Рутинна безучастност. Смърт в София

Зад дреболиите винаги има нещо едро – понякога то наднича и очаква да го видим, в повечето случаи обаче също е обхванато от леност, нашата българска леност. И така оставаме в плен на дреболиите, те са ни по-удобни, другото ще развали спокойствието ни.  Тия дни в телевизионна новинарска емисия ни предложиха за сетен път репортаж за бездомните кучета – това вече не прави впечатление на никого, телевизиите са царе да смачкват важното, особено те.

Предпочитат всеки път по-скоро да гонят Михаля, да преследват някаква сянка
отколкото да стигнат до сърцевината на един проблем – и то така, че да не ни оставят безучастни. Авторката на въпросния репортаж е способно момиче, но и то сякаш вече бе уморено от тази тема. А и поначало много рядко ставаме свидетели, как някой репортер успява да се измъкне от лапите на отегчението и рутината. Дрън-дрън – а сетне, някак между другото, момичето спомена, че „един човек е бил убит в софийския квартал „Малинова долина“ от бездомни кучета“. И после пак дрън-дрън.

Един човек бил убит? Този човек няма ли си име, това не е ли професор Тачков, да не би да става дума за някакъв анонимен клошар, та момичето посяга към това обидно и безучастно „един човек“.
Ясна е работата.

Обаче ако някоя парцалана от фолка бе дори издраскана по тлъстия задник, от телевизиите нямаше да се спрат да повтарят името й, да й кадят тамян, да ахкат и охкат, дори и някоя сълза сигурно щяха да пролеят – ах, тези проклети кучета, как за малко щяха да ни оставят без прелестния вой на парцаланата. Защо се случва това, защо проф. Тачков е просто „един човек“, на какво се дължи пренебрежението към него? Пак да кажа, че въпросната репортерка е умно момиче, а вероятно и чувствително, защото точно умът преди всичко друго храни сърцето. Не разбира ли, че по този начин сгъстява още повече краските на един непоносим житейски финал?
Тази безучастност не е плод на някаква случайност – нищо подобно. Тя се възпитава усърдно вече от 22 години насам, за да се променят драстично стандартите, в това число и този за успял човек. Безучастността вече е знак – и то не белезникав, а все по-ярък – от новата ни ценностна система, създавана и налагана от безлични, немощни и дори никакви хора, някакви номинални типове, чиято  единствена цел  е да изгризат гърлото  на Миналото.

Извинявайте, обаче в „Малинова долина“, която г-жа Фандъкова би трябвало да прекръсти на „Долината на кучешката смърт“, и Джон Атанасов да бе нахапан до смърт, и на това нямаше да обърнат особено внимание.

А жалостивите звуци от прегризването на онова гърло трябва да бъдат прикривани от новите химни, сред които пък воят на парцаланите е особено ценен.
И още нещо. Щом името дори на проф. Тачков не се споменава, защо да чакаме някой вече изобщо да си спомня за другия професор – Калоянов, който бе зверски убит от софийски цигани. А те, както е известно, понякога са доста по-свирепи дори от кучетата. Тепърва ще се убедим в това.

***
В друга централна емисия започнаха да изреждат основните теми – една от тях бе озаглавена „Безредици и смърт в Сирия“, но в това време надписът на екрана гласеше „Смърт в София“.
Глупава неточност, обаче тя сякаш ни подсещаше да гледаме в правилната посока – да не се зверим непрекъснато надалеч, а да се оглеждаме главно наоколо, за да се предпазим от надвисващите беди, а дори и да ги провидим, макар че това вече изглежда невъзможно, толкова разсеян е погледът ни.
Надписът беше сбъркан, обаче все пак се оказа уместен, защото емисията започна с репортажи за взривовете – а по-точно казано за бомбардировките край Петолъчката. Това там си бе една формена война, няма какво да се лъжем. А и онази край Челопечене все още продължава. Пораженията са такива, че нито едно българско бойно учение не може да им съперничи.

Нашата утеха е в това, че българската провинция е почти напълно непозната за телевизиите – да не говорим колко дива е тя. И заради това може да понесе всичко.

Вижте какви безсловесни хора попадат пред камерите, без никакви претенции и без никакви надежди – дори не знаят как да благодарят на съдбата, понеже умът им е зает с друго – как да поправят нещичко в съборетината, която обитават. Запомних героите от един наглед непретенциозен репортаж на Иво Никодимов (БНТ), защото той знае колко е важно репортерът да не се натрапва излишно – той ни показа чисти хора, една бременна циганка, която беше окрилена, че мъжът й някак е закърпил прозореца, и това й бе предостатъчно, за да е щастлива. Той пък бе изпразнен от всякаква надежда – такава дума вероятно не съществува в речника му, но и в неговата примиреност също имаше нещо чисто. А и привлекателно.
Подобни хора никога не биха хвърлили някоя помпозна фраза, нещо като „Господ е българин“ – спонтанното, но и скрито иронично хрумване на Мичмана, футболния коментатор Николай Колев, изречено в онзи паметен мач с Франция. Тези хорица никога няма да кажат нещо подобно, това е богохулство за тях.
Но пък президентът Плевнелиев без колебание си присвои въпросната фраза – докато след земетресението в Перник продуцираше епизода „Загриженост“. Нашите политици с лекота използват чужди словесни проблясъци, като в повечето случаи несъзнателно ги шаржират, но това не ги прави неспокойни. Тези хора не притежават собствена, оригинална словесност, те гледат да се пришият към чуждото хрумване, няма значение дали то е подходящо или скверно, както бе например в случая. Но това е тема за друг коментар.
Бойните действия край Петолъчката бяха факт – и те се дължаха на безучастността на институциите,  безучастност, която се е устремила срещу невинни хора като ужасяващата руска ракета  SS-19 Stiletto, която има няколко ядрени бойни глави.

Челопечене и Петолъчката са нашето Косово, ако не ви се стори пресилено това твърдение – там се чува тътенът на вечно тлеещото етническо противопоставяне.

Тук, у нас обаче, както винаги всичко пак е шаржирано, войната като по чудо се случва единствено в някакви епизоди, в които са противопоставени хитреците чиновници и гламавите ни военни срещу безсловесните провинциални бедняци. А пък телевизиите пак, поне повечето от тях, изметнаха оценката за сблъсъка, и накрая ще се окаже виновна някаква дребна чиновничка, която получила ваучер за почивка на остров Бали. Все това им е в главите на бедните репортерчета – Бали, Сейшелите и пр. – а не каква гигантска далавера се крие зад тъй наречените „обезвреждания“. Никой не иска да си пъхне сополивия нос там.

Накрая виновни ще излязат и ония хорица, които са имали късмета да се окажат в епицентъра на бойните действия – ами, диви хора, нали, какво търсят там…

Най-лошото е, че постепенно свикваме и с тази война, която също е плод на безучастност. След Челопечене и Петолъчката всичко вече ще ни изглежда нормално – българският разум е склонен да се съгласява, да се примирява и да живее с подобни абсурди, нашата съпротива вече е повече от вяла, формална и бездушна  – сякаш всеки българин се моли  в отделна  своя църква на някакъв лично негов Господ…
Медиите също все по-бързо изстиват, температурата им се движи някъде около 30 градуса, само гледат да не се взривят от собствената си безучастност и безчувственост. 
Някой разбра ли накрая, какво всъщност се случи в Челопечене? Ние влизаме от една беда в друга, в нашата земетръсна зона няма почивен ден, добре че бързо забравяме – все по-бързо, и ще дойде ден, когато изобщо няма да помним. Понеже Господ е българин и той помни вместо нас, и пр. дивотии.

Бойко беше истински уплашен под онзи мост на магистрала „Тракия“, който щял да се срутва, и човек може да го разбере. Но и той сякаш все още не знае, че има основания да се плаши много повече – понеже всичко наоколо виси във въздуха, не само някаква отсечка от някаква магистрала.

И как ще ви изглежда един политик, който с лекота произнася онази фраза за „българския Господ“, ако е застанал под един такъв мост?   
След бомбардировките край Петолъчката изпълзя още един типично нашенски проблем, но и на него вече никой не му обръща внимание. Ех, колко специалисти имаме, когато стане белята. Тогава се появява вторият ум, късният ум на българина – който е много продуктивен, обаче със закъснение, ние винаги проглеждаме със закъснение, тогава сме много находчиви и изобретателни. Отворете вестниците от изминалата седмица – и вижте колко познавачи имаме, колко знаещи хора се мотат наоколо, колко смислено говорят – но защо това не е възможно да се случи преди трагедията?
Излиза, че българинът не вижда по-далеч от носа си и по-нататък от днешния ден. Този живот, в нелегалност от бъдещето, не предвещава нищо добро.

Други публикации на автора можете да намерите в сайта www.kevorkkevorkian.com, както и в сайта vsyakanedelya.blitz.bg, който представя звездни моменти от легендарната програма „Всяка неделя“.

Приказки за телевизията

Кеворк Кеворкян

В. Стандарт