ПАНТАЛОНИ ЗА ГЕНКО. ИСТИНСКИ ЛЕТОПИСЦИ СРЕЩУ КОЛЯЧИ НА МИНАЛОТО
Наскоро прочетох във „Литературен вестник“ един необикновено интересен текст – споменът на Веселин Бранев за художника Генко Генков. Направо вълшебен текст – може тази оценка да ви се стори прекалена, но е точно така. Препоръчах въпросния мемоарен разказ на доста свои приятели. Някои от тях се учудиха единствено на един детайл, който ме беше озадачил и мен. Генко си беше особен човек, ако се изразя малко по-вежливо. Едно от удоволствията, които си позволяваше, е да заклещи някой, най-често направо на улицата и да започне да крещи срещу „болшевиките“.
Бил съм свидетел на тази инквизиция: Генко говореше все по-високо, накрая направо крещеше, като в същото време не знам как се изхитряше и да се смее. И наблюдаваше внимателно страхът, който обземаше нещастника срещу него – страх, който преминаваше бързо в ужас. Очите на Генко попиваха този ужас, и мисля, че в този момент той беше истински щастлив.
Веднъж обядвах в препълнения Клуб на журналистите, където някои от сервитьорите бяха не по-малко важни дори от председателя на Съюза. Ванчо, например, беше един от тях – ако човек имаше глупостта да поиска менюто, той го хвърляше на масата и казваше: „Хайде сега, избирай, пък аз ще казвам, че го няма“. Тия хора бяха виждали всичко – и големи личности, и големи мишоци. Една гигантска фотография на Живков – впрочем, най-хубавата му – висеше на една от стените, човекът от народа, заобиколен от журналисти, никой не й обръщаше особено внимание, обаче посланието й беше недвусмислено – вижте се какво представлявате, подлоги нещастни, нещо такова. На една колона пък имаше рисунка/заглавка на Ангелушев. Мястото беше специално, вън от съмнение, там имаше всякакви хора, които гледаха да оцелеят по някакъв начин, и повечето успяваха, главно мълчейки.
Докато нахлуеше Генко и се надвесеше над поредната си жертва – тогава всичко утихваше.
Мълчанието беше толкова оглушително, колкото и това веднъж през 2006 година, когато Филчев влезе във виенската сладкарница на „Кемпински“. Когато се върнах от фоайето, където бях излязъл за малко, заведението, в което се събираха всички главатари на подземния свят, ми се стори тихо като провинциална църква.
Помислих, че съм оглушал – но в този миг видях бившия главен прокурор, който се озърташе и въртеше край масите, а ония храбреци бяха потънали поне по половин метър в пода. Малко по късно те слязоха още по-надолу, но вече реално, или поне повечето от тях.
Същата тишина настъпи в онзи ден и в Клуба на журналистите – понеже всеки се молеше на своя Господ Генко да не го ощастливи с присъствието си. А той обходи с насмешливия си и леко налуден поглед масите и се ухили, понеже ме видя – а няколко дни преди това ми беше гостувал във „Всяка неделя“. Бях на масата с Богомил Нонев – един талантлив човек, също и доста високопоставен, към онзи момент вече отдавна не беше шеф на телевизията, но пак беше шеф на нещо си. Генко пристигна и тъкмо зина да каже нещо срещу болшевиките – и видя погледа на Нонев, в който нямаше никакъв страх. Ухили се, поръча си кана червено вино за наша сметка и тръгна към вътрешната зала.
Когато го поканих в телевизията, мнозина сигурно са решили, че съм слънчасал – а и беше в края на едно лято в началото на 80-те години. И знаменитата фраза на Богомил Райнов, че художниците – е, поне някои от тях – са като кучетата, всичко разбират, но не могат да го изразят, щеше да е съвсем на място след това интервю с Генко. Но той не я каза тогава, а малко по-късно, когато Джурлата – Георги Баев, друг чудесен художник, се разпищоли словесно в студиото ми и още не беше свършило предаването и му запалиха ателието в Бургас. После той направи една знаменита изложба с някои от полуизгорелите си картини, и тогава пред галерията на „Шипка“ 6 Богомил каза онази фраза за художниците и кучетата – и ме гледаше подозрително, сякаш за да провери, дали и аз не съм на техния акъл.
В чудесния портрет на Бранев, Богомил присъства мимолетно – но пък е направо съсечен, макар и донейде елегантно. Той се пазарил с Генко за някакви картини, и накрая му предложил да му даде в замяна – вместо пари – два свои по-старички панталона, били много запазени.
Това е въпросният детайл. Много е запомнящ се, няма как да го забравиш.
Само дето Богомил беше по-дребен физически от Генко – той имаше внушителни габарити, Богомил беше висок, но слаб и прибран, поради което панталоните му по никакъв начин не са били подходящи за Генко. Откъде идва тогава този детайл – който отгоре на всичко постига едно несъмнено майсторско внушение? Може би Генко го е изръсил пред Бранев – възможно е, когато човек говори непрекъснато срещу болшевиките, някаква неточност за някакви панталони няма никакво значение. Между другото, Генко имаше „червен“ произход, както, впрочем, се твърдеше, че и братът на Баев бил някакъв началник в бургаското ДС. Не оспорвам смелостта на тия хора, ако изобщо става дума за смелост, но „добрият“ произход автоматично се превръщаше в още един бушон, това беше вън от съмнение.
Колективният разум на активните борци против капитализма и фашизма беше съчинил в ония години един анекдот, който обаче е изглеждал трагичен в очите им, сигурно кръв е капела от сърцата им, докато са го майсторили: за двамата братя, единия от които бил стражар преди Девети септември 1944 година, а пък другият партизанин. И какъв номер им погодила Съдбата след светлата победа: партизанинът здравата го закъсал, понеже навсякъде трябвало да пише, че има брат полицай, а полицаят бил много щастлив, понеже пък имал брат партизанин.
Въртопът на партизанското движение също не е изследван както трябва, има чудесни свидетелства – главно на Давид Овадия, обаче другата истина – апологетичната – тъй и все още не е видяна както трябва. И то заради опитите, траяли повече от 30 години, цялата история на партизанското движение да се адаптира към личната биография на Живков.
Така и Брежнев по някое време – особено след публикуването на „Малая земля“ – вече минаваше за гениален военноначалник, в сравнение с когото маршал Жуков трябваше да изглежда като някакъв лилипут.Той пък си бил донесъл 40 вагона с имущество, награбено в Германия, включително и внушителна колекция от редки книги на немски, а не е знаел и думица на този език. Ако пък принизим тази вакханалия до размерите на един дребен арменец – той пък станал активен борец, понеже през цялото време твърдял, че преди Девети септември е бил в сливенския Балкан. И когато тръгнали да уточняват подробностите от биографиите на непрекъснато множащите се постфактум- активни борци, стигнали и до него – и той чистосърдечно си признал, че никога не е бил в никакъв партизански отряд, а просто след бомбардировките на София се евакуирал в сливенския планински курорт Карандила. Но май пак не му отнеха борческото минало.
Да се върнем при онези панталони.
Богомил наистина се пазареше, бил съм свидетел, обаче това е едно от правилата на колекционерството, надлъгването е едно от малките удоволствия на този“странен“ занаят. Веднъж той надълго и нашироко задочно ругаеше Светлин Русев, понеже той пък беше дал една фантастична за онези години сума за картина на Никола Маринов. И Богомил се плашеше, че това ще развинти въображението на наследниците на по-известните художници, които и тогава си бяха достатъчно лакоми. Но да предлага панталони – е, това е направо немислимо.
Веднъж, след участие във „Всяка неделя“, се качихме в кабинета ми да пием по едно кафе. Аз настоях за това, понеже същият ден, на път за телевизията, ме беше сгащил Генко и почти насила ми набута една още мокра картина за стотина лева. И много исках Богомил да я види. Той я видя, сложи си очилата, разгледа я внимателно и прекалено дълго, както се прави, когато нещо не струва, и сетне измърмори: „Малко е пастьозна, обаче не е лоша“.
На следващия ден, когато минах да го видя по друг повод, той без изобщо да направи някаква връзка, извади десетина картини голям формат на Генко, които направо ме зашеметиха – бяха фантастични работи, работени дълго и старателно за обичайно нетърпеливия Генко. Богомил видя, че посърнах и, пак както винаги небрежно, подхвърли, че може би не е лошо човек да събира примитивисти, там поне нетърпението имало друг смисъл и не знам още какво – понеже няколко седмици преди това бях представил самоковската изложба на Наум Хаджимладенов.Както и да е. Къде отидоха тези фантастични Генкови картини след преврата в 1989 година не знам, но Богомил изпадна в нужда и започна да продава колекцията си. Онзи, който ги притежава е щастливец, вън от съмнение.
Наскоро след тази среща видях Генко – както винаги носеше някаква картина, но не се опита да ми я пробута, прояви деликатност, понеже очевидно си спомняше, че съм взел друга преди няколко дни. Казахме си някои незначителни неща, питаше ми за колега от телевизията – нещо в смисъл, дали е с целия си, та Генко да го потърси него за евентуален купувач. Аз пък му казах, какво ми е показал Богомил и как само дето не съм се разревал от завист, и пр. Тогава за първи път Генко стана необичайно сериозен и си тръгна. Обаче няколко месеца по-късно ме намери и ми даде една картина, наистина великолепна. Платих я, разбира се. А той рече: „Да си имаш и ти нещо от мен“, и си тръгна …
Добре, де, колко панталона би трябвало да даде Богомил за ония великолепни платна? От своя страна, Генко сигурно е бил щастлив, че те са попаднали в колекцията на човек като Богомил, това е сигурно.
Пак да повторя, че разказът на Бранев е великолепен, вече почти никой не пише по този начин, като изключим Левчев и още един-двама, макар че в момента не се сещам кои са те.
Иначе сме заобиколени от орда от фалшиви летописци – фалшиви, а отгоре на всичко и некадърни. Никой от тях не е внимателен към едрото, какво остава за детайлите. Тези летописци са си истински касапи, колячи на Миналото, и понеже са никакви хора, и то самото изглежда никакво.
Колекционерите са по своему луди хора – но те са и безжалостни, и точно тази тяхна непримиримост може да накара талантливия, но малко небрежен художник да извади нещо още по-ценно от себе си. Богомил беше купил цялата първа изложба на един начеващ художник, който днес минава за голям – от тези дето, все са ценени повече отвъд Калотина, макар че никой от тях не ни обяснява, какво точно означава това. Това е една голяма тайна. И аз се сещам, как веднъж западни журналисти питали нобеловия лауреат Михаил Шолохов, какво всъщност представлява социалистическия реализъм. Шолохов безпомощно помълчал известно време и сетне рекъл: „Само Фадеев знаеше това, но и той отнесе тази тайна в гроба си“. Такава е и тайната на повечето от успелите „навън“ наши художници.
Богомил изкупил първата изложба на онзи младок, но при едно условие – каквото и да нарисува, да му го покаже първо на него. Напълно справедливо условие. Обаче след няма и месец поетът Димитър Василев, който тогава работеше при Богомил в „Литературен фронт“ побързал да му се похвали: „Боги, имам страшна картина от твоя фаворит!“
Богомил побеснял и забравил за оня – и правилно, разбира се.
А след няколко години въпросният художник може и да разправя, как искал да му даде старите си чорапи…
И човек започва да мечтае да чуе от някъде яростният глас на Генко, който предпочиташе да дава на безценица картините си – повечето от тях доста небрежно правени – отколкото да хитрува. Но тъй или иначе, и двамата – Генко и другият художник – се събраха в този спомен.
А Михаил Неделчев ми достави истинско удоволствие с един друг детайл. Днес професор, Мишо е един от най-проникновените български литературоведи, той спечели убедително нелеката битка, която десетилетия водеше на този терен и вече е едно от най-респектиращите имена там. Наскоро открих една прелюбопитна подробност в негов спомен за много оспорваната навремето книга на Иван Динков „Хляб от трохи“, както впрочем и за Георги Джагаров.
Мишо и Светлозар Игов – друг много талантлив литературовед, се връщали от някакъв запой с Джагаров – историята е от началото на 1971 година – когато се случва нещо неочаквано. На таксиметровата стоянка пред хотел „Плиска“ двамата се натъкват на всесилния тогава Ангел Цанев, министър на вътрешните работи и кандидат-член на Политбюро на ЦК на БКП, когото Живков проревнува и скоро след това разкара от властта. В писателските среди се говорело, че Цанев е един от защитниците на „Хляб от трохи“, която партийната върхушка никак не харесваше.
И Мишо решил да провери, дали наистина е така – затова поканили в таксито си министъра, който си чакал реда на стоянката – това в четири часа през нощта! Цанев, естествено, отрекъл изобщо да е чувал за книгата на Динков и слязъл набързо от таксито. Обаче, все пак, всичко това се случва в четири през нощта – къде е мишкувал всемогъщият шеф на МВР, къде е била охраната му и колите от УБО, това не е ясно.
Но историята е поразителна. Дори след 1989 година едва ли някой вътрешен министър би се разхождал сам-самичък из столицата.
Но към тази история, колкото и да е странно, не изпитвам същото подозрение, както към онази за панталоните на Богомил. Не ми е съвсем ясно защо, но това е факт.
Сега се сещам и за друго – и то е предназначено за онези, които се самозадоволяват, докато гризат цървулите на Богомил. Светлозар Игов, несъмнено много даровит литературен критик, който имаше и проблеми заради своята непримиримост, написа монография за Б.Райнов – и то още в ония години.
Други публикации на автора можете да намерите в сайта www.kevorkkevorkian.com., както и в сайта vsyakanedelya.blitz.bg, който представя звездни моменти от легендарната програма „Всяка неделя”.
А всеки вторник в „Стандарт” Кеворкян представя своите „Приказки за телевизията”.
Кеворк Кеворкян
В. Уикенд