Пeтко Каравелов – демократ и принципен противник на социализма
Представата за Петко Каравелов като политик и държавник е свързана най-вече с неговата ерудираност, честност, с борбения му темперамент при защита на либерално-демократичните начала на Търновската конституция и с умението му да увлича след себе си съмишленици, които (в по-голямата си част) го следват безрезервно, но и някои от тях , разочаровани и пренебрегнати, все пак го напускат, попълвайки редиците на поне още три партии в родния ни обществено-политически живот.
Такава е реалната политика у нас, много по-богата и нюансирана от учебникарските тези за водачи, програми и стил на управление. А и Петко Каравелов е самобитно българско явление – независимо от европейското си лустро и московско образование. Това най-добре и проницателно е разбрал П. Р. Славейков в неговите знаменити „Дневни записки от 1887 година“ (14 февруари 1887 г.): Каравелов е „егоист – самомнителен.“ Той „не дава никакво значение на съпартизаните си. Само по-искрените патриоти могат да търпят недостатките му за преимущества и го поддържат. Той гледа на всички с неверие на способностите им. Изобщо като човек Каравелов е честен, той е честен и като държавен мъж, но едва е търпим и от приятелите си“.
Истината е, че П. Каравелов е сред създателите на Либералната пратия в Търново (в неговата квартира на 27 юни 1879 г.), но той е в основата и на разделителните процеси, разчленили Народната либерална партия на 25 юли 1884 г. (разривът с Драган Цанков), 1 ноември 1886 г. (оставката му от регентството, стимулирало групата на Стамболов да създаде своя формация на 1 май 1890 г.) и най-накрая, в собствената му Демократическа партия, която след началото на Втория си събор, открит на 19 април 1902 г., преживява мъчително разцепление, станало факт на 17 юни с.г., когато младодемократите около Тодор Г. Влайков, Стефан Гидиков, Илия Георгов и Петко Ю. Тодоров формират Радикалната партия.
Съдено е в края на живота си Петко Каравелов да преживее мъчителен правителствен мандат (19 февруари-21 декември 1901 г.) и да се бори дейно с набиращите популярност леви сили както в ДП, така и в парламента. Това не е зацапване на идеализирания образ на изтъкнатия ни държавник, а игнорирана истина, от която паметта му нищо не губи. Каравелов е в правото си да се бори срещу младодемократите, защото те заплашват авторитета му на несменяем лидер, като дръзват да критикуват и механизма за идване на власт у нас, противопоставяйки партоелита на монарха, така както е резонно да очакваме, че именно той ще е и сред най-непримиримите и принципни противници на социализма в България. Не е излишно да се знае, че именно той като управляващ (от 25 април 1901 г.) просветното министерство, уволнява 420 от общо 4528 учители в княжеството под предлог за икономии, за голяма част от които се е знаело, че са социалисти.
Мотивираната си критика срещу марксизма Каравелов демонстрира най-добре на парламентарната трибуна. В 12 ОНС на 2, 6 юли и 26 ноември 1902 г. той влиза в остри словесни спорове с авторитетите Георги Кирков, Янко Сакъзов, Никола Габровски и Димитър Благоев. Каравелов демонстрира убийствено пренебрежение към теорията и практиката на социализма. Той твърди, че Енгелс е „написал по философията една глупава брошура“, че „той понятие няма от философията“.
Изтъкнатият държавник умело полемизира с Благоев и Сакъзов, напомняйки им, че за тях буржоа е „най-презрителната дума“, а всъщност това е „сектантство и омраза“. Той дори презрително нарича Благоев „нов папа“ и „софта“, напомняйки находчиво и изобличително, че „хора като Херберт Спенсер и Джон Стюарт Мил, които са живяли в една или две стаи, че те били буржоа, а някой си Енгелс, който от печалби на борсата получава един и половина милиона лева, бил идеален социалист“.
В дебата си с Янко Сакъзов Петко Каравелов призовава истинските социалисти „да направят хората по-добри, малко повече алтруисти и по-малко егоисти: Трябва да се развива в тях симпатия към ближните, а не вражда и кастови интереси“. Той дебело очертава и разграничителната линия от социалистите, които „проповядват насилие и кастова вражда“. В отличие от Георги Кирков П. Каравелов „не желае да помага на революцията“. Неговото верую е друго – „ще помагам на една еволюция, на едно постепенно поправяне на работите. Аз не вярвам на революции. Аз вярвам на постепенното подобряване на законодателството и хората“, тъй като „се стремя не към ония работи, които са вероятни, а които са възможни практически“.
В този аспект е важно да се посочи и какъв е заветът на Каравелов. При последната му изява като парламентарен трибун на 26 ноември 1902 г. в отговор на изказване на Георги Кирков, той заявява категорично и недвусмислено: „Каквито и революции да искат да правят (социалистите – б.м.), аз, ако бъда на власт, ще ги задавя със сила, ама войска било, милиция или друго може да бъде, се ще го употребя – като сила против насилие“.
В интерес на истината това завещание се следва стриктно от наследниците и учениците на Петко Каравелов. Доказателствата ще открием при потушаването на войнишкия метеж на 29 и 30 септември 1918 г. от правителството на Александър Малинов, при омиротворяването на страната от кабинета на Цанков след т.н. Септемврийско въстание, в който Рашко Маджаров е правосъден (29 януари-3 ноември 1924 г.) и транспортен (3 ноември 1924-4 януари 1926 г.) министър и особено при „коравата“ демокрация на Никола Мушанов (12 октомври 1932-19 май 1934 г.), насочена срещу платените агенти на Коминтерна в България.
Борислав Гърдев