Възторзи и истини. Желев, Стоянов, Първанов и др.

Винаги обаче когато се натъкнат на някой истински мерзавец, започват да се усукват около тъй наречената му "съдба", за да търсят всякакви оправдания – също като онези третокласни адвокати, които са способни само да внесат гаранцията за временното освобождаване на клиента си.
В повечето случаи, още никак не са наясно какво има под камъка, какво се крие там – и вече хукват да намъкнат поредния си герой в калъпа на и без друго бедното си въображение. На телевизионните репортери все им трябва съспенс/напрежение – макар публиката да е готова да се задоволи с нещо далеч по-просто – истината. Те се усещат  като герои от някакъв трилър, като участници в някаква "Жега" – макар по-скоро да са сенките от един прашен куклен театър.

Кукли на конци. Но доста време им трябва, за да осъзнаят това. Дотогава все си въобразяват, че възторзите са им напълно достатъчни на самите тях, другото не е от значение.
Но истината е доста по-различна – нужно им е нещо съвсем друго, нужно им е някой ден  Историята да се сепне и да си каже, че еди кой си уж незначителен репортер в един много банален ден е успял да се натъкне на нещо интересно – и не го е проспал, а го е запазил за времето. Уви, това се случва от дъжд на вятър.
Въпросните възторзи, както и изобщо гламавото въодушевление  не са се появили от нищото. Репортерите просто са добри ученици на политиците, повечето от които също извънредно лесно се "импресионират" – това пък е любимата дума на френските гейове.

Почти не се сещам за български политик от новата вода, който да ни е респектирал или дори поразявал въображението ни именно със своята въздържаност. Всеки, който се е държал уравновесено, много по-трудно е задържал вниманието на публиката.

Лекокрилите/Хвърковатите винаги са били повече харесвани. И ако позволите една случайна асоциация, това е сянката на "хвърковата чета" на Бенковски – хвърчи от място на място и никъде нищо не свършва като хората.
Да преминем сега от общото към частното.
Онази вечер погледах един репортаж за президентската институция. И досегашните ни президенти, нали са си добродушковци,  лежерно ни претоплиха историйките, за които си бъбрят от години. Обаче да слушаш през 2011 година как Желев или Стоянов разказват неща, които са говорили сто пъти досега, е просто безсмислено. Освен ако не смятат, че индигото е свещеният инструмент на историята.   
Но това е дреболия – по-важното е друго. И то е, че у нас  сякаш всичко започва все от самото начало, всеки открива – отново и отново – отдавна известните факти. По-едрата истина може да почака, тя сякаш не е от значение.

И накрая излиза, че всеки може да обязди историята.

А пък Стоянов все разказва за Клинтън. Но пък все отказва да сподели какво са си казали насаме с него, и го прави толкова загадъчно, та човек остава с усещането, че американският президент се е съветвал с нашия Петър най-малкото за Моника Люински.
Пак Стоянов все си говори, каквото ще за Богомил Бонев, което не е твърде изискано. Бонев бил уличен в корупция – това бе внушението от неговия разказ. Само дето и кокошките знаят, че това бе един от ранните монтажи на Костов, за да разкара най-успешния си министър. Колкото и да се дереше по-късно генерал Атанасов, който беше изпълнител на заръката, нищо в крайна сметка не беше доказано.

Освен че Костов си развърза ръцете, за да сложи началото на чудовищната криминална приватизация, отпратила България десетилетия назад. Но от 2001 година насам големите телевизии изобщо не намериха време за тази гигантска афера – колкото и да е парадоксално, само БНТ/ "Всяка неделя" имаше кураж за това.

А между другото интригата Стоянов – Бонев се завърза по съвсем друг начин. Тома Томов беше направил за Нова телевизия предизборен портрет на Бонев. И в него той спомена, че въодушевленията, които щедро демонстрира по негов адрес Стоянов, са доста пресилени, понеже самият той е бил подпомогнат за едно от мероприятията си от същия онзи спонсор, за връзки с когото упрекваха и Бонев. Гледахме в къщи предаването заедно с председателя на Конституционния съд Христо Данов и той отрони: "Отрязоха главата на Петър Стоянов". Както и да е, това вбеси Стоянов и той посегна към мръснишката папка на Атанасов. А това сложи и началото на истинската калташка война с папки.
Ако Стоянов беше истински прозорлив, още тогава щеше да се опита да извади и "папката Гоце" за Първанов, тя обаче тогава стоеше на топло под задника на Костов. 

Ей това е българската история – някой все я топли под задника си, все я крие някъде – с надеждата, че ще успее да й се хареса по някакъв начин, да измоли милостиня от нея и, в края на краищата, да я пренапише.

Нашите политически първенци се държат по този начин и ние изглежда трябва да се примирим с това.
И тогава никак не е лесно да успееш да съпоставиш трима президенти и 20-те години, в които те са били на сцената. Всичко ще остане в мъглата на приблизителното.
По някое време в репортажа ни разказаха как се проверява храната на президентите. Понеже имам известни впечатления от живота им, мога да свидетелствам, че това е един безсмислен ритуал – толкова пъти сме обядвали с някои от тях по различни заведения, без никой да ги проверява, и пр.
Въпросът не е дали ще те отровят в Дипломатическият клуб в Горна Баня при Иван/Бог да го прости/ и Цеца, или при Мучанов в "Скай Плаза" – впрочем, нещо напълно невъзможно.
Въпросът е дали тези хора по някакъв начин не са тровили с фантазиите или несръчностите си историята.

Тъкмо в това никак не съм сигурен. Желев несъзнателно спомогна за криминализирането на големите градове с възторженото премахване на задължителната адресна регистрация.
Ролята му за разпада на българското земеделие също е любопитна. Но пък понеже е изначално честен човек здраво се опълчи срещу опорочаването на "синята" идея от талибаните- случайници  – и то тъкмо той, бившият марксист.
Докато Стоянов успя плахо да отрони само една фраза срещу Драгалевския самодържец Костов- другото сигурно го е казвал на Клинтън.
А пък Първанов няма защо изобщо да се притеснява – както пролича от репортажа – заради факта, че не е бил съгласен с участието ни във войната срещу Ирак. Освен ако тайно не са му дали да съхранява някоя от ядрените бомбите, които Саддам бе направил.
Разбира се, може да се възрази, че сме излишно взискателни към свидетелствата на тримата досегашни български президенти в една напълно редова продукция. Да, де, обаче следващият репортер, който ще направи своя филм за президентството, най-вероятно ще се задоволи единствено да хвърли едно око тъкмо на тия свидетелства – и по този начин ще ги преведе по-нататък във времето. С всичките последици от това.

Изпитанията пред днешните репортери са големи. Защото много често те сякаш са родени едва вчера, не по-рано, сякаш все още се мотат наоколо с пъпната си връв –

обаче тя ги свързва не с друго, а с повърхностното и дори пренебрежителното отношение към отминалото време – отношение, което някои политици с удоволствие им сервират. И по този начин всички заедно си играят на прескочи-кобила с Историята.
А на мен все бастунчето на Чаплин ми е пред очите. Ето защо.
Наскоро Петя Дикова – тя е много талантливо момиче, родена е за телевизия –
направи репортаж за пристигането на Чък Норис, Джейсън Стейтъм и Арнолд Шварценегер – "трима от най-великите актьори на всички времена", както ги нарече въодушевено тя.
Велики?! Великите актьори са други – и Петя като дъщеря на Аня Пенчева би трябвало да го знае, и тя всъщност го знае. Но репортажите ни винаги трябва да са приповдигнати, и пр.
Петя живя в Лондон и би трябвало да е посещавала ресторант "Планета Холивуд" – навремето той имаше шумна слава, чакаше се доста на дълга опашка пред заведението. Собственици бяха Брус Уилис, Сталоун и Шварценегер. В залите имаше реквизити от филмите им – мотора на Рамбо примерно. Но най- впечатляващото беше нещо друго – бастунчето на Чарли Чаплин, сложено в една витрина. Един от тримата го беше придобил по някакъв начин и то беше единственото свято нещо в онзи хамбар. Велик знак от наистина велик актьор!
Това искам да кажа – дори да си имаме работа с не толкова значителни политически актьори добре би било да открием важните жестове, които са оставили след себе си – ако ги има, разбира се.
Бастунчета, патерици, каквото и да е.

Други публикации на автора можете да намерите в сайта
www.kevorkkevorkian.com, както и в сайта vsyakanedelya.blitz.bg,
който представя звездни моменти от легендарната програма "Всяка неделя".

Приказки за телевизията

Кеворк Кеворкян

В. Стандарт