Големите Мъже ги изпраща дъжда, мишоците драпат в калта…

Вали. Сълзи рони небето над Варна. Един истински мъж на достойнството и честта си тръгна тихо. Прекрачи Прага. И остави страховита празнина в най-мръсната система – правосъдната – защото като него юристите от класа се броят едва до десет. Десет ли казах? Колко винаги съм била щедра!

Борислав Люцканов бе един от най-блестящите адвокати по наказателно право у нас. Ум, режещ като бръснач. Изумително бърза реакция. Остроумие, което срутваше комплексарите в тази, иначе кариеристична професия. Речовит, с удивителен усет за думата. Тезата. И позицията.

Мъжкар, каквито днес вече не се раждат.

Личност, която отстояваше ненатрапчиво, но стоманено позициите си.

Мъж, който никога не падна пред никого на колене. И на никого не се наведе.

Вали.

Толкова тежко вали, че дори и комплексарите ги присвива, че имат души.

Много юристи, прокурори, съдии, адвокати съм срещала в жестоката си професия – продажни, мишоци, некадърни слуги, гънещи се плазмодии, честни, шушумиги, ходещи по тънката лайсна, почтени, минаващи между капките, ех, да не ни чуе някой… и толкова, толкова малко с характер!

Боби Люцканов бе юрист с неподвластен характер на суетата и подлостта.

Беше страхотен прокурор и шеф на прокуратурата. И когато политическите шматки решиха да го прогонят, заедно с приятеля и колегата му Димитър Димитров, двамата си тръгнаха сами, тръшвайки вратата.

Защото никога не се научиха да се навеждат на властовите запъртъци.

Преди много години, тогава, когато направих първото си журналистическо разследване, без да познавам Борислав Люцканов, който по онова време беше шеф на Районна прокуратура – Варна, почуках на вратата му и нахакано изстрелях: „Нося Ви публикация за страхотна далавера! Айде да ви видя дали ще направите нещо!”.

Той не ми се изсмя, както високомерно днес го правят разни „падни на колене” прокурорчета, които като проститутки вият тела около всеки идващ управляващ.

Направи всичко, което всеки честен прокурор винаги трябва да направи. Защото не служеше на никого, а на закона.

Боби Люцканов бе блестящ адвокат. И страхотен приятел.

Дължа му тези думи.

Вероятно са сковани, трудни, мъчителни и ужасно неталантливи. Но някъде в тях трябва да прозира благодарност към съдбата, че сме споделяли толкова веселби и толкова важни битки.

Последната ни среща беше преди двайсетина дни.

„Защо ме гледаш така?”, ме попита рязко. Бях се втренчила в него като някакъв типично несмаслен Стрелец, лишен от каквато и да е деликатност.

И аз не знам защо го гледах така настоятелно.

Дали усети, че се прощаваме?

Дали аз, по дяволите, усетих това?

Във веселата шумотевица на викове, спорове и крясъци какво се случва в държавата, той тихичко и отдалечено, Боже мой, изумено ни попита: „Абе, защо се занимавате с всичко това, защо не си говорите за хубави неща?”.

Ние, оставащите, разпалено махахме с ръце.

Ние, нагазилите до дъно в лайната, трескаво се надвиквахме. А той ни остави, притваряйки вратата почти шепотно.

Вали.

Преливат чашите с бялото вино.

И докато Големият Мъж си тръгна от нас, някакви мишоци цял ден драпаха в локвите за да си правят пиар колко са безсмъртни.

Боби, сега ти си на ход!

Господ вече слуша най-блестящата ти пледоария!

Веселина Томова