ВЕЧЕ НЯМА МНОГО МЪЖЕ КАТО ТЕБ, КРАСИ! ЩЕ Я ПОПЪЛНИМ ТАЗИ ДАТА ЕДИН ДЕН, ВАСЕ, ЩЕ Я ПОПЪЛНИМ, КАЗВАШЕ

Мнозина го мразеха, аз пък го обичах. Определяха го как ли не, кой ли не. Всички обаче се съобразяваха с него. Всички знаеха, кой е Краси Райдовски.

Помня как през 1996 година се запознах с него в кабинета на баща ми. Бях се върнал от Англия, но не познавах очилатия мъж, който говореше с Николай Петев. Направи ми впечатление, че зад рамките на очилата на този непознат мъж, ме гледаха две усмихнати, но вечно анализиращи и пронизващи сини очи. Помня, че баща ми тогава ме попита, какво мисля за премиера Жан Виденов, а аз пък изръсих някаква мега глупост, от която моя родител се притесни, а Краси избухна в шумен и продължителен смях. По това време бившият разузнавач, вече се бе се върнал от Гърция и бе шеф на пресслужбата на МС. Веднага го харесах.

През следващите години съм прекарвал много време в неговата компания. Спал съм дори у тях, когато съм бил в конфликт с нашите. В онези години последното се случваше доста често. Помня как една сутрин се събудих на дивана в апартамента на “Дондуков”, а пред очите ми стоеше любимата му погребална плоча с надпис: Красимир Райдовски, роден на 6 юни 1946 – починал на ….

Ще я попълним тази дата един ден, Васе, ще я попълним, казваше Краси, както винаги ухилен до уши. Е, този ден дойде. 20 април 2026 година.

Между другото преди 7-8 години го помолих да се разходим заедно до Атина. Качихме се на самолета и няколко дни обикаляхме улиците на града. Помня как минавайки покрай сградата на старото българско посолство, от близкото периптеро изскочи дребна възрастна жена и се хвърли да го прегръща с викове: “Ех, Райдовски, ех, Райдовски…”. Помнеше го. 20 години по-късно.

Много мога да напиша за Краси. Наистина много. Но не знам защо, не искам да го правя.

Ще ми липсваш Краси. Много ще ми липсваш. Горд съм, че те познавах. Вече няма много мъже като теб.

Васил Петев