Румба с фриволността. Нужно е рендосване

Фриволността далеч не е най-големият проблем на днешните телевизионни герои, но все пак прави впечатление, а понякога ни и разсмива – особено фриволността помежду им, когато сякаш на всяка цена искат да ни внушат колко са близки и колко се обичат. В такива случаи заприличват на героя на един писател, който искал всички да знаят, че е доктор, макар той самият да не бил убеден в това.

 В много случаи фриволността сияе като нелепа брошка на челото на онзи, който прибягва до нея, и то без нужда.

Румен (коментаторът Илиев от БЛИЦ) за Ивайло Даскалов е Румба – Румба та Румба, няма случай да го е поканил във футболното студио на ДИЕМА и да не го е наричал така. Сякаш ако не се обръща към него по този начин, ще пострада престижът на английската Висша лига. В крайна сметка Ивайло танцува румба с фриволността, която никому не е нужна, а най-малкото на него, понеже е добър специалист, макар че е малко по-неубедителен в студийните разговори, където предимно се подвизава, отколкото в коментарите си.

Виктория Петрова пък е Вики, Кристина Владимирова е Криси, Богомил Грозев е Боги, Юксел сигурно трябва да е Юки, Ани Салич – Сали, а пък Венелин – Вени.

Още не са се сетили да се обръщат така гальовно към Роско – президентът също е доста фриволен и сигурно няма да им се разсърди. Могат и Росенце да го наричат.

За Бойко обаче не съм сигурен как ще реагира, ако някоя репортерка пламенно му изтърси едно сексапилно Бойче.

 Стоичков за някои вече отдавна е Ицо. Слава Богу, че някой идиот не се е сетил да му каже Ками, защото тогава трябва да извикат поне три линейки на „Бърза помощ“.

 Това Ицо е несръчен опит за приближаване към известния – нелеп за зрителите, но някои водещи не схващат това. Подобни хора, мимолетно разглезени от телевизията, не си дават сметка, че чуждата известност и чуждият успех са всъщност най-недостъпното нещо на този свят.

Ако беше иначе, тогава в МЕТРО щеше да има непрекъснато промоции на консерви „Успех“ и то със зашеметяващите отстъпки, с които тази верига рекламира благотворителната си дейност у нас.

Понякога телевизионните водещи и репортери демонстрират интимност на доста неподходящи места – може да излъчват пряко от нечие опело, обаче и тогава не се сещат, че временно трябва да скрият фриволността си. В тяхното разбиране тя трябва да изразява достъпността им, само че точно това едва ли е нужно на зрителя. Колкото по-фриволно се държат в ефир помежду си, толкова повече изстудяват отношенията си с публиката. Изглежда, очакват от нея да се размекне от това Вики, Боги, Ники, Криси и пр., но става точно обратното – сополивите обръщения дистанцират публиката, а много често я настройват и враждебно. Зрителят очаква новината, нищо повече, на него не му е нужно някой да се лигави под носа му. „Е, добре, много сте си близки, разбрахме го – си казва той, – и какво от това, по-важното е колко сте близки с една новина, с едно събитие или дори с един простичък факт“. Това е важното, останалото е без значение.

Приближаването – истинското, а не насилено-лигавото – на публиката към един човек от екрана е някакво тайнство, то не може да бъде обяснено лесно. В повечето случаи днес публиката просто свиква с определени образи, нищо повече – както човек претръпва от смътната болка на развален зъб. В наши дни много рядко, да не кажа никога, тя приема някого за свой човек, за близък. Отминаха годините, когато щом обикновеният зрител видеше някоя кинозвезда, си казваше: „Кой пък беше този?!“ Но когато видеше образ от телевизията, си казваше друго: „Откъде се познаваме с тази капия? Откъде се познаваме!“

Телевизията тогава даваше възможност за подобно приближаване, а понякога и на истинско сливане и единение. Но за това са нужни няколко условия – човек да е верен на едно свое професионално предпочитание, на една постоянна рубрика, примерно, да е предан на съдбата си, да не го виждаме като някакъв пумпал – днес прави едно, а утре друго. Обаче днешните телевизионни герои са специалисти по всичко, а телевизиите сякаш се страхуват прекалено да персонифицират по-известните си имена, за да не ги направят прекалено автономни и независими.

Затова днес си в отдел „Брадви“, а утре в отдел „Сватби“.

Превръщат хората си в пенкилери, убийци на всякаква болка, но понеже няма измислено такова лекарство, накрая те изобщо не въздействат истински на никого.

И тогава им остава да фриволничат помежду си, да се галят от екрана. Но от това лигавене разстоянието до публиката става още по-голямо.

Тъй че не флиртувай от екрана с колегите си, ако не искаш отношенията ти с публиката да отидат във фризера.

Разбира се, някой по-упорит фриволник би могъл да възрази, че по този начин се създава една по-ведра, по-ласкава атмосфера, която ще облекчи зрителя да възприема по-лесно – но какво например? Обичайните глупости ли? Далеч по-разумно ще бъде, ако са по-ласкави с Г-жа Истина, която в повечето случаи е доста намусена тъкмо защото трудно стигат до нея, а понякога и изобщо не искат това. Сега, например, вместо да се държат ласкаво помежду си, би трябвало всички заедно и едновременно да изяснят какво искаше да каже преди четири дни президентът (Роско), когато избродира изречението, че „България е мултиетническа държава“ – какво наистина? Това е важно изречение, могат да фриволничат тъкмо около него доста дълго, а не да го подминават равнодушно.

Обаче излиза, че са на „ти“ с незначителното, а пък на „Вие“ с важното. Старият Хорас казваше, че не бива да иронизирате човек, който говори зле английски, понеже той със сигурност знае и друг език. Тогава какъв е „другият език“ във въпросния случай, а и не само в него? „Роско-сването“ – като цялостно отношение – няма да помогне, нужно е рендосване, за да се стигне до сърцевината на една фраза или на една идея, или дори на една глупост. Все нещо се крие отзад.

Някои водещи пък, които изглежда често си пазаруват от ония консерви „Успех“, фамилиарничат не само с горките си репортери, но и с гостите си – любимият им похват някак да се присламчат към тях е да им говорят на „ти“.

Но „ти“ е много коварно и неблагодарно животно. От всички действащи водещи знам само един случай, когато това интимничене е приемливо – така е при Венета Райкова. Понеже целият й стил е построен върху напълно освободеното общуване с госта – понякога направо дръзко, но изцяло оправдано, понеже е естествено. Тя наложи този стил постепенно, сега той напълно й отива, дори мисля, че значителна част от зрителите й ще припаднат, ако заговори на „Вие“ на някой от гостите си. Въпросите й, а това са най-важното оръжие на един истински водещ, също предполагат подобна фамилиарност, те й дават възможност директно да стигне до същността на човека срещу нея. Фамилиарността в нейния случай е абсолютно оправдана – а и немалка част от събеседниците й си я заслужават, понеже принадлежат към безпардонната част от новите публични личности. Венета се държи фриволно с тях и върши чудесна работа, за да ги видим такива, каквито са – нито по-бели,
нито по-черни, а просто сивички.

Но това все едно, че не съм го казал, за да не създавам притеснения на момичето. Тия дни пак я питаха дали се е засегнала, че съм я нарекъл „луксозния погребален агент на днешните псевдозвезди“. И от отговора на Венета разбрах, че може би е сметнала това определение за не много ласкаво. А то е от най-хвалебствените неща, които съм казвал за днешен водещ. И тя няма от какво да се плаши – днешните звезди и звездни буболечки отдавна не могат без нея, те ще я търсят, приемат и понасят, каквото и да им сервира.

Но в повечето случаи „ти“ е една коварна грешка. Бях в началото на кариерата си, когато ми стовариха една цепеница по този повод – и то в много влиятелния тогава вестник „Литературен фронт“, понеже си бях позволил да се обръщам така към някои от гостите си. Това се случи през далечната 1978 година, а в онези нормирани години подобно поведение вероятно е изглеждало предизвикателно, ако не и налудно. Нямаше как, изхвърлих този си подход. И ми беше много смешно през 2002 година, почти четвърт век по-късно, когато вървеше третата „Всяка неделя“ и някои медии и зрители се дразнеха, че се обръщам по този начин към гостите си. Да де, обаче и аз се бях движил във времето през тези години и ми изглеждаше някак нелепо да говоря на „Вие“ с хора, с които заедно сме пораствали (всякак) и остарявали. Не вървеше да говоря на „Вие“ и с талантливите актриси сестрите Казакови, които се чудеха как въобще са стигнали до предаването ми, в което са виждали своя идол – божествената за тях Невена Коканова.

 Скоро се мотахме с Бойко в радио „Дарик“ – в интервюто му говорех на „ти“?, иначе би било смешно.

От друга страна обаче, той вече е премиер на държавата – и това, все пак, ми се виждаше някак асиметрично, макар аз пък отдавна да съм премиер на мечтата си за телевизия.

Но поне не му виках Бойче – а много често, да не кажа почти винаги, това треперливо Бойче прозира, без да е изречено, във въпросите към него.

Приказки за телевизията

Кеворк Кеворкян

В. Стандарт