Защо народът и Европа не вярват на МВР
Поне в очите на Европа.
Ниското доверие спрямо МВР (у нас и в Европа) се дължи на няколко видими проблема:
– Превишаване на необходимата сила при задържане и употреба на насилие при разпит на заподозрени;
– Автоматично отричане от ръководството на МВР на всеки случай на полицейско насилие, станал известен на хората, без проверка – синдромът на лъжливото овчарче;
– Познатата вече на гражданите тактика в РПУ да се отклоняват опитите за подаване на сигнали за престъпления, за да не се натоварват допълнително полицаите и да не се разваля статистиката;
– Победните информации на ръководството на МВР за надвиване на престъпността в същото време, когато на улицата горят коли, собственият ти дом е ограбен, а детето ти се е върнало от училище пребито;
– Шумните и медийно популяризирани обвинения на заподозрени в престъпна дейност по някои дела и последвалото мълчание или извинение с половин уста на последна страница, когато подозренията се окажат неоснователни;
– Демонстративното нарушение на закона от страна на служители на МВР – от публичното четене на СРС-та до неспазване правилата на движението от полицейски автомобили;
– и други.
От всичко това, най-силно и непосредствено впечатление на хората, особено когато са очевидци, прави грубиянското неоснователно държание на полицейски екипи. Полицейски началници обидено разсъждаваха през последните дни и седмици, че се вярва повече на задържаните, често криминално проявени лица, а не на тях и техните служители.
Има ли основание за това?
От една страна е логично криминални престъпници да се възползват от създалото се обществено напрежение, недоверие и нетърпение към прекаленото използване на сила от полицаите. Несъмнено в част от случаите това е вярно. Наистина при нормална обстановка би трябвало доверието на хората да е на страната на правозащитните органи.
От друга страна неколкократно през последните години твърденията на полицаи, обвинени в насилие, и обясненията на началниците им бяха оборвани по неоспорим начин. Публичното нравоучително и морализаторско дрънкане на висшето ръководство на МВР и последвалите опровержения създават дълбоката атмосфера на недоверие. Зрелищните акции от 2010 година, заснети и презентирани в медиите, в които съвсем откровено задържащите екипи и наблюдаващите прокурори нарушаваха закона и последвалите крушения на делата срещу задържаните затвърдиха убеждението у хората, че не само че днешната полиция не се различава от вчерашната милиция, но дори, че публичността е насочена освен към PR и към сплашване на инакомислещите.
И в полицейската работа е необходимо обмисляне на детайлите. При необходимост от присъствието на заподозрения в РПУ или друга сграда на правозащитните органи трябва да се прави внимателна преценка. Някои лица могат да бъдат извикани с призовка, други дори повикани по телефона. За някои е просто достатъчно да бъдат изпратени двама полицаи, които тихичко и безконфликтно да доведат лицето. Необходима е предварителна подготовка и разузнавателна информация, която да установи точното място на пребиваване на заподозрения, характеристиката на лицето – конфликтен, неконфликтен, кротък, има ли умения, свързани с евентуална съпротива, има ли оръжие – законно или незаконно ли е то, склонен ли е да го ползва. Преди самата операция по задържане е задължително да се направи инструктаж от компетентно лице. В него трябва да фигурира обзор на предстоящите тактически действия, да се поднесе информация за заподозрения, за адреса, обкръжението и топологията на мястото за задържане и не на последно място да се уточни необходимата процедура, изисквана от НПК.
Грешките при извършени арести,
които отгоре на всичко бяха и заснети и показани от МВР, сочат, че това не се прави или се прави, но по изключително некомпетентен начин. Белезниците, свалянето на земята, заплашително насочените пистолети и фрапантните прокурорски реплики при ареста на несъпротивляващ се човек, който се намира в болница за преглед, многократните силови влизания на адреси, различни от тези на търсените лица, са фактология, подкрепяща усещането за некомпетентност. Въпросът, който логически се натрапва – това резултат от слаба подготовка ли е, на некадърно управление ли се дължи или е умишлено търсен ефект, целящ нещо друго (а може би всичко, взето заедно?), но не и постигане на гражданска сигурност.
Поставянето на белезници и изобщо ползването на помощни средства е ясно регламентирано в ЗМВР – Чл. 72. (1): “При изпълнение на служебните си задължения полицейските органи могат да използват физическа сила и помощни средства само ако те не могат да бъдат осъществени по друг начин при: противодействие или отказ да се изпълни законно разпореждане; задържане на правонарушител, който не се подчинява или оказва съпротива на полицейски орган; конвоиране на лице или при опит то да избяга, да посегне на своя живот или на живота и здравето на други лица; нападения срещу граждани и полицейски органи; освобождаване на заложници; групови нарушения на обществения ред; нападения на сгради, помещения, съоръжения и транспортни средства;”
Използването на оръжие е също отчетливо изяснено в Чл. 74 от ЗМВР: “Полицейските органи могат да използват оръжие като крайна мярка: при въоръжено нападение или заплаха с огнестрелно оръжие; при освобождаване на заложници и отвлечени лица; след предупреждение при задържане на лице, извършващо или извършило престъпление от общ характер, ако то оказва съпротива или се опитва да избяга; след предупреждение за предотвратяване бягство на лице, задържано по съответния ред за извършено престъпление от общ характер.”
В никакъв случай при използването на помощни средства не трябва да се търси публичност, тъй като задържаният все още е само заподозрян и за него важи презумпцията за невинност.
“При използване на оръжие полицейските органи са длъжни по възможност да пазят живота на лицето, срещу което е насочено, и да не застрашават живота и здравето на други лица.”
Виждате колко несъобразена с изискванията на закона е тактическата дейност на полицията.
Реална и ефективна дейност по обезпечаване сигурността на хората е невъзможна без широка обществена подкрепа и доверие. Тя обаче се постига трудно и обикновено е резултат от многогодишна трудна, търпелива и анонимна дейност в полза на обществото.
Ръководството на сектор “Сигурност” вместо да се прави на ощипана мома и да се обижда на демонстрираното от гражданите недоверие, следва да се замисли и доколкото му е възможно, съобразно подготовката и знанията си, да промени стратегията си на дейност. Да остави настрана хвалебствията и самопотупването по рамото и да се концентрира върху реалната защита на хората от вилнеещата престъпност.
Провежданите акции в създадената атмосфера на тотално недоверие спрямо служителите на МВР, трябва да се извършват в условията на видео-документиране, като записите на действията да са гарантирани срещу злоупотреба – датирани, таймирани и пр. Макар и към края на това управление на сектора, което си навлече само образа на некомпетентно, политизирано и интересуващо се само от собствения рейтинг, не е късно и излишно да се направи нещо и за гражданите-данъкоплатци, както и за стотиците честни и старателни служители на министерството на които се лепва незаслужено етикет дължащ се на една малка част овластени, но криворазбрали и непрофесионално упражняващи правомощията си ръководители.
Доцент д-р Николай Радулов