Лигавене с Росен.Докато четеш Малро

Свикнахме да разговарят дори с истинските знаменитости – доколкото все още са останали и доколкото се сещат за тях – бездушно, вяло и тъпанарски, така както биха разговаряли с някоя фолк цица. Всъщност на новата "вълна" водещи в телевизиите, с малки изключения, почти нищо друго освен тия цици не им е интересно, и обяснението е много просто – няма нужда да се напрягаш, визуално вече си осигурил вниманието на несретната публика, един поглед отгоре надолу и темите вече са ясни:

"О, какво промени д-р Фенчев в лявата ти диня нещо ми се вижда сякаш гледа по към "Позитано", ами нослето ти, о, Боже, колко е сладинко, просто ми иде да го схрускам!"

Около схрускването обичайно се въртят тия интервюта – схрускването на глупости имам предвид. Отдавна преобладаващата част от телевизионните разговори са се превърнали в постоянно функциониращото Ватерло на този жанр, а пък знаменити със своята незначителност хорица трайно са се разположили там. Човекът, който е претоварен с биография, се избягва като чумав, той носи само неприятности – трябва да знаеш поне нещичко за него, д-р Фенчев не може да ти помогне по никакъв начин, трябва да ровиш в славното му минало, да проумееш превратностите на кариерата му и пр. неудобства.

Между другото, поне у нас, д-р Фенчев и колегите му са още едно от доказателствата за това в какви вятърничави времена живеем. Пластична хирургия винаги е имало, обаче до промените големите звезди на публичността никога не са прибягвали до услугите й. Други бяха оръжията им в ония години, силиконът беше нещо непознато, дори във валутните магазини на Кореком липсваше. Е, понякога от високите етажи на партийната номенклатура побутваха някоя и друга театрална хубавица, но дали случайно или нарочно го правеха доста несръчно, колкото всички да научат и да й се хилят зад гърба. Някои прочути по-късно имена така започнаха кариерата си, и това беше тяхната прокоба, години им трябваха, за да се измъкнат от мрачната сянка на височайшото покровителство – и тогава публиката с почуда откриваше, че и те имат талантец и напразно са се поддали на изкушението да успеят набързо.

Онова изкушение, което е пратило в миманса не един и двама.

Сетне обаче настъпи ерата на д-р Фенчевци. И колкото повече работа имаха те, толкова повече телевизионните разговори кръжаха около повърхностното, интересът към епидермалното стана тяхната същност, в доста случаи водещите сякаш запознаваха скромните си особи със знаменитостите, сглупили да седнат срещу тях – вместо да извайват с тънък златарски резец техния велик образ.

Веднъж, по времето на третата "Всяка неделя", разговарях с актрисите близначки Казакови. Преди да ни включат в ефир, те ме гледаха изпитателно и малко изплашено, и тъкмо се чудех какво става, и едното момиче рече: "Какви неща са се случвали в това студио, вие сте разговаряли с Невена Коканова, а пък сега ние седим срещу вас!"

Веднага разбрах, че това са много талантливи актриси, и така се оказа през годините. Да те движи споменът за Коканова е велико усещане. Доста по-велико от спомена за четката баданарка на д-р Фенчев, която отгоре-отгоре замазва селските пукнатини по лицето ти, обаче никак не е в състояние да поизглади душичката ти – и тя си остава вечно неприветна, като образа на дама, чийто грим се е разтекъл след грозна свада с времето.

Отдавна не съм виждал толкова качествен разговор като този наскоро на Валерия Велева с Рангел Вълчанов.

Рангел винаги е бил извънредно благодатен събеседник – навремето той гостуваше на Слави, гледа го към половин минута, сетне стана на крака и сам си изнесе цялото шоу, а пък моят приятел само се смееше неудържимо, и беше доста естествен за разлика от друг път. Аз нямах този късмет в по-раншните години на предаването си – неизвестно защо Рангел се дърпаше, а когато накрая се нави, беше ужас и хасковски банички – понеже го включих от Хасковския театър, където беше поставил нещо. И разговорът, естествено, не се получи, разстоянията обикновено играят лоша шега.

Но сега дори да ги гушнеш днешните водещи в пазвата си – нани ми нани, хубавецо! – пак няма да имаш особен успех. Те предпочитат погледа им да се плъзга по временно гладката физиономия на също тъй временната супермаркетна знаменитост – отколкото да се взрат в браздите по лицето на великата Стоянка Мутафова където има толкова слава, но и немалко горест и печал. Има живот. А те всеки път разговарят с хора като нея, сякаш току-що са се запознали в асансьора, и разбира се, първият въпрос винаги е какво мисли еди-кой си за вас.

А номерът е наистина да се вгледаш в браздите на нечия съдба, за да схванеш човека срещу теб, особено ако той е истински.

Другото е формено лигавене.

Обаче умъртвяването на един конкретен разговор далеч не е най-голямата беда. Лошото е, че покрай това се умъртвява и един човек. Привидният интерес на водещия придава баналност и на човека срещу него, вкарва го в силиконовите селения, за които вече стана дума – а той може да е важен политик или дори президент.

Привидният разговор пък постепенно създава лоши навици в интервюираните, води ги към лесното, към размяна на реплики без всякакво значение – нещо като размяната на лоши миризми в български трамвай. Личностите на деня свикват с тази леснотия и постепенно решават, че тя е неизбежното зло, с което трябва да се примириш. Но когато разговаряш продължително време с посредствени типове, те неусетно потискат хоризонтите ти за размисъл, капсуловаш се в убогостта и си свършен.

За публиката, а накрая и за историята твоят истински образ всъщност остава неизвестен, телевизиите те калиброват според собствените си повърхностни стандарти, нищо повече.

Един политик, който е бил избран за важен пост от народа, трябва да поиска отсрочка, за да схване размерите на това нещастие – нещастие, защото рано или късно той ще излезе от играта неудовлетворен, стига да има поне малко разум в главата си, за да схване това. Не виждам нито една причина новоизбран президент, примерно, да дава интервюта поне първите 100 дни след встъпването си в длъжност. Нека остави медийната рая да се занимава със сянката му, да го олигавя – външно разпалено, но всъщност бездушно – а той да умува върху ролята, която му е стоварила съдбата, а нерядко и случайността.

Има далеч по-смислени занимания от това да споделяш пред отегчен водещ, какво е казала жената ти – далеч по-важното е какво ще си кажете след време с историята, за нея трябва да мислиш и да трепериш дори в сънищата си.

Хубав начин да прекараш времето си е да четеш отново и отново например "Поваленият дъб" – разговорите на Андре Малро с генерал Дьо Гол, да вземем най-лесното четиво.

Да водиш въображаеми разговори с по-умни от теб хора.

Да размишляваш, кога един политик постига собствения си мит, по какъв начин. Вероятно когато реши да престане да попива като сюнгер чуждите глупости – идеалният начин да бъде убит един политик, така се започва.

Не е лесно да издържиш на изкушенията, които ти предлагат – но

те са евтини дрънкулки и нямат никаква цена

Може да си много приветлив и жизнерадостен човек, много естествен, да не успяваш и да не желаеш да криеш чувствата си, дори да подскачаш в изборната нощ, когато си победил съперниците си. Това е хубава черта, но вече е време за друго. Празните екзалтации и всичко останало трябва да пуснеш скришом в джоба на някой гвардеец пред входа на Президентството – и да го помолиш да ги изхвърли някъде. Не върви вече да подскачаш, когато милиони хора у нас едва се тътрузят от немотия. Те са твоят съдник, макар и въображаем, въпреки че никога гласът им не се чува, понеже телевизиите все нямат време за тях.

Когато един разговор е форматиран по разсъдъка на един казионен водещ, това няма да те доведе до нищо добро, най-много постепенно да загубиш собствения си разсъдък.

Затова у нас сякаш е по-изгодно президентът да не е семеен, за да не го подпитват непрекъснато за жена му и кучето му.

И изобщо не е от значение къде искаш или не искаш да живееш сега, днес – това само означава, че не мислиш къде ще пребиваваш в историята – в юртата, където са се натъпкали политическите случайници, или на някое по-достолепно място.

Медиите имат уникалният инстинкт да тикат първенците към баналното.

Показаха президента Обама да си купува ябълка от някакъв пазар, беше вълнуващо – като за идиоти. Дали професорът от Харвард не искаше и той като Рокфелер да облекчи участта на великата си страна, като започне от първата ябълка – да я купи, излъска и продаде, а сетне с печалбата от далновидността си да купи две, и т.н. Така и не стана ясно.

А сетне, няколко дни по-късно, и Плевнелиев си купуваше ябълки от пазара.

Преди години президентът Първанов пък си направи любопитен предизборен плакат – на него образът му бе съставен от няколко хиляди чужди снимчици. Много оригинално, особено като се има предвид, че по-рано и Буш-младши имаше същият плакат. А още преди това корицата на списание "Тема" бе направена по този начин за едно местно лице.

Българските пиари умират да преоткриват чужди решения, те никога няма да те доведат до твоя Малро, ако им се подчиняваш сляпо.

И накрая почти винаги леснотията взема връх, светско-протоколното надделява над съдбовното, и пр.

Вижте колко хора влязоха и си излязоха от българската политика, без да остане след тях и едно-едничко прозрение. Само грамада от празни думи. Силиконът за безсмислени телевизионни предавания.

Други публикации на автора можете да намерите в сайта www.kevorkkevorkian.com, както и в сайта vsyakanedelya.blitz.bg

Приказки за телевизията

Кеворк Кеворкян

В. Стандарт