ПАРЛАМЕНТАРНА ЕРОТИКА
Наскоро получихме поредното доказателство, че неофициалната история на българския Парламент е далеч по-интересна, а вероятно и по-достоверна от явната, която, както отдавна сме се убедили, е изпълнена предимно с фалшива показност – от десетилетия наблюдаваме как слаби актьори се лигавят в несръчни постановки – а словесната им разпасаност сякаш е безпределна.
По време на заседанието на 6 март, без да съобрази, че микрофонът й е включен, председателката на Парламента казва нещо очевидно неприлично, което обаче много точно ни отвежда към действителното състояние на българския „парламентаризъм“, а всъщност и изобщо към същността на тукашната политика.
След като за пореден път не може да овладее безсмислените разправии в залата и царящата в нея хулиганщина тя казва: „Ще ви таковам и чекиджиите“. Назарян променя една от думите в този сравнително популярен простолюден израз. И така „еба“ става „таковам“.
За нея очевидно думата „чекиджии“ не е проблем – и тя наистина не е проблем.
Да поясня за онези, които пазят слуха си така, както някоя позавехнала провинциална уруспия стръвно пази спомена за отдавна похарчената си девственост. По начало няма цинични думи – цинична може да е само злоупотребата с тях, най-вече когато се подменя смисъла или предназначението им. Народът дълго време и вероятно със значителни усилия е откривал/създавал всяка една дума – в един мъчителен процес, който в някои случаи е бил, а и досега си остава едно тайнство. Ако тръгнем да търсим произхода, например, на „чекиджия“, това ще ни се стори отначало лесна работа – връщаме се до „чекия“ и готово. Само че, нищо няма да сме научили – ами „чекия“ как се е пръкнала, защо малкото сгъваемо ножче изобщо е наречено така.
Никак не е ясно и защо точно у нас „чекията“ е дала името на най-популярната сексуална практика, която, при това, се приема за нормална, ако не и задължителна, стига да изключим инфантилните подмятания, че ако й отделяш прекалено време това може да те направи слабоумен.
И, все пак, как се обяснява връзката между въпросната практика и „инструментът“, който се явява неин „кръстник“? Никак, това си остава загадка. Не ни е дадено да разберем народния гений – поне в този случай.
Няма да стигнем до нищо съществено, и ако си представим физическите действия, които някой извършва, докато лениво дялка някаква пръчка. Всеки, особено от по-възрастните поколения, със сигурност е виждал поне един такъв рогач, който от скука се опитва да се самозаколи. И сега си представете същия екземпляр, зает с другото, далеч по-приятно занимание, временно зарязал любимото си ножче. Ясно е, че няма нищо общо между двете упражнения. Както няма нищо общо между примитивната чекийка и изисканите швейцарски Victorinox, с които можеш да отвориш всичко – от консерва до някой по-евтин сейф.
С тия разсъждения обаче до никъде няма да стигнем, докато търсим истината за фамозната дума. И, в крайна сметка, трябва да се примирим, че няма да можем да открием надеждна следа, която да ни отведе до тайнствената връзка между ножчето и ръкоделието. Тогава поне да се обединим около тезата, че става дума за нещо лековато, за действие, от което не може да се очаква сериозен резултат – още повече, че всичко започна от Парламента и вероятно пак там трябва да свърши.
Тогава естественият извод е, че Назарян е напълно права и дори трябва да бъде поздравена, понеже казва истината за депутатите ни, които са годни единствено да дялкат нещо, но нищо сериозно или полезно не се очаква от тях.
И абсолютно не са в състояние да създават нещо, могат само да мелят глупотевини. За хората от простолюдието това не е никаква изненада – и вероятно тъкмо по тази причина репликата на Назарян изобщо не ги изненада или смути. По същата причина и самите депутати останаха безмълвни, понеже са наясно, що за стока са, поне значителна част от тях – а останалите, по-свестните, нямат желание по никакъв повод да се занимават с тях.
А думата, около която размишляваме, залепна идеално по фасона на онези, за които бе предназначена. Това е единствено подходящото обръщение, абсолютно естествено. Само чуйте, колко превзето ще звучи „депутати мастурбатори“, примерно, или пък „депутати онанисти“. Очевидно е, че не сме дорасли за тия думички.
Впрочем, Онан – вторият син на Юда, по тогавашните обичаи е трябвало да се ожени за жената на починалия си по-голям брат, за да му създаде потомство. Онан обаче пренебрегнал това свое задължение и не заплодил клетата жена, като „изпускал семето си на земята“. Затова Бог го наказал със смърт. И, макар че изобщо не си падал по самозадоволяването, името му и до днес се използва за обозначаването на встрастените в тази практика.
А сега внимавайте. Дали и на вас ви минава през ума това, което си помислих в момента: възможно ли е само при спазването на определени изисквания на депутатите да се позволява да не изпускат семето си на земята?
Какви да бъдат обаче тези изисквания?
Първото, за което се сещам е: да мелят с устите си колкото се може по-малко. Защото тъкмо това мелене ни докара безброй злини и изпитания. Вече съм напълно сигурен, че и проклетият Преход беше развлечен/удължен и заради напълно безсмислените, направо идиотски словесни вражди, които продължават и в момента.
Имаме си работа с встрастени словесни онанисти, за които кризите, пред които сме изправени, нямат никакво значение – важното е те да си начешат крастата. Теренът на това тяхно любимо занимание най-често е Парламента. А докато го
упражняват те окончателно се отдалечават от „тайната страна на родния живот и народ“, както се изразяваше Ерофеев. А без познание за тази тайна един политик е напълно излишен.
Това е причината, заради която дори видимо объркания български колективен разум може би един ден ще се сети да призове: „Семето на земята“!
Накрая, още малко информация по днешната ни тема. Според „Речник на българския език“, очаквано „чекия“ е сгъваемо джобно ножче. Според друг източник е и метод за самозадоволяване – с допълнението, че се дава предпочитание на ръката, която повече обичаш.
Прави впечатление обаче, че „чекия“ се използва доста фриволно: удряш чекии на спирачките, например. Има и очевидни идиотщини – „чекия“ наричат дори капачката на химикалка.
Думата „чекиджия“ обаче е обяснена съвсем ясно/категорично: „1. Мъж, който не става за нищо и не може нищо. Нищожество. 2. Мъж, който обича да се самозадоволява“. Сякаш става все по-ясно, че не можем да имаме сериозни претенции към Назарян.
Интересно е друго: масово покриха репликата й, вероятно за да й спестят одобрението на публиката.
И след всичко това, как ще звучи сега онова „Съединението прави силата“, с което толкова злоупотребяваме?
Колко струва съединение от „чекиджии“?
И още: ще имаме ли кураж, за да се вгледаме в другото самозадоволяване – най-вече с власт, което в наши дни е достигнало опустошителни размери, превърнало се е в мания, която вече трудно може да бъде контролирана.
Кеворк Кеворкян
