Тихо. Като през Либийската пустиня (Част II)
Една скандално-добра новина. Колко струват 3 лева и 22 стотинки? Защо Холандия е държава, а България – не. По следите на изгубеното време. Либия след Кадафи. Линч вместо правосъдие. Българските срещи с Франкенщайн – Лайпциг, Рим, Триполи. Вътрешният монолог на безсловесния трети храст. Послепис в помощ на прокуратурата. Властта на ГЕРБ призна новата власт в Либия, без да отрони и половин сричка за процеса срещу българските медици.
Продължение
7. Линч
Да не би случайно новите либийски власти да зачитат международното право? Ами нали на 18 октомври 2011 г., вторник, Хилари Клинтън пристигна внезапно в Триполи и заяви императивно, че САЩ искат Кадафи мъртъв. На 20 октомври, четвъртък, го получиха. Точно 7 месеца след началото на войната, наречена „Зората на Одисей”.
Зората на Одисей (който и да олицетворява идеолога на Троянския кон) се превърна в кървавия залез на Муамар Кадафи.
Колкото по-ужасяващ е един тиранин, толкова по-унизителна е неговата смърт.
Един изстрел в главата прекъсна неговия вик „Харам, харам!”, което означава грях. Диктаторът, който извърши всички смъртни грехове, за последен път обвини своите противници в греховност. Те не го чуха. Отдавна не го чуваха. Той не ги чуваше 42 години. 42 години тиранинът обитаваше един въображаем свят, където „неговият народ” го обича, тачи и почита като Бог, където само предположението, че владетелят е смъртен, вече е престъпление, а мисълта за контролен изстрел в главата е недопустимо греховна.
42 години приключиха за 42 секунди.
Всичко свърши.
Кадафи, „бясното куче”, беше един окървавен труп.
Линчуваха го светкавично.
Беше като изпълнение на заповед.
Беше изпълнение на заповед.
Екзалтираните салюти и празничните илюминации украсиха триумфа на разплатата.
Либийците, необичайно тихи, се наредиха на опашка пред моргата, за да зърнат своя „Брат лидер”, да се насладят на зловещата гледка, да се снимат с него и най-вече – за да се убедят с очите си, че диктаторът е мъртъв. Със сигурност допреди 7 месеца същите либийци са припявали ритуално и апотеозно „Аллах, Кадафи, Либия!”. На 20 октомври се чувстваха отмъстени.
Отмъщението не е справедливост.
Линчът не е правосъдие.
А прикритие.
Линчът е гаранция за мълчанието.
Линчът спусна своя кървав шарф върху истината за 42-годишната бруталност на един самодържец. И покри с мълчание истината за неговите ухажори, известни доскоро като „международна общност”, а от деня на линча – като „великите сили”, според анализ на „Гардиън”.
Кадафи трябваше да бъде оставен жив. И да бъде съден от Международния наказателен съд. Или поне – от някоя набързо мобилизирана Карла Понти.
Кадафи знаеше твърде много и имаше твърде много за казване. Затова трябваше да замълчи. Овреме. И завинаги. Живият диктатор е опасен като бомба с часовников механизъм. Като подсъдим – още повече. Изправени пред дилемата „жив или мъртъв”, възродените „велики сили” избраха мълчанието пред правосъдието. За по-удобно. И по-безопасно. Поне в началото. Защото убитите диктатори имат способността да се прераждат в символ, знаме и вдъхновение. Навсякъде по света. В ислямския свят – още повече.
Линчът на Кадафи беше жертвоприношение в стил „Кадафи”.
Така новите либийски власти (ведно с митичната „международна общност”) демонстрираха своето пренебрежение към международното право.
Второ. Подиграха се с жертвите и заложниците на Кадафи, с техните близки, с тяхната битка най-сетне да получат справедливост.
Трето. Гарантираха своята собствена неотговорност, недосегаемост и неподсъдност пред историята за изминалите 42 години.
Четвърто. Направиха неоценима услуга на довчерашните ухажори на диктатора, заровиха на тайно място истината за техните срамни сделки с Кадафи и ги спасиха от публичен позор.
Пето. На още по-тайно място заровиха собствените си сделки и сговори с все същите довчерашни ухажори и днешни двигатели на „арабската пролет”, която не е арабска, и пролет не е, а нова фаза в геополитическата игра и поредно преразпределение на контрола над арабския свят и неговия петрол.
Не знам колко от участниците в линча на Кадафи са живи. Но със сигурност никой от онези 31 американски командоси, които убиха Осама бен Ладен на 2 май 2011 г. не е между живите. Три месеца по-късно, на 6 август някакви неидентифицирани талибани свалиха над Афганистан един американски хеликоптер CH-47 Chinook. В него – гледай ти! – се оказаха същите 31 командоси. Поименно. На 8 август Пентагонът съобщи, че в резултат на ответен (и решителен) американски удар виновните (и спешно идентифицирани) талибани били убити…
Прилича на холивудски филм, но не е. Все още. Може би някой вече пише сценария, знам ли. А може би го преписва…
8. Монологът на безсловесния трети храст
Едни пишат политическите сценарии, други ги четат, трети ги изпълняват. Правителството на ГЕРБ се справи блестящо с поверената му роля на оня безсловесен трети храст, дето се мярва за част от секундата в крайчеца на кадъра. И призна новата власт в Либия, без да отрони и половин сричка за процеса срещу българските медици. Николай Младенов, тоз храбър предводител на българска дипломация, не постави никакви условия, не попита за какви заслуги инквизиторите се кипрят с „революционни” еполети, не поиска либийският съд да признае невинността на българските медици и да отмени техните доживотни присъди.
Не попита, не поиска, не каза, не гъкна и не шукна.
Ни звук, ни намек, нищо.
Все едно нищо не е било, нищо не се е случило, ако пък нещо се е случило (ама наистина ли?), то няма никакво значение (айде стига с тия медици, бе!). Страданията на 7 невинни български граждани нямат никакво значение. Тяхното достойнство няма никакво значение. Честта на българската държава няма никакво значение. Справедливостта – съвсем. Тя пък е една такава, имагинерна, и капризна на всичкото отгоре, ама голям каприз е тая справедливост, голяма досада, и какво общо има тя с нашите интереси – нищо, и сега, заради някаква си справедливост да си жертваме ние дивните отношения с Либия и най-паче – с нашите мили партньори и съюзници, щото, нали, тая нежелана справедливост ще ги одраска и тях по благообразието, пък щом справедливостта няма нищо общо с нашите интереси, значи несправедливостта има много общо с нечии чужди такива, или пък онакива…
Да-а-а-а-а-а…
Така наситено звучи вътрешният монолог на безсловесния трети храст, дето се мярва за част от секундата в крайчеца на някакъв кадър от една геополитическа суперпродукция.
9. Българските срещи с Франкенщайн
27 февруари 1933 г., 21, 25 ч., Берлин. Пламва Райхстагът. На 9 март Георги Димитров, Попов, Танев и Торглер са арестувани и обвинени за престъпления, които никога не са извършвали – палеж и заговор срещу току-що възсиялия Трети райх. Следствието продължава 7 месеца. На 21 септември започва Лайпцигският процес. На 31 декември прокурорът оттегля обвиненията поради липса на доказателства. Всичко приключва за по-малко от 10 месеца. Нацизмът преживява своето първо световно поражение.
13 май 1981 г., 17, 45 ч., Рим, площад “Св. Петър”. Мехмед Али Агджа прострелва папа Йоан Павел Втори. Следствието продължава 72 дни. Заключението е, че Агджа няма съучастници, няма връзки с други организации, тайни служби или други държави. На 25 ноември 1982 г. Сергей Антов е арестуван и обвинен в атентат срещу папата – престъпление, което никога не е извършвал. Следствието продължава 2 години и 6 месеца. Процесът започва през май 1985 г. и завършва през март 1986 г. Един невинен български гражданин гасне 1233 дни в затвора „Ребибия”, италианските тайни служби съсипват неговата психика и унищожават неговата самоличност. Една гигантска лъжа е тиражирана в стотици хиляди страници – „българската следа”. Антонов е освободен „поради липса на достатъчно доказателства”. Неговият живот е сринат, името на България – опозорено.
9 февруари 1999 г., Бенгази. Българските медици са отвлечени и обвинени в умишлено заразяване на 460 либийски деца със СПИН – чудовищно престъпление, което никога не са извършвали. Инквизират ги свирепо, пребиват ги с тояги и кабели, разпъват ги, провесват ги на един скрипец, дрогират ги, изтезанията с ток са неописуеми, осъждат ги три пъти на смърт и веднъж – на доживотен затвор, държат ги като заложници 8 години и половина. Седем невинни български граждани гаснат в затвора „Джудейда” 3097 дни. Те бяха тройни заложници – на един диктатор, на бездарната българска дипломация и на величайши геополитически и финансови интереси.
Лайпциг, 1933… Рим, 1982-1986… Триполи, 1999-2007…
Трети райх… Италия (СИСМИ)… Джамахирия…
Хитлер… ЦРУ (Буш-баща, Бжежински, Кисинджър, Хелмс, Клайн, Ледийн, Калб, Стърлинг, Алекс Алексиев, Паница)… Кадафи.
Нацизъм… Студена война… Геополитика…
Три процеса, и трите – еднакво фалшифицирани, монтирани, политически, абсурдни.
Хитлер се самоуби, нацизмът се прероди в неонацизъм, Бушовците станаха президенти, Бжежински и Кисинджър ни наставляват, Кадафи го възнаградиха, а после го убиха, Студената война никога не свършва, само си смени името на Геополитика и прекроява света…
Лайпциг превърна Георги Димитров в лидер на световната левица – факт, срамен и позорен в съзнанието на българската десница, факт който вгорчава нейния живот и го омрачнява непоправимо и безвъзвратно.
Сергей Антонов угасна сам, изоставен, забравен, безпомощен, безпаметен, безмълвен. Изминаха 30 години от процеса в Рим, българската държава (преди и след 1989) не си мръдна и малкото пръстенце, не потърси отговорност от италианските тайни служби и техните студенокръвни демократични приятели – за бруталната лъжа, за един съсипан живот, за похитеното достойнство на България. Повече от 15 години в италианското правосъдие не съществува формулата „поради липса на достатъчно доказателства”, но българската държава така и не поиска преразглеждане на делото, нито пълно оневиняване на Антонов, остави истината да спи под надгробния му камък. За сметка на това реставраторите на „българската следа” бдят и периодично изригват отрова срещу България.
Медиците бяха спасени, но не бяха оневинени. Те са свободни, но справедливостта я няма. Изминаха 5 години от тяхното завръщане, а българската държава не си мърда и малкото пръстенце, не настоява за пълното оневиняване на 7 български граждани, не се бори за собствената си чест и добро име.
Никой не искаше да съди Кадафи, докато беше всевластен и недосегаем, но всеки искаше да търгува с него. За няколко петролни сонди в повече. За някой друг милиард в повече.
Всъщност – никой никога не е искал да съди Кадафи, защото ще трябва да съди себе си…
Послепис
В помощ на българската прокуратура.
Кратък опис на престъпленията на либйските власти срещу правосъдието и правата на човека:
А) От първия миг медиците стават жертва на произволен арест. Това е грубо нарушение на правото на свобода и сигурност, записано в чл. 9 от Всеобщата декларация за правата на човека (ВДПЧ); в чл. 5 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ) и в чл. 9, ал.1 от Международния пакт за граждански и политически права (МПГПП). Отвличането и противозаконното лишаване от свобода се наказват от българския Наказателен кодекс (НК) със затвор до 15 години (чл. 142 – ал.1, ал.2, т. 1,2,5, ал. 3, ал.4 и чл. 142а – ал. 2 и ал.4)
Б) Либийските власти не уведомяват медиците нито защо са арестувани, нито в какво са обвинени – нарушение на чл. 9, ал.2 от МПГПП и на чл. 5, ал. 2 от ЕКПЧ.
В) Медиците не могат да обжалват законността на ареста – нарушение на чл. 9, ал. 4 от МГПП и чл. 5., ал. 4 от ЕКПЧ.
Г) Либийските власти разпитват медиците без адвокат и без преводач и ги принуждават да подписват показания на арабски, който те не владеят – нарушение на чл.14, ал.3, „а” и „б” от МПГПП и чл. 5, ал. от ЕКПЧ.
Д) Либийските власти подлагат на чудовищни инквизиции, унижения и гаври отвлечените медици. Това е грубо нарушение на: чл. 5 от ВДПЧ; на чл. 7 от Пакта; на чл. 3 от ЕКПЧ; на КПИ; на Декларацията за защита на всички лица от подлагане на изтезания или други форми на жестоко, нечовешко или унизително отношение; на чл. 5 от Кодекса за поведението на длъжностните лица по поддържането на правовия ред (в случая – висши офицери).
Е) В изтезанията участва д-р Абдул Маджид Шол – нарушение на Принципите на медицинската етика за здравните работници, особено лекарите, с цел защита на затворниците и лицата, задържани под стража, от изтезания и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание
Ж) Чрез инквизициите либийските власти принуждават медиците да свидетелстват срещу себе си – нарушение на чл. 14, ал. 3, буква „ж” от МПГПП.
З) Либийските власти упражняват насилие над медиците, за да се откажат от християнската си вяра – нарушение на чл. 8 от ВДПЧ; на чл. 9 от ЕКПЧ и на чл. 18, ал. 1 и 2 от МПГПП.
И) Грубата намеса в личния живот, семейството и кореспонденция на медиците, посегателството върху тяхната чест и добро име, нахлуването в техните жилища, обиските без заповед или с фалшива заповед, без свидетели и без протокол, са тежки нарушения на: чл. 12 от ВДПЧ; на чл. 8 от ЕКПЧ и на чл. 17, ал. 1 и 2 от МПГПП.
Й) Либийските власти прегазиха без остатък правото на медиците на справедлив съдебен процес (нарушение на чл. 6 от ЕКПЧ) и правото на независим, безпристрастен и компетентен съд (нарушение на чл. 10 от ВДПЧ и на чл. 14, ал. 1 от МПГПП). Либийският съд не допусна в съдебната зала свидетелите на защитата, нито даде възможност на медиците да разпитват свидетелите на обвинението (нарушение на чл. 14, ал. 3, „б” от МПГПП и на чл. 6, ал. 1 „d” от ЕКПЧ).
К) В една държава (Либия), където един диктатор (Кадафи) осъди на смърт българските медици преди съда, вместо съда и като указание към съда (приликите с днешна България не са случайни), в такава държава презумпцията за невиновност е невъзможна, недопустима и осъдителна. В такава държава нарушението на чл. 11 ал. 1 от ВДПЧ, на чл. 14, ал. 2 от МПГПП и на чл. 6, ал. 2 от ЕКПЧ, е дело достойно, праведно и похвално.
Л) Либийските власти извършиха най-перфидното нарушение – злоупотреба с право, като превърнаха българските медици в инструмент за изнудване на България и международната общност ( нарушение на чл. 30 от ВДПЧ, чл. 17 от ЕКПЧ, чл. 5 от МПГПП).
М) Либийските власти държаха като заложници българските медици 8 години и половина, което е престъпление, според Международната конвенция за борба срещу вземането на заложници. И България, и Либия са ратифицирали тази конвенция. Взимането на заложници се наказва и от НК с лишаване от свобода до 12 г. (чл.143а).
Нека юристите продължат азбуката на престъпленията до края.
Велислава Дърева