено се случва. Обаче да отключиш враждебните инстинкти на публиката към него по този начин? И то заради рекламата на някаква игра. Той не заслужава подобно отношение.

…

През седмицата Красимир Маринов-Големият Маргин поиска и получи право на отговор от “24 часа”.

Политиците се ругаят като каруцари, но за тях правото на отговор е празно занимание. Как да не ги обичаш.

…

Телевизионните рейтинги за месец юли, три месеца преди изборите, представят пълното фиаско на публицистиката, те са свидетелство за катастрофата на сериозната журналистика.

…

Абсолютният ми фаворит на седмицата е документалната драма “Животът на Стюарт” по HBO, едва сега успях да я видя една нощ и тя се превърна в щастлива. Намирайте време за тези канали, те ще бъдат утешението ви. Това е филм, за който дори не ти се ще да говориш, могъщата му сила те покорява за дълго време и те оставя безмълвен. И след като го е гледал, обикновеният зрител вероятно се чувства унизен, че е губил време за телевизионния ширпотреб.

Кеворк Кеворкян

В. Труд