Гангстерски рай – мутри и ченгета

Животът е страхотно приключение.

Особено, когато го играеш журналист, дето си вре носа навсякъде. Когато си сключил облог с мръсния занаят на журналистиката, няма мърдане.

Внезапно се оказваш в един вихър от шеметни фигури и събития, които се случват без да можеш да ги изчислиш и просто трябва да следваш хода им с интуиция и нюх.

А си почнал да разсъждаваш прекалено логично и стандартно, а са те думнали с някоя бухалка по главата.

През цялото си митарстване в журналистиката нямаше как да избягам от най-важното изпитание – да създадеш контакти и агентура, както се изразяваме ние на нашия смешен репортерски език.

Когато пишеш за мутри, трябва да си вътре в света им. Не само да клечиш по кюшетата и да си показваш носа за да им зърнеш автомобилите, а да си на ти с тях, защото иначе няма как да напишеш истината. Ако само подочуваш оттук там кой кой е и разчиташ на официалната сводка като разследващ журналист, просто се пиши бегал предварително от занаята.

Когато пишеш за ченгета, трябва да си вътре и в техния свят. Не само да четеш пресбюлетина или да се доверяваш на казаното от някое любезно полицайче, което е натоварено със задачката да те лашне в девета глуха, или просто да те употреби като пощенска кутия.

Цялата тая врътка, хем да си с мутрите, хем да си с ченгетата е самотно занимание.

И трябва или да си малко луд, или много да обичаш професията си, за да се забъркваш в такива лайна.

Имах късмета да живея в интересни журналистически времена.

Преминах през целия “гангестерски рай” на онези, които вече най-вероятно са се събрали Горе около една голяма маса и пеят “Калоян пирува”.

Вчерашният материал, който написах за висшия антимафиот, който влезе в една болнична стая с двама арестанти, “въоръжен” с инжекция хероин за да накара единия да каже онова, което ченгето иска, ме провокира да помъдрувам – къде стига морала и професионалната чест при едно разследване и къде свършва успеха, дори и постигнат на всяка цена.

И докато си разсъждавах така, нямаше как да не се блъсна челно с разликата между мутрите и ченгетата.

Мутри не е точната дума. Онези, които наричаха босове и които ги убиха, не бяха мутри в смисъла на думата, който се влага в медиите. Дали бяха гангстери? Не знам, но бяха особена порода мъже.

Никой от тях не ми е давал пари.

Въпреки че, когато някой разследващ журналист пише сериозни разследвания по теми, свързани с подземния свят, моментално бива нарочван, че е платен викач на някоя групировка.

Само човек, който никога не е влизал в ъндърграунда, може да фантазира по този начин.

Ганстерите ужасно мразят измекярите. Държат се с тях като с подлоги. Когато са купили някого, дори и за пет лева, отношението им към този човек е староховито саркастично.

Най-големите си проблеми в журналистиката съм имала с ченгета, прокурори, съдии, но никога с мутри. Не, че им бях любимката, напротив – пишех джаста-праста за тях, но както казваше един, мир на праха му: “Мама ти стара, яд ме е на тебе, обаче пишеш точно това, което се е случило”.

Не помня български ганстер да е посегнал на журналист. Изключвам случаите, раздухани в медиите, зад които обаче много по-сръчно личи ченгеджийската интрига, отколкото ръката на мутрите.

Лошите момчета се дразнят, когато някой пише глупотевини за тях, които са изсмукани от пръстите. Написана ли е истината, дори и да се ежат, трудно ще се решат да посегнат на журналист. Поне така беше, в онези времена, когато подземния свят беше друг. С различни авторитети. И с мъже начело.

Днес всеки квартален селяк, който продава “шано” вече е бос. Скръцнеш ли му със зъби обаче, направо се напикава. Както се казва, традициите не са това, което бяха.

В средата на 90-те, покойният вече Илия Павлов ме гледаше с присвити очи и ми каза, посочвайки ми морето, разляло се пред нас:

“Такива като тебе ги хвърляме в морето и те просто изчезват, те просто изчезват…”. Бях написала, че “Карамански държи всички козове, “Мултигруп” си знаела”,

а Илия Павлов мразеше кръвно Карамански и се дразнеше, че съм написала, че Кръстника бил по-интелигентен. Илия искаше да знае кой ми е платил за тази статия, защото считаше, че е поръчкова, тъй като в онзи момент откриваше “Гранд-хотел Варна” и беше убеден, че някой иска да го съсипе.

Никой нищо не ми беше поръчвал. И се озъбих. Ама точно в мутренски стил – докато всички на масата мълчаха и не смееха да кажат дума преди Илия Павлов да си е отворил устата, го нарязах като краставица, че такива като него са ме убивали триста пъти и съм още жива. Даже не знам какво точно му наговорих, но видях в очите му, че всичко се променя.

Гледаше ме изумено, може би защото никой от слугите му не си позволяваше и дума от това, което бях казала. А аз просто играех ва банк. Мълча, мълча и рече: “От днес ти си ми приятел”.

Не станахме приятели, така както вече си мислите.

Нямам и сувенир от “Мултигруп”, но това беше мъжката дума – нито Илия повече обели лаф какво пиша за тях, нито на мен ми пукаше.

С Георги Илиев, Стоил, Данчо Марков, Бацата и още куп момчета – мъже от лошия свят, думата беше мъжка. С още куп други ъндърграунд – герои играта на котка и мишка продължаваше години, докато бъде извоювано доверието, че няма да ги изпортиш, когато изкопчиш информация от тях.

Честни отношения.

Един ден, Христо Асенов – Бацата ме покани на кафе. Беше излязъл от ареста, в който го набутаха без никаква вина, само и само за да натопи антимафиот №1 на Варна, че е корумпиран. Тогава прокурорът, който извърши цялата пъклена постановка ми крещеше: “Ти мутрите ли защитаваш? Бацата е престъпник и аз ще го смачкам”. Казах му: “Смачкай го като прокурор, намери доказателства, че е гад, но с отвратителни мръсни и нечестни постановки, които правиш, ти си по-големия престъпник!”. Та, Бацата, докато си пиехме кафето, малко притеснено ми каза: “С какво искаш да ти помогна?”. Естествено, имаше предвид пари – беше научил какви неприятности имах заради него, въпреки че по никакъв начин не ме беше ме молил да му съдействам. Просто си вършех журналистическата работа, така както я разбирах. Казах му:

“Асенов, някой ден, ако взема, че се разболея лошо, или на някого трябва да се помогне, защото умира, първият човек от когото ще поискам благотворително пари, ще си ти!”

Мъжка дума.

Сигурна съм, че сега някой ще си каже – айде бе, тая ги изкара мутрите цветя и рози. Не. Те бяха толкова противоречиви, колкото сме и самите ние. Те бяха еманацията на целия ни объркан живот, но разликата между тях и нас беше – че си бяха сложили главите в торбите и умееха да рискуват.

Всичките бяха на ти със смъртта, водела съм разговори с часове с тях и удивено, и днес не мога да проумея хладнокръвието, с което приемаха, че всеки момент може да отлетят за Оня свят. Те бяха всичко онова, което ги бяха направили “чистите и непорочни” “бели якички”.

Мъжаги, които като ги видиш тръпки те побиват, но и момчета, които ако седнеш да разговаряш с тях, изумено можеш да видиш сълзи в очите им заради нещо, от което ти ни никога не би се разплакал.

При ченгетата нямаше мъжка дума.

Те бяха хлъзгави, лицемерни, любезни и много словоохотливи, когато трябва да си прокарат поредната интрига. Тя никога не беше заради благото на народа или заради битката с организираната престъпност. А заради издигане в кариерата, или игра, в която ченгето да спечели някой нерегламентиран лев.

При ченгетата нямаше чест. Имаше само хитроумното погледче, в което се четеше – ей, сега те изработихме.

Всички те умират да са отъркват около добрите журналисти. С тайната мисъл да ги ползват като пощенски кутии. Могат да изнесат лекции, пияни като талпи, как се борят с престъпността и същата вечер да се качат на яхта на наркотрафикант и да му изръмжат – ей, вдигай мизата дето я даваш на месец, че знаеш какво те чака.

Ченгетата бяха страхливи. И трепераха като лист на работното си място.

Там никога нямаха куража да тропнат по масата, да играят хъслийски, да се раздадат с цялото си сърце при някоя акция. Обаче по-смели нямаше от тях, когато вече бяха влезли в някоя комбинация и служеха безропотно на някой бос, който им даваше по една здрава пачка в края на месеца.

Не всички ченгета са такива.

Има и страхотни пичове, които наистина горят в работата си.

Не могат обаче да я свършат, защото шефа им е човек на някой наркобос, или на контрабандист и разработката е обречена още при раждането и. Ако ченгето се запъне, намират му цаката. И толкова – пито, платено.

Комплексираността доведе ченгетата до това да станат нечии копои – или политически, или ганстерски, но винаги в угода и винаги траещи и предпочитащи нищо да не свършат, само и само блатото да не се разцвака.

Години наред антимафиотите и топченгета работеха като по-страшни рекетьори от истинските мутри.

А някои от шефовете в МВР си бяха направо чисти престъпници. И вместо да се борят с престъпността, овладяваха териториите и парите и с ресурсите на властта. А често и с куршуми.

Ще попитате каква е разлика между едните и другите. Тънка история. За нея няма правило. Ченгето може да направи такова мероприятие на един журналист, за да му затвори устата, че просто да го върне в първи клас.

Мутрата ще му изръмжи по телефона – абе, ти кво, праиш, бе. И дори няма да го набие.

Вчера след изнесения от afera.bg случай с висшия антимафиот с инжекцията хероин в ръката, ченгетата мълчаха гробовно.

Всички се правеха, че не знаят за какво става дума. Някои пресилено се смееха. Други твърдяха, че нямат интернет.

Срити като мишки по дупките чакаха да им се размине. И този път.

За да не си изтърват кариерата, идващата пенсия и чадъра на пагона.

През това време една мутра ми каза в прав текст – ти луда ли си, знаеш ли тая история от колко време е с тия, дето са ходили в болницата и наркодилърите, ами те са си като роднини, не виждаш ли каква свинщина е в МВР, защо си тровиш живота.

Мога да напиша още сто страници с потресаващи неща, които сe случиха само в последните месеци със знакови разследвания. Още обаче не му е дошло времето. Мога да и да ви изхленча, че само преди месец бяха поръчали да ме залеят с киселина и интригата беше чисто ченгеджийска. И какво от това?

В същото време колегата от frognews.bg Огнян Стефанов написа, че телефона му се подслушва, защото е опасен за националната сигурност.

Защо ли наистина си тровим живота?

Ако някой ми го обясни, черпя го бутилка уиски.

Веселина Томова